Есента си минава в шарки, прелитащи листа и скосени лъчи, като все ме кара да посягам сутрин към чантичката с апарата… Зер, днес мъглата може да не се вдигне, преди “задръстването” да ме довлече до парка. Или току-виж някоя катерица пак ме изненада без нищо в джоба и албумчето с животинки си остане недовършено. Ясно е, като бял ден, че съм чадо на светлината и предпочитам деня за снимане. Обаче, как да успееш с тези кратки дни, да се самоизвадиш от ватъка на ежедневието и да пуснеш един тегел сред шарките, заплетени от полегналото на рамото на деня слънце…

В такива случаи просто си отваряш сетивата и се гмурваш в нощта следвайки пътеките на караконджулите. Те знаят, че скоро ще бъдеш завладян от особеното очарование на губещите се очертания, от странния цвят на листата, осветени от прожекторите…

Очите ти ще следват раждащите се и истерично побягващи от всяка минаваща кола сенки, и ще се чудят защо оживяват статуите…

Тогава всяка светлинка е ценна, всеки цвят е отделен и се вплита отчетливо в хармонията. Сякаш и въртележката от гуми не се забелязва толкова, пушекът става ефект на сцената. Да не говорим как изневиделица изскачат фантоми и само очертанията им палаво загатват, че си успял да уловиш забързания им бяг…

Няма начин да не се забележи и синкавото сияние на една любима караконджулска сграда. Стараеш се или не, балкончетата са нежно-сини и си изглеждат като сцена за среднощно парти. А дори по-оправните караконджули да си носят прътите за снимане в готовност, понякога се оказва, че колчетата на кмета по тротоара вършат добра работа

Ако с нещо още е благодатна нощта, това е лесното правене на панорами Няма какво да напасваш в небето, в облаците, да “изглаждаш” синьото като упорити ръбове на пола от лен.

Не минава без клише, разбира се. Макар, че както казва един приятел “няма изчерпан за снимане обект”…

Да не забравя, караконджулите обичат да си сверяват любимите играчки, особено ако са им почти еднакви. Дали по-малката може да повтори същите неща, които по-голямата прави. Както досегашния опит показва, никога не се получават еднакви

За какво още служи нощта? За отмора, за топла постеля, за докосване, за взаимност и обич, за сливане, за раздели и съзерцания… А за някои – време за среднощен тоалет. Хич човек да няма малко спокойствие, брей!

Какво има още сред сенките? Кой се крие зад ъглите, където не успява да проникне дори намигащото лунно око? Имат ли форма сънищата и цветни ли са? Кой знае колко различни отговори може да даде един уловен миг от нощта, един щрих от караконджулския час…