Тази година зимата определено се шегуваше. Въпреки напъните на вятъра, довял тежките облаци, тънките пръсти на Снежната кралица продължаваха да успяват да разплетат надвисналата сива прежда и само тънки нишки мъгла загръщаха оголелите дървета.

“Не е добре това” – загрижено се мръщеше учителя Лин, поглеждайки от време на време как враните прорязваха с назъбените си крила монотонното небе. Помнеше зимите от преди двадесетина години, с пътеките проправени в снега, с хрущенето, което всяка стъпка оставяше след себе си, заедно със следата. И проблясъците, които сутрин лъчите плисваха върху натрупания сняг, като люспи от фино настъргани скъпоценни камъни.

“Е, няма начин да не завали. Как се е скупчило небето!” – монахът пое дълбоко дъх, усети оня особен мирис на влага – остър, пронизващ гърлото. И глътката, която подсказва, че скоро първите снежинки ще се завъртят из въздуха, сякаш не искат да паднат така бързо. След толкова чакане в тежкия облак, поне да потанцуват във въздуха, да се порадват на мига, преди да се превърне кристалната им ризка в сладка капка.

Ситни бръчици се стрелнаха в ъгълчетата на очите на Лин. Спомни си как децата в селото се радваха на снега, вирнали главици като врабчета, зяпнали с притворени очи и изплезени езичета – да ловят снежинките…

Вятърът прошумоля в последните сухи листа на дъбовете. Някои от тях се бяха свили на пашкулчета и Лин добре знаеше кой им помага. Сега именно лекото потрепване на едно такова пашкулче задържа погледа му. “Ха, ама това е старата Уби! Щом и тя още не е заспала някъде в подземните си гнезденца, явно зимата още се шегува с нас” – каза си монахът и се приближи към косматото същество, което изглеждаше доста заето.

- По-внимателно, великански! Не, че не ми е време да си обирам мрежите от пътечката, ама винаги ме е яд като гледам как вие, големите, съсипвате нещо толкова красиво!
- Аха, здрасти, Уби! Май не си в настроение? И нали знаеш, че винаги съм внимателен. Един път успя да ме олепиш целия, чак се изприщих. – усмихнато и отвърна Лин, застанал на почтително разстояние от мощните и крачка, макар и заети с увиването на шушулката.

- Мислех, че вече си заспала дълбоко. Запасите ли свърши? – продължи той да любопитства.
- Не, запасите са ми съвсем достатъчни и доста сочни, след последната ми изящна мрежа на капака на кладенеца ви – Уби размърда доволно пъргавите си предни крачка, явно в сладък спомен за някоя сочна муха, превърнала се в чироз и отлежаваща из сухите и подземни квартири.

- Обаче, тази есен продължи доста дълго, та… реших още малко заспали мухи да посъбера. Но вече е време – снегът иде!
- Как разбра? – повдигна вежда монахът – То е такова небето от дни, но освен мъглата, която се опитва да заскрежи тревата сутрин, друго не показва, че е зима.

Уби пусна пашкулчето на земята, явно съвсем премерено близко до дупката и, и вдигна краче, като че ли да привлече още повече вниманието на учителя.
- Ех и ти, уж знаеш толкова мъдрости, пък не си чувал за любовта на Сверния вятър!

Тук вече Лин откровено изпадна в недоумение. Погледът му пак се зарея сред узрелия сив купол над главата му, а в тишината наоколо сякаш усети настъпилия изведнъж покой, предвещаващ раждането на снега.

- Всеки на тоя свят може да обича и трябва да бъде обичан. Любовта е като светлината – винаги усещаме, когато изчезне и никога не можем да преценим дали става по-силна – стига ни просто да я има!… Разкажи ми за Северния вятър, моля те!
- Хм, може, ама набързо, че пелените на снежинките вече са готови. Няма да е добре да ме заварят. – Уби се намести по-удобно в средата на поразкъсаната вече тук-там паяжина и зашептя със скриптящия си гласец.

- Преди много, много години, Северният вятър се родил в една зимна нощ от дъха на Белия Дракон. Той се оглеждал във водите на едно езеро, и така бил запленен от себе си, че въздъхнал с възхита и … езерото се заледило. В това огледало образът на Великия не бил толкова ясен и той продължил да се опитва с дъха си да го разтопи отново. Но… студът бил жесток и вместо да го стопи, дъхът му се превърнал в бяла фъртуна. Понесъл се над света Севернякът – вледеняващ, мощен, и с всяко пометено селце и гора, все повече се опиянявал от силата си. Всичко живо се втурвало да се крие от ледената му прегръдка, носеща смърт.

Тогава, Огненият Дракон решил, че така не може да продължава и ако иска животът да продължи, ще трябва да изпрати някаква сила, достатъчно могъща, за да се справи с вятъра. Решил да пробва с най-мощното си средство – любовта. Събрал Великите дракони и заедно сътворили Снежната кралица – красива като кристално зимно небе, с очи, блестящи като звездите на Орион. Издигнали и замък, далеч на север, в полето, където обичал да препуска Северния вятър. Видял я той една нощ, как тихо разговаряла с Луната, цялата обляна в светлина и … онемял! Дъхът му се завихрил около него, замъглил погледа му и топлина, неусещана дотогава, се разляла по цялата му ледена снага. Северният властелин се влюбил до полуда в Снежната кралица. Така закопнял за нея, че склонил глава пред чертозите и, готов на всичко, само и само да я зърне пак. Да помилва с вихър косите и, да целуне бледите и страни…

Не си мисли, че нейното сърце е от лед, о, не! Тя е сурова, но любовта в едно сурово сърце може да бъде още по-гореща, по-искрена и по-желана, отколкото в една вулканична душа. Харесала и тя Северко, но мъка голяма я терзаела. Гледала тя, как страдат, мръзнат и гинат дърветата, как корените на тревите умират и няма да настъпи никога пролет и хем тъжно и ставало, хем гняв искрял в очите и. Изхвръкнала пред острокуполния си палат и мощно прокънтял гласът и, надвикал вихрите на Северния вятър, дошъл за кой ли път да признае любовта си:
- Спри дъха си, Ледоносни! Нима може да изгаря в любов сърцето ти, а да не виждаш какво причиняваш на всички около теб?! Как така, без да забелязваш, вледеняваш и погубваш любовта, която грее във всяко живо същество?! – гласът и секнал, сълзи бликнали от очите и.

Зашеметен, онемял, за първи път изпитал Северния вятър що е това мъка! Игли проболи сърцето му. Протегнал ледена ръка, поел сипещите се сълзи и те ведната замръзнали в чудно красиви кристалчета. Посипали се първите снежинки. Полягали меко по полетата, окичили клонките, загърнали пъпките. Стоплили земята.

- Оттогава, всяка зима Северния вятър започва с лудуване из поля и гори, забравил за малко старата си, неувяхваща любов. Но идва момент, в който Снежната кралица му напомня колко болка причинява. – Уби замълча, явно да изчака въпросът на монаха, който вече пристъпваше от крак на крак, явно студът го просмукваше все повече.

- И как така му напомня? Нима тя прави снега? Всяка зима толкова сълзи?!?…
- Не, снегът вече си е негово дело, но преди това тя му изпраща послания. Малки пратеници, които да му подскажат, че за да оцелее живота, всяко туптящо сърце трябва да бъде стоплено, да бъде обичано.

Малки фигурки, сътворени от сълзите и студа, изпълнени с въздишките и, изваяни от дъха и.

Животинки, които да му подскажат, че има и други живи същества, които искат топлина…

Разговарящи дракони – да му напомнят, че Великите са го създали и са го дарили с най-голямото добро под светлината – да обичаш. Това добро, която единствено е способно да даде топлинка дори на леда.

- Това е то. Хайде, стига приказки, че … снегът иде! Надушвам го, настръхнаха ми космите и по четвъртата двойка крака! – Уби припряно засъбира останките от паяжината.

- Хубава приказка. – усмихна се замислено Лин – Само не разбрах, откъде позна, че точно сега е момента, Северния вятър да бъде укротен и да дойде снега?
- Ех и ти! В другата гора, там, на север, под върховете на Иглената планина, живее Моргана. Иди при нея да ти даде едни кристалчета за очите, че явно зрението ти отслабва, старче. До пролетта! – Паякът се плъзна по последните нишки и на прибежки се шмугна сред окапалата шума.

Монахът се огледа и едва сега забеляза, колко красиви бяха дърветата! И какво беше окичило игличките на боровете, докато си разказваха с Уби за Северния вятър, за любовта, за зимата и за топлинката, разцъфнала в леда.