Прескочи още две стъпала нагоре и се огледа. Погледът и се плъзна по перилата, губещи се в рехавите палми на входа към третия етаж. Знаеше, че е избрала най-доброто време за това, което искаше да направи. Коридорите бяха пусти, всички обядваха. Из въздуха се носеха уханията от ресторанта на музея, примесени с детска гълчава, пресекливо потропване на съдове и рязкото, басово изръмжаване на дръпнат невнимателно стол.

Преди минута беше се завъртяла покрай скелета на партера, опитвайки се да си представи цялото, обвито в огромно вълмо козина, творение на природата, което по един или друг начин е позволило на ранните човеци да оцелеят.

Време беше да продължи напред. Стъпките и не се чуваха, докато подминаваше витрините с екзотични влечуги, пъстри макети на жаби, сред правдиво изобразени мочурища и мангрови гъсталаци… Не я блазнеха. Не и днес! Беше си обещала пак да опита магията. Там, където се беше запътила, и трябваха всички сетива. Този малък кът беше винаги обгърнат в тайнствена тъмнина и тишина. Сякаш пристъпваше в храм.

На лицето и се плъзна благоговейна усмивка. За миг притвори очи и извика в съзнанието си морското дъно. Две глътки и учестеното и дишане се сля с ритъма на зареяните някъде отгоре вълни. Тук долу, слънчевите лъчи рисуваха по набраздената канава на песъчинките…

- Виждала съм те някъде – едва доловим шепот я докосна – Идвала си и преди, нали? – лазурно-млечната сърцевина на медузата сякаш пулсираше.
- Да, не помниш ли, Аурелия, колко много хареса миналия път нашия валс? – обадиха се дългокосите красавици до нея.

- Все бързате да се похвалите, сякаш няма по-красиви от вас. Може косите ви да са дълги, но все не докарвате синхрон в движенията си! – претенциозно потрепна с гъсти пипалца Капричоза.

- Скъпа, остави дългокоските на мира. Нима трябва винаги да търсиш кусурите им? – разчувства се Листокрак. От 100 години, откакто обитаваха това магическо място, той харесваше лазурнокосата Аурелия.

- Наистина не разбирам, как все успява някой да всее смут. Хармонията е в Океана! – проблесна с леопардовите си шарки Пелагия.
- Така е, пъстрата ми. Но тя е и във всяка от нас, във всяка шапчица и всяко пипало – добави Цианея.

- И всеки полип, нали? – побърза да се обади една медуза, изпод чиято камбанка се развяваше дълга нишка с наредени еднакви и съвършени малки медузки.

- А казват, че там горе, на сушата има много по-красиви създания от нас. Някои приличали на мен, цветя ги наричали – звънкото гласче отекна по късичките сини пипалца, с увисналия в прозрачната магия незададен въпрос.

- Така казаха и за нас – побързаха да се намесят хидрите – Минаха преди време две мънички русалки и казаха, че приличаме на цветя. Какво ли са цветята?

- Може би наистина са красиви, щом ги сравняват с нас. Та погледнете се! Нима не сме събрани тук всичките, за да покажем каква красота живее на дъното, в малкия безкраен свят, скрит от хорски очи.

- Аз пък съм чувал, че приличам на гугла на джудже – намеси се едно качулато създанийце, крехко като коледна играчка.

- Трябва да си щастлив. На теб поне не ти бъркат името – оплака се морската анемония – При мен се оказа, че някакво цвете, дето растяло по планините, е окупирало името ми. Досущ като рак-пустинник овакантена черупка.

- Ох, че сте приказливи днес! – лениво замахна с пипало сепията – Няма начин никой да ви сбърка с цветя! Ами че те не могат да живеят под водата. Всяко създание се чувства най-добре там, където се е родило или излюпило. Птиците владеят небето, цветята – сушата, а медузите – океана.

- Но ние… също сме на сушата. Никога не сме виждали Океана, Океана… Океана – думите, изплъзнали се на няколко гласа от ефирните отворчета на една златиста Радиолария, се стопиха като ехо в мрака отвъд витрината.

- Искаш да кажеш, че дори не сме живи, може би? – от ужас чак пипалцата на актиниите почервеняха.

Ритъмът на вълните заглъхна, песъчинките се стопиха и в размазания и взор изплува кадифеното дъно на витрината. Не, не още! Не беше чула всичко! Трябваше да разбере същината на магията! На невероятното търпение, с което бяха сътворени тези крехки създания. Отчаяният и поглед срещна отражението си в стъклото – толкова грубо, толкова несъвършено и се струваше то в сравнение с ефирната магия отвъд…

- Няма невъзможни неща, когато наистина обичаш живота във всичките му форми – спокоен хриплив глас я извади от вцепенението. Тогава съгледа малката стаичка зад витрината. Той беше там, Майсторът на стъклената магия, Леополд Блашка.

- Дошла си да търсиш магията, нали? – пламъчето на горещия парафин леко просъскваше от полъха на прииждащата вечер над Дрезден – Камъкът не е жив, но само докато не се загнезди в него черупчица. Пясъкът – и той не е, само докато в огъня не се прероди в стъкло. Рецептата на магията е простичка. Трябва да имаш очи – да видиш красотата. Търпение и любопитство – да я разбереш, да я опознаеш в най-тънките и детайли. И душа – да я обикнеш. Да искаш да я запазиш така, че и други хора да я видят, да и се радват. Да докосне и стопли сърцата на всички.

По-скоро усети, отколкото видя отражението на усмивката си в леко запотеното от дъха и стъкло. Онова, същото, чиято вълшебна смес даваше живот на красотата отвъд витрината. Тръгна към стълбите, после хвърли един последен поглед назад. Следобедните лъчи пак рисуваха заплетени фрактали по песъчинките, ритмично приплясваха вълни. Сред феерия от крехки пипала, морските цветя отново танцуваха…