Бавно пролазва слънцето към хоризонта. Сякаш си знае, че е стръмно и се плаши да не се търкулне изведнъж и да се стреснат всички от внезапно настъпилата тъма. Добре, че са Пазителите, за които да се позадържи. Те винаги някак си успяват да омекотят плавното спускане зад хълмовете.

Нощта е по петите му – гладна, задъхана, примамливо притворила очи преди да заблещукат хилядите и зеници. Чака слънцето да отлепи последен поглед от напечената земя, че да раздипли завесата – тънка като воал, ефирна като капка син туш, паднала в бакърено котле с вода…

И ето, златната глава вече се е търкулнала зад хребета и сцената е готова! Пурпурната сцена за театър “Привечер”. В края на всеки ден се играе любимата постановка на силуетите, наречена “И бавно се спуска нощта”. Тази вечер зад кулисите е тихо и горещо. Не помръдва декора, ветровете са на турне някъде из Скандинавия, лятно време. Дори и специалните ефекти на сценичните работници не сполучват, няма изпарения от жадната земя. Време е за танц! Сцената се превръща в скалист морски бряг. Започва танцът на митичните Медузи, които ще се опитат да повикат живителната влага…

Нощта удължава сенките и призовава хищниците. Космати, рошави, саблезъби, с глави, увенчани с рога и щръкнали уши. Тук пантера, възседнала митичен многорог елен, там птица качулата дърпа сбруята на конски впряг…

След тях трима музиканти се опитват да достигнат вечерния синхрон на цикадите. Приседнали кротко един до друг, струните дърпат, мелодии запридат слон и куче, и петел с крила размахва – да ги разхлади

А Царят величествено следи купола и чака да удари неговия час. Че негови са стъпките на антилопите, едва забележими по спечената пръст. Негова е сянката денем, под чадърите на рехавите акации и негов е ревът, огласил края на представлението и началото на нощния лов.

Завесата е спусната. Игриво примигват най-нетърпеливите очи. Пурпурната сцена е празна…
И бавно се спуска Нощта!…