Ама не е честно някак си, тъкмо в момента, в който си насъбрал една торба обичайни мрън и ох, заради тези едва отминали -15, или заради солената каша, която си принуден да прегазиш, за да стигнеш до автобуса. В който между другото пътуваш като в метрото – вярно, не толкова бързо и удобно, ама за сметка на това, пак толкова виждаш през прозорците. И в мига, когато си готов вече да кажеш “аман! искам да е пролет!” се случва някое такова чудо, като това преди два дни

Първо вечерта заваля пухкав сняг, за който ми беше зажадняла душата от миналата година. Красотата си е красота, ама на Дейна оченцето не може да мига като вали, затова се въртях като шугава през нощта, плетейки магии. Час по час проточвах врат през прозореца, с надежда да видя през ореола на уличните лампи, дали е спряло да вали.

Можете да си представите, как сутринта не можех да си побера усмивката в орбитата на сънената ми физиономия! С това слънце, с това засияло небе и чистия сняг!

Ха, сега ми кажете, честно ли е Зимата да ни погажда такива номера!? Като усети, че е започнала да ти омръзва и вземе, че спретне някое такова лъчезарно утро-чудо, съвсем като изкусителка, решена на всяка цена да си върне сърцето, любовта и вниманието на любимия.

Има ли друг сезон, който успява да направи такава магия за някакви си 9-10 часа? Ами… май не. Пролетта е променлива, идва тихичко, леки са първите и стъпки, ефирни като сянка на кокиче на снега. А после изригва – задъхана, нетърпелива и може да преобърне света, но … най-малко за седмица. Лятото пък е абсолютен мързел. Понякога се бави, мотае се, сякаш не му се иска да сменя пролетта. Друг път връхлита с пек още през май, но и на него му трябват поне няколко дни да се претопи пъстроцветието на пролетта в зелена вълна. Есента… еех, есента! Тайнствена е тя, замислена, никого не гони, за никъде не бърза. Ако Зимата не я побутне с някоя подранила слана, цели седмици може да продължи цветния вихър. Няма друга такава палава магьосница като Зимата.

Излетях от автобуса светкавично като сгащен между две спирки (и двама контрольори) гратисджия. Даже на ухилена физиономия го докарвах. Само още няколко метра и ето ме – в нейното царство! Недокоснато, ефирно, искрящо и крехко.

В нейната власт забравяш, че ръцете и ушите ти започват да парят от студ. Искаш да докосваш – не само с очи – с ръка, с лице, с устните си. Да усетиш как кристалите на снежинките удължават миглите ти, когато вятърът ги понесе от клоните. Да искаш да ги подържиш в шепа и да се молиш за чародейство, което да ги предпази да не се стопят…

Детските площадки са обсебени от птиците, чиято глъч прелита над люлките. А крехките им следи оставят скоклив, кръстат бод по белите кожухчета на катерушките.

Враните следят с клюкарско любопитство, преминаващата по алеите машина. Ама Зимата и нея е успяла да омагьоса някак си, че да не вдига много шум, очертавайки ясните къдрави ръбове на пъртината.

Някои вече бяха избързали да я зачеркнат като отминал сезон, едва ли не, яхвайки колелета. Но магията и – лека и сияеща като фин снежен прах, полепва по всички, стопява се, прониква и няма никой, който да и устои.

Обичам я, тази изкусителка. На никой няма да позволи да я изгони, преди да успее да усмихне достатъчно много хора. Да, София беше различна! Различни бяха и всички хора, с които се разминавах в парка – с усмивка поглеждащи към това дълбоко, лазурно небе!

Не си отивай още, Вълшебнице! Не съм се наиграла още в снега! Все още не съм се прибирала достатъчно мокра от правене на бели човечета. Още не парят бузите ми и врата от уцелилите ме снежни топки. Не бързай, Бяла Красавице! Нищо, че утре е Февруари

А ето и какво се случва днес, в момента

Е, хайде вече да отпътува снежец и към Тракийската низина! Ще му се зарадвате, нали?