Тънката корица на снега, не пропуснала да се вледени през студената мартенска нощ, изхрупа под краката на монаха. По пътеката нямаше натрупания пласт ланшна дъбова шума, примесена тук-там с борови иглички, който обикновено омекотяваше звука, съпровождайки всяка крачка със скриптящо образуване на трапчинка в рохкавата смес от почва и сняг.

Учителят Лин беше поизчакал с излизането си тази сутрин. Дори и той, който толкова отдавна беше прозрял, че закъснението в смяната на сезоните е естествен процес, който изобщо не бива да влияе на душевната ведрина, си помисли тази сутрин, че зимата вече би трябвало да отстъпи владенията си. Дълга му се стори някак. “Остарявам!” – помисли си монахът и бръчиците около очите му побързаха да заплетат мрежичката на усмивка, насочена преди всичко към самия него, заел се зиморничаво да се загръща в робата си.

Мъховете, обгърнали придирчиво само едната страна на дънерите, не смееха да помръднат, окичени с фините кристалчета скреж. Монахът тихо приклекна да ги поразгледа. “След по-малко от час, този дънер ще се сдобие с нови съкровища – усмихна се Лин – Ще замени красивите диаманти с прозрачни перли. Нетрайни, гладки, съвършени в способността си да улавят и отразяват целия свят!”

В Светлата обител знаеха цената на всяка капка вода. Обичаха я, уважаваха, благоговееха пред песента на капчуците, сливаха се с поривите на бурята и ликуваха с летния порой, или тихо съзерцаваха съвършенството на снежинките. Точно днес, монахът Лин беше решил да поеме към Реката. Изворите и бяха далеч, скрити между хребетите на двете планини, които сякаш в знак на любовта си, бяха дали началото на Реката точно в долината, където подножията им се сливаха.

Заскрежената пътека скоро отведе Учителя до брега. Не очакваше да я види така. Макар, че все още снегът се опитваше да се задържи в преспите на гората, би трябвало Реката да е свободна. Вместо това, монахът завари огромни късове лед, сковали прозрачното гъвкаво тяло като причудливи плочки по кожата на леден дракон. Тук-там, изпод леда бълбукаше и се пенеше неспокойна плът.

Монахът се наведе и докосна острия леден ръб досами брега.
- Здравей, Незаспиваща! – думите му ласкаво се плъзнаха по грапавините на леда – Защо плътта ти е скована в ледове? Нима не са идвали при теб все още скорците – да ги напоиш след дългия път от юг?
- Благогласен! – треперливо бълбукане се понесе през процепите в леда – Благодарна е всяка моя капка за това, че дойде.

Лин помълча, търпение беше неговата втора природа, умееше да изчаква отговора на всичко живо, да се вслушва в знаците на стихиите.
- Смут се е загнездил в подмолите, Учителю – донесе свистящия мокър дъх и хлад повя откъм обледенените камъни – Бързеи извиват мишци там, където не би трябвало да ги има, теглят водите ми в посоки, които отдавна бях мислила за пресъхнали…
- Какво безпокойство е разпенило така духа ти, Благодатна?
- Притоците ми, Учителю – на един дъх избълбука Реката – Залутани текат водите ми между два бряга, между два потока. И двата жадувани, и двата любими, и двата – изпълващи ме с живот.

- Единият е притокът, който идва от буковия лес. Водите му носят ласката на есенно слънце, оглеждащо се преди залез в гората. Богат е наносът му, събрал е дълбините на години търпение и обич. С тихото си присъствие той е глътката, която ми дава сила, когато водите ми пресъхват.

- А другият… – взрив от кристални капки облиза млечното рамо на ледения къс – Другият идва отдалеч, от висините на планината. Буен и взривяващ, подскокливи и помитащи талази са водите му. Дни преди да го видя усещам стъпките му с корените на елшите, дълбоко закотвени под скалите по брега. Носи дъха на младите стръкове под преспите, на окъпани в слънце върхове, музиката, скрита в чашките на планински ириси. Гласът му, екливият му смях е достатъчен да стопи ледовете ми и разпенена и полудяла да ми се прииска да свърна през леса, да го посрещна.

- Обичам ласката на кроткия поток, златистите му води, топлината му, когато слива водите си с моите, отдавайки ми цялата си нежност и сила… Но не спирам да копнея и за тръпката, която ми носи другия, за неговото неосъществено докосване. Винаги толкова буйно лъкатуши, все близо до мен извива снагата му, но никога не посмява да се слее с мен. Освен, когато се сливат гласовете ни или някъде там, далеч, сред звездите, които се оглеждат във водите му.

- Водите на единия са моя радост и дар, богатството, което влива живот в плътта ми. А гласът на другия – копнежът за щастие, песента на бързеите ми, блясъкът в капките…

- Кажи ми, Премъдри, що за грешен съсъд съм аз? Чий зъл гений е сътворил речното ми ложе, че да поеме в себе си такава любов към двама? Нима нивга няма да има покой за водите ми? – мъгла се вдигна над усуканите под леда талази.

Учителят Лин обгърна с поглед снагата, извиваща се между плавно спускащите се брегове – като две топли ръце, в чиято шепа живителната влага търсеше покой.

- Животворна, безпокойствието ти е напразно. С такава обич, би трябвало да си щастлива! Ти не си просто съд, както и душата не е просто чаша, в която да налеем течност, чиито съставки са ни добре познати. Душата е гора – не знаеш колко дървета има в нея, нито в колко различни цвята се обагрят листата на всяко едно от тях, нито какво нашепва всяко едно при полъха на вятъра.

- Любовта е дар, извор на живот, на сила и на щастие. Но само тогава, когато се освободи от ледовете на обсебеност и притежание. Какво е сливането? Нима жадуваш само за целувката му, за хладината на водите му? Да извиваш до полуда цялото си същество, тонове кристални талази, за да се промениш, да измениш руслото си? Това значи ли, че за тази целувка една си готова да оставиш жадни милиони живи същества, които следват твоя досегашен път?

Реката зашумя, с тътен се откърти остронос леден ръб и се заби в пенестите води.
- Но нашите пътища може би никога не ще се срещнат? – въздишка полъхна от водовъртежа.
- Може би, ако мислиш за себе си само като за река, закована в този речен път. Нима ти не си Водата, животворната сила, която е навсякъде? – монахът разпери ръце, сякаш да обгърне целия разбуждащ се, млад свят – Нима не са плът на твоя любим капките дъжд, които те хранят, или росата, която облизваш закачливо сутрин по мъха на камъните?

- Не е грешно да обичаш, нито е безумие да изпитваш любов към двама, стига да не нараняваш и това да те прави по-добър. Да обичаш не значи да се стремиш да притежаваш, да си обсебен да получиш неосъществимото! Да прозреш в дълбините на любовта, значи да откриеш как да даряваш щастие. Когато се сливаш със златистия поток, да знаеш, че свежестта на твоите води му носи радост и раззеленява бреговете му. А когато песента на твоите бързеи се слива с екота на водопадите на планинския поток – да усещаш допира му с ласката на вятъра.

- Така ще съм заедно и с двамата… Винаги!? – млечна синева се огледа в оголилата се под леда усмивка.
- Винаги е … една такава дума – монахът се отдръпна настрани, понеже познаваше закачливия нрав на Реката – Нали знаеш, Бързоструйна, че не бива да се тормозиш за събития, които отдавна са отминали, нито за тези, които още не са станали. Никой не знае какво значи “винаги”. Но в този миг, тук и сега, ти си младата, чиста сила, около която животът кипи. И с теб са твоите двама любими, както и всички живи създания, които ти даряваш с радост.

С еклив тътен, ледовете се отчупваха и падаха в прегръдката на Реката. Тя игриво ги подхващаше и подмяташе по пътя си, облизвайки лакомо ръбовете, като полуразтопен сметанов сладолед.

Монахът изпроводи с поглед поредния леден отломък. “Любовта е добро, когато води до пълноводие! Е, …, стига да не стига до природно бедствие!” – Лин заметна полите на робата си и забърза към моста пред манастира.