След това хубаво представяне на Д’Артанян, как да се въздържи човек да не поразкаже повече за малкото същество, което промени еднообразното ни работно ежедневие!

Както вече знаете, ежко беше донесен в един слънчев следобед и още с пристигането си събра всички овации на колегите — от умилени портиери, та до млади докторантки, които протягаха по едно пръстче да го пипнат по още крехките бодли. Крехки или не, Д’Артанян доказа, че е войнствен още тогава, като гризна палеца на един от колегите, който се опитваше да определи дали името му ще си остане това или ще се сдобие с женско такова. След това нападение, вече се отнасяхме с респект към малката топчица, въпреки че се събираше в една шепа.

В началото го оставихме в един широк кашон, с идеята, че ще престои там само временно, да поотрасне и после да го пуснем на подходящо място на свобода. На другата сутрин, обаче, малкият палавник така красиво беше аранжирал дъното на кашона с намачкани вестници, останки от ябълки, грозде и обилно поляти с вода (и още нещо), че не ми остана друго, освен да призова колегите на помощ, в търсене на по-солидно жилище. Така се сдобихме с ето този аквариум, който беше достатъчно просторен за ежко:

В мрежата има много информация (предимно на английски) за това как се гледат таралежи, не само декоративните, но и за спасяване на диви от този вид (Erinaceus concolor), който се среща у нас. Аз специално съм много благодарна на този човек, чиито указания съм гледала да спазвам, докато ежко беше с нас.

И така, да знаете ако ви попадне таралеж за спасяване, на дъното на аквариума (наречен вече терариум, или бълхарника ) се поставя талаш. Не е нужно да е много дебел пласт, защото всяка сутрин се почиства. Таралежите са нощни животни и няма нищо изненадващо, че особено малките през деня предпочитат да спят. За целта, в терариума трябва да има нещо като малка къщичка, в случая я направихме от една картонена кутия, която да му осигури достатъчно тъмно, комфортно и спокойно местенце за сън. Д’Артанян всъщност много си обичаше къщурката и прекарваше основната част от деня (особено следобяд) в нея, в сладък сън. Най-активен беше обикновено сутрин, особено след обичайното хигиенизиране на апартамента. През 3-4 дни сменях целия талаш и измивах терариума, слагах му нов, но… не чакай благодарност! След като му “отнемех” по този отвратителен начин собствената му миризма от стария талаш, Дарти започваше много възмутено да обикаля и настръхваше по-заплашително от друг път, когато се протегнех да го погаля

Обикновено всяка сутрин си започваше с ритуално почистване и последващо разтъпкване, при което стените на терариума бяха обследвани много щателно, без да се внимава дали не се стъпва в паничката с вода или храна.

Като казах храна, таралежите са от разред насекомоядни бозайници, което ще рече по-близки до хищниците, отколкото до гризачите. Ежко имаше доста здрави зъбки и скоро показа кои са любимите му храни. Много хареса печена и безсолна пилешка пържола, сурова кайма, но от дивеч! Купената от магазина беше посрещната с презрително минаване през паничката. Обичаше също грозде, а ябълките (напук на всички картинки в детските книжки) се изяждаха само в краен случай, в дългите и гладни нощни часове. Както пишеше в редица сайтове, таралежите обичали котешка храна. Така реших да пробвам и се оказа, че Д’Артанян с огромно удоволствие нападна котешките бисквитки с пиле, телешко и заек. Щом му сложех паничката с храна, вечно влажното му длъгнесто носле започваше неистово да души, младежът се измъкваше от къщурката си и след миг стаята се огласяше вече от звучно хрупане. Може би по консистенция и аромат се доближаваха най-много до естествената му храна.

Благодарение на храненето и здравия сън, Д’Артанян само за две седмици успя да порасне с близо 2 см на дължина, на тегло не даде да го премерим Започна вече да достига “тавана” на къщурката си като се изправеше на два крака, а вътре беше и изгризал единия ъгъл (на първата снимка се вижда малко от пораженията ). И само за тези две седмици успя да ни промени, някак си. Всички обичахме да го гледаме, да му говорим, да го глезим с някоя вкусотия. Даже си водехме едни сумтящи разговори с него. Навеждах се над терариума и му говорех, а той вирваше носле и очички като боровинки, и издаваше едни приятни, сумтящи звуци…

Като го видех така, с очи вперени нагоре, нямаше как да не се замислям все повече за това къде да го пуснем, кое ще е най-добре за него. Вече бях започнала сериозно да се тревожа, защото ми предстоеше командировка и исках да съм сигурна, че ежко ще си намери дотогава нов дом, на свобода. В този момент се появи едно слънчево дете, една моя млада колежка, която предложи да го занесе на Лозенска планина. Така дойде и последния ден заедно с нашия малък любимец.

Излишно е да казвам, че ми беше малко тъжно като се разделяхме, бях свикнала с него. Колегите вече ме наричаха “мамашата на ежко” Мъчно или не, сложих го в една картонена кутия, с шепа от любимите му бисквитки и го поверих на детето да го пусне. Знаех, че е за негово добро. Вярвам, че е жив и здрав, пораснал и силен, намерил е пътя към своето ново семейство, нов дом, достатъчно храна, за да си набави така необходимата енергия преди зимния сън… Благодарна съм на Ники, че го донесе Чудно е как за толкова малко време, това диво и невинно животинче успя да ни преобрази. Да ни направи по-добри, по-чувствителни и по-човечни…