Последните няколко дни са изпълнени с някакво особено усещане. Дали защото сред цялата напрегнатост на седмицата ми, нагнетена сякаш от това, че е с един ден по-малко, се усети за пръв път от толкова време някаква подреденост. Някакво витаещо спокойствие като прорез чисто небе, което си сигурен, че е там, под облаците! И ще изплува в окото на залеза…

Някакъв полъх, който е кацнал като пухче от глухарче още от разходката през Шарколес сутринта и е останало да се повози на шала ми. Без да подозира, че е източник на кротката ми усмивка и на един особен поглед навътре, сякаш по следите на следващия цикъл на живота, скътан в семенцето…

И след целия този ден, със задачи, които сякаш някой друг успява да подреди около мен, когато си тръгвам, не усещам тежестта в очите си. Все гонят небето и поелите към мястото за нощувка врани. Или невидимите следи в облаците, оставени от крилата на пискливите бързолети. Дори автобусът успява да дойде навреме, както и тази вечер. Успях да седна, поставих на коленете си тежките чанти, едната с полузадрямалата с изтощена батерия Дейна. Тогава усетих светлината. Идваше от седалките от другата страна, където баба и дядо пътуваха с внучетата си. Момченце и момиченце, на около 10 и 5-6 години. Очите ми така и си останаха приковани в момиченцето. Толкова чиста, невинна и неописуема красота се излъчваше от това дете! Приличаше на едно друго момиченце, което снимах преди няколко години…

Гледах тези огромни, ококорени теменужени очи и не можех да спра да се усмихвам. Като че пиех светлина, родена в най-дълбоките недра на пещера от проникнал слънчев лъч… Детето усети, че го гледам, очичките му засияха, усмихна ми се с две палави трапчинки и се скри сред пухкави руси вълни.

По едно време се качиха три какички, нацъмбуркани с финтифлюшки. Започнаха се едни безкрайни кикотения, а момиченцето се поизправи и ги загледа с усмивка и интерес. Какво ли ще стане и с теб, ангелче? Сигурно ти се иска в момента да си голяма като тях, или да носиш такива обеци, да се смееш така безгрижно и демонстративно? Как ми се иска да ти кажа с поглед “Толкова си красиво и чисто, дете! Запази тази светлина и добро в себе си. Ти излъчваш радост и свежест. Бъди щастлива!”

В първия момент не мога да опиша какво изкушение ме разтърси, да извадя апарата и да се опитам да “хвана” излъчването на това сладко същество. Пък ако ще да се извинявам после часове на бабата и дядото. После ми мина. Самото изживяване, докосването до нещо толкова чисто и красиво остава много по-трайно от всичко останало. Не знам дали красотата ще спаси света, но добротата сигурно ще се справи… Ако (и дано!) оцелее.