Няма еднакви години, нито еднакви сезони. Никога не са еднакво дълги и границите между тях. Понякога крачките са толкова плавни, разликите толкова трудно уловими, като че ли природата танцува танго — две напред, едно назад. А друг път, докато се залута есента сред сенки и шарки, вземе че завали сняг. Или пък идва предречената последна зимна нощ, лъхне вятъра, позавърти се над калните улици и на следващото утро вече мирише на пролет… Само един месец има, в който сякаш някой запечатва шарката, затваря купола на цветния цирк “живот” и така изчаква тихо и търеливо да започне обратното броене (някъде около Бъдни вечер ).

Ноември…

Може би някъде около средата му идва ден, в който просто цветът се изгубва. Златото в листата помътнява, рубиненото става кафяво, клоните опустяват и притихват. Няма ги бъбривите синигери и скорци, само враните инспектират кошчета, пейки и люлки по тихите детски площадки…

Небето се затваря и сякаш светлината се излъчва от плитък купол, който ти се струва, че ако протегнеш ръка ще го докоснеш. Идва дъжда и заличава последните разлики в багрите, забърквайки оня мек, кафяв щрудел от шума и пръст, който само чака снега да го поръси като с пудра захар…

Има го този миг на пълно затишие, на безвремие някакво, когато не можеш да усетиш как сутринта се претопява в следобед. Дни, започващи с блуждаещите силуети на дървета и хора, когато едва-едва просветнало, мъглата бърза да не ни изтърве от лепкавата си прегръдка…

По полето стърнища и угари спят, мекотата на хълмовете чезне в мъглата. Крехите стволове на дърветата и лениво прелитащите мишелови… всичко е като на забавена кинолента.

Затишие, но не пред буря. Просто последна въздишка, облекчена, сладка, с усмивка… като на дете преди сън. И не, не е тъга, сякаш това, което носи този момент. Само желание за покой, готовност за сън, от който ще се родят в уюта на зимата новите кълнове цвят, светлина и надежда. Затишие в очакване на снега…