Мине се не мине някой и друг месец в блажено спокойствие и вземат, та дойдат празници. Не знам защо така е решил тоя свят, ама по Коледа и Нова година всички ги избива на търговия с разни куклички, с адски неугледен вид, с чорлави косички изпод черни широкополи шапки, смъкнати чорапи, островърхи обувки и задължително с гърбица и метла. Забравих брадавицата на носа… Вещици им викат. Е, да ама не знаят, че ни една магия по Коледа няма да хване корен, ако не прелита някъде там над облаците по някоя истинска… магьосница да я наречем, че вещицата вече я свързахме с тоя нелицеприятен имидж, който освен това е тоооолкова демоде (с изключение на обувките, де)!

Та по повод празниците, магьосниците стават едни такива изнервени и взривоопасни. Рязко нараства вероятността от сблъсъци над местна почва, превишаване скоростта на управление на возилата, поради покачване на адреналина на колежките, и вероятност от катастрофи с резултати от експерименталната дейност на пироманиаци и потребители на шампанско.

По тази причина, Конфедерацията на магьосниците, Отдел “МРАЗ” (Магическо Разстройство и Аберации на Заклинанията), предлага пакет оферти за пътувания на вещи в занаята особи, за обмяна на опит. Последните седмици взех доста ниско да прелитам над главите на колегите от Лабораторията по отвари, сутрин гледах така, сякаш някой ми е сипал в кафето барут и всяка среща в коридора заплашваше да го превърне в пробна площадка за гаубици. Та решиха да ме изпратят на такова пътуване. Къде? Ами… на едно място, хем спокойно откъм типичното за матрицата лудо магитронно поле, хем достатъчно наситено с добрата стара приказна магия, джуджета, феи, рицари и замъци. Градът на приказките – Женева!

Преди пътуването трябваше критично да прегледам летателните средства. Оказа се, че моята нова метла, японски модел “Mae-Ashi-Mae-G” не е пригодена за спокойната и уравновесена швейцарска атмосфера, и може да предизвика непредвидении турбуленции. Еее, сега се сетих, ква метла имах на времето – “ОгинМаке”! Не и се опъваше никаква атмосфера, палеше от раз и опашната и перка вдигаше пушилка като трабант по селска улица. Да не говорим пък колко се вчервяваше корпуса и, като печка тип “цигански барон” в пределска хижа на студентски празник. Абе, младост! Е, да ама … са ме пратили на обмяна на опит в чужбина! Всеки етап от вещерската трансформация си има своя чар

Хубаво, де, трябваше да се съглася с предложеното ми возило от Дирекция за вещерски превози “ГПВ” (Глобусът е Пред Вас). Оказа се, че то не е едно, ми чак две превозни средства ще сменям, понеже с едно не могат да се преодолеят разликите в небесните стандарти, а и не му стига горивото. Инак метлата си я биваше, мощен пропелер, с удобни седалки, малко тесновато. Мерлин не би се побрал, да не говорим за брадата му… Макар, че до мен седеше един вещер, който почти я докарваше на размер. А и явно растителността в ушите му пречеше да чува, та крещеше по телефона, че ще лети за Токио. Дано не го посрещнат с чаена церемония – отиде си сервиза!

Условията за полет бяха страхотни! Като се ширнаха отдолу тия ми ти планини, като че някой колега е втечнил земята и са се вплели лазурно, кафяво и зелено, без да се омесват (най-трудните отвари така се правят – за сходство в характера примерно, 3 пъти в седмицата се пие, по една ракиена чашка )

Пък после е плеснал с ръце, тинтири минтири и айде – замръзнали са вълните коя къде свари.

Облачета се заиграваха да подражават на шарката, ту полегнали меко и равномерно, като домашно плетена бебешка пелена, ту кипнали накъдрено и пухкаво като бордюр сметана върху реване.

Обаче, и най-хубавите неща си имат край, та и нас ни приземиха подскачайки (еей, добре, че сандвича си остана в раницата, инак… нямаше да се води суха храна вече). После си намерих мястото за следващия полет и зачаках. И чаааках, и чаааках… А един младеж се правеше на невидим зад гишето. Зер, не знае милия, че отварата за невидимост отдавна е забранена за употреба и сега за тая цел се използва обикновено перде, кухненски модел, с чайничета и ягодки. Та този образ, от време на време обещаваше, че ей, сега… емен-емен до 15 минути ще излетим.

Накрая ни стовариха от рейсчето пред самата следваща метла. Ма тя.. се оказа малка като детска играчка, че и още я пълнеха с гориво.

Много нафта глътна това чудо, ако че беше малко. За пръв път ми се случва да летя и да нямам ама никаква видимост. Че може ли пък чак така?! Аз тука вещица с опит, идвам на официална служебна визита, да не мога да видя накъде отиваме! Само опашките на метлата пред погледа ми и … едното колело.

То пък и едни облаци като наизлязоха! Гъсти като козина на ескимоско куче. Да ти иде да удариш един лакът на прозорчето и да погалиш гърбовете им и ивиците, с които ги шари слънцето.

Така в тези … тежки метеоролгични условия, кацнах в градчето, в което не бях идвала никога. Конфедерацията беше сигурна, че няма да се загубя, разчиташе на моята перфектна географска ориентация, преминала развитие от широко известния едно време “женски топокретенизъм” до метода “Витоша ми е все от юг!”. А най-вече разчитах на записките и образите, които услужливо беше запечатил в съзнанието ми един вещ млад колега.

Слава богу, успешно се добрах до железницата, после до трамвая, прегазвайки с колелцата на куфара поне трима – толкова забелязах поне. Ако е имало и още трупове… все някой ги е прибрал, надявам се. Много чист град! По пътя само успях бегло да забележа ферията от светлини, която се надявах ако не този ден, поне на следващия да изследвам отблизо

(следва продължение)