Някой се връща…
По стълбите тичат
задъхани струни.
в празната къща се буди от сън
прашна китара.
От ъглите тръгват
забравени думи.
В прозореца някой подсвирква
и сяда до мен.
Лица и огньове
под мен се прегръщат
Земята се свива от мъка
по чужда планета.
Пулсира небето
и някой се връща
захвърлил монета за себе си
някога в прашния двор
Лица и огньове
под мен се прегръщат
Земята се вдига на пръсти и нежно
целува небето.
Кога ще се върнеш?
Кога ще се върнеш?
От тъмното песен възкръсва
и сяда отново до мен…
/М. Белчев, “Безсъница”/
След няколко месеца пак съм тук.
Подпис: Слънцето
еее, стига де, не живеем отвъд полярния кръг все пак. ей го къде е ноември месец — ще се появи, макар и за кратко
Ооо, какво по-хубаво от това да си се приземил най-сетне, да си разбрал за стотен път, че по-хубаво нещо от родния въздух няма и … да намериш тук две Никита, които разсъждават за слънцестоенето
Здравейте, момчета! Имате ли представа колко съм щастлива, че пак съм тук? Аха! Колкото и слънцето като види първия щъркел да си намери гнездото
Като си поподредя мислите (и снимките) ще разказвам.
Слънчеви поздрави и до много скоро! :**)
Teзи три снимки сякаш подканват да решиш, по кой път искаш да поемеш: дали да тръгнеш по “пътя прашен”, но да усещаш солидната опора под краката си; дали да нагазиш в дълбоки води, но пък облаците да са в краката ти; или да се издигнеш в небесата, поемайки риска да паднеш от високо.
Добре дошла у дома!
Добре заварила, Вили! Хубави интерпретации, харесаха ми! А и ме подканят да взема да понапиша нещо, защото прашния път е и солен, а солидната опора може да се окаже подвеждаща тиня. Или че дълбоките води са плитки и топли, а облаците тичат толкова бързо, че ако се втурнеш да ги гониш – няма да те е страх от високото изобщо… Благодаря за началната скорост
Добре дошла
Тъкмо бях тръгнала да пиша протестно писмо за липсата ти и взе, че си дойде 
Прекрасен текст си избрала за завръщането
Добре заварила! Ей, гледай сега как ме караш да се раздвоявам между неистовото желание за връщане и съжалението, че няма да видя протестното писмо
То пък не мога и да трая като съм си тука вече! Липсвахте ми! Много! Всички! :***)
А песента на Маргарита Хранова не ми излизаше от ума последните няколко дни, чак докато земята не целуна небето над Витоша