Рядкост са дните, в които часовете ни стигат. Все ни се иска в препускането си да можем да разтеглим нишките на светлината, още час, още минута само, за да довършим всичко намислено. И си знаем, че е невъзможна тази благодат, че природата ненапразно не ни го позволява, защото така и така, времето все няма да ни е достатъчно. Колкото и да се взираме подир слънцето, Тя е на ход. Нейно е времето в следващите часове и ние, заедно с него.

Робата и е различна на цвят, целувката и – ту галеща, с аромат на липи, ту хапеща ледено, завихряйки дима от дъха ни, докато някой закъснял автобус търси път към дома, а зад стъклата, с дири от стопил се преди седмица сняг, препускат подир следите си светлините на града.

Като се замисля, колко спокойна беше Нощта в детството ми!… Спускаше се всяка вечер от изток, с прелета на орляк скорци, с воал, който бавно намяташе над залеза, и който все и беше късичък. Та полека-лека, пак така от изток, започваше да се оголва тъмната и снага, и да надничат многолъчите бенки по кожата и – сияйни, примигващо закачливи.

Нощта в града има особено очарование. Тя не бърза. Знае, че в един миг всичката тази глъч ще застине, всички пак ще сме в прегръдката и. И само уплашените триоки светофари ще кръстосват шпаги по нощните улици със самотните таксита.

В града звездите изгряват по улиците, на всяко кръстовище. Като бях малка много обичах да се връщаме късно вечер от някое гостуване. Гледах светлините на лампите и на колите с присвити очи – така ми изглеждаха като многолъчи звезди. Колко пъти съм се удряла в дуварите и стълбовете на лампите! А когато нощта е влажна, по мокрия асфалт някой също се заиграва да поръси звезди, ситни като трохи от престояли бишкоти. Стига да си достатъчно непорастнал да се загледаш

Порастеш ли, нощта започва да ти липсва. Лека полека започваш да откъсваш от нея минути, часове. Тези, които са ти отредени да си в нейната власт, в прегръдката и, само с нея или заедно със споделената нежност, която съдбата ти е избрала. Придърпваш черния воал, заблуждавайки се, че така денят ти е спечелил още час, два или повече. Прикриваш се зад заблуждаващата магия на светлината, появила се още с първата искрица огън, та чак до неона, оплел с нишките си града.

А колко по-лесно е да не се заблуждаваме, че денят ни расте, а просто да оставим загадката на тъмнината да ни води. Сенките, в които дърветата оживяват в причудливи силуети, теменуженият мрак, в който всяка къща придобива лице с по няколко ококорени, правоъгълни очи, а плътта на статуите оживява.

Уюта на Нощта, спокойствието, книгата преди сън, разговорите, смеха, семейството, изслушването, добротата и търпението на дългите часове. Нощта е време за споделяне. Дали със себе си, в разговор с отлежали, но скъпи спомени, или с едва наболи мечти. Или по-добре с най-скъпата душа или с приятелската топлота и разбиране.

Имаме нужда да говорим, да споделим, да се изслушаме – себе си и другите. Липсва ни, сякаш, това през целия ден. Затова гледаме да откраднем нещичко от господарката на тъмнината, преди да заспим. Ха, а не знаем, че в смарагдовото пространство на съня невидим диригент ни чака, да се включим в сюита, чиито ноти ще се изгубят в паметта ни щом отворим очи. Но ще ни остане сладкото чувство за хармонията в прегръдката на съня.

Нощта в града е търпелива. Бавно пада над клепки и комини, над маргаритите на уличните лампи, билбордовете, пейките в парка… Винаги готова да ни приюти, да лекува, да забравя лошото, да припомня доброто. С магията си да ни свързва, преди денят да ни дели.