Да повярваш

01_luz_PICT7043

Тази година лятото пристъпваше на странни подскоци, като че драконите се надбягваха по алеята на времето. Ту Синия избързваше с една-две стъпки, изпридайки безконечни дъждовни ресни върху килима от оризови насаждения, приели вече цвета на жаба дървесница. Или пък Огнения поглъщаше всяка капка с парещия си дъх, образувайки заливчета и архипелази с къдрави брегове от по-издигнатите пясъчни ивици в езерата.

02_luz_PICT1125

Сега беше крачката на Червения дракон. Слъцето се въртеше в нажежената си корона, сякаш му беше тясна и трудно побираше лавата, напираща в него. Монахът Лин попоглеждаше с присвити очи горещата топка и се наслаждаваше на кратките и пъстри отблясъци, които пробягваха през плътта и. “Никой не може да го гледа втренчено – помисли си той с усмивка – А толкова са галещи лъчите му! Няма как да не го забележиш, нито да го пренебрегнеш. Всяко създание се протяга към него, пие от силата му, създаваща живот.”

03_luz_PICT4115

Погледът на учителя се спусна по виещата се сред тревата пътека, нетърпеливо устремена към свода на гората. “Любимо е то, слънцето, но колко живи твари избират сянката. Теменужките щяха ли да са толкова нежни, красиви и ароматни ако бяха цял ден на слънце? Как са се разпределили тогава всички живи същества – да са толкова различни едно от друго, че да намерят мястото си под слънце или под сянка. Шарката! Тя е тази, която е позволила на живота да бъде навсякъде…”.

04_luz_PICT0966

Тъй си разсъждаваше монахът, докато робата му с цвят на латинка си проправяше път сред стъблата на репеи, равнец и диви цветя, запълнили мозайката на слънчевите петна, сякаш по съвета на изречените почти на глас мисли. Рязко чукане го извади от унеса. Гората имаше стари и величествени дъбове, с разстлани като шатрата на някой древен халиф корони, с неизбродими дебри от къдрави листа. На клона на едно от тези дървета се беше настанила врана и яростно се опитваше да строши черупката на един орех.

- Трудно ти е май? Искаш ли помощ, Чернокрила? – попита монахът.

Враната спря да млати ореха и метна едно око на човека.
- Добре съм си, ще се справя и сама. Като те няма наоколо кой ще ми помага?
- Поне мога да ти кажа как най-лесно ще го направиш и следващият път ще се справиш много по-добре и сама – отвърна благо учителят Лин – Не е добре да отхвърляш с пренебрежение подадена ръка за помощ.

05_luz_2830

След едно-две мигвания, орехът тупна в протегнатата длан на монаха.
- Мрачна ми изглеждаш или по-скоро ядосана някак си.
- Всичко виждаш, а пък очите ти такива едни тесни и само напред гледат – враната попристъпи сконфузено от крак на крак – Ядосана съм, ама на себе си. Мразя се от човката до последното махово перо.
- Хей, недей така. Нима е възможно едно създание, пълно с живот и мъдрост, създадено от любовта на светлината и мрака да е изпълнено с такава жестокост към сътворението!?

- Ами … така се очертава. Виждаш ли, човече, чудя се понякога за какво са ме създали точно мен? Никой не ми обръща внимание, направо мога да си кажа, че съм незабележима. Не е така с другите твари, например и с тези от моето семейство. Сойката всички я познават, възхищават се на ума и, на находчивостта. Свраката също, всички я харесват, от бялата и наметка чак до закачливия нрав. За всички е интересна и остроумна, посещават я приятели или тя ги навестява. Постоянно има някой около нея. А аз …

- Какво ти? Нима не си красива? Та погледни колко лъскаво черни са крилата ти! Колко блестящи очите ти…

06_luz_PICT9608

- А не, моля ти се! – враната хвръкна с подобаващата за момента грация и се приземи пируетно на пътеката пред Лин – Хайде сега, не ме четкай като с катерича опашка, забравила съм вече вкуса на такива комплименти… А беше хубаво едно време с моя Сивоклюн.
- Сега какво става с него, нима не сте добре? – след леко двуумене, дали е удобно, попита монахът.
- Уф, ами… Сега ме избягва, търси винаги нещо ново, нови пернати запознанства, нови крилати закачки… Не му е до мен, явно съм му омръзнала вече или не съм му достатъчна.

- Знаеш ли, остави го за малко сам. Нека полети на воля, нека опита какво значи да бъде сред чужди клони, заобиколен с друга перушина. Ще видиш, че скоро ще се убеди, че тя нито е по-красива от твоята, нито добрината и ласките ти може да ги замени с нечии чужди, колкото и да му изглеждат интригуващи. Просто му обръщаш твърде много внимание!

07_luz_PICT9257

- Добре казваш, май точно това ще направя. Ама ми е тежко, човече! Защо другите са заобиколени от внимание, а мен не ме забелязват. Нима са по-добри, по-умни, по-красиви и по-находчиви от мен? Все се сравнявам с някоя друга птица, понякога ми се иска да съм я, някоя сврака, я… И патиците например се радват на такова обкръжение! Винаги ухилени, все бъбриви, шумни, весели едни такива, пъстри. А около мен – тъма.

Сякаш сенчест хлад обгърна учителя Лин след тези думи. Болно му стана, затърси най-добрите думи в себе си, с които да помогне на обезверената птица.

08_luz_PICT9272_u

- Знаеш ли, Чернокрила, всяко живо създание си има своето място, създадено е неслучайно на този свят. И когато сме се появявали, невидим творец се е вглеждал дълго, дълго в играта на светлини и сенки. В Шарката, която вече е била нарисувана преди нас – да прецени какво да вплете в характера на новото творение. В неговия вид, в смеха му, в очите или в мислите му, така че да се намери най-доброто място, където то да вирее, пък било то дъб, катеричка или мравка. Затова и сме толкова различни! И от едно семейство да сме, пак сме различни! Но всеки е добър такъв, какъвто е…

- А не, не сме всички добри – унило изграчи враната – Такива като мен са само плява сред останалите. Все ми се иска да се бях излюпила като някой друг. Жадувам за малко нежност и досаждам, и ревнувам, когато я няма. А и изобщо, за нищо не ме бива.

- Недей така, не е вярно! Кой успя да намери миналата зима скритите залежи на Кори, дето спасиха цялото семейство от гладна смърт?
- Е, това си беше чиста случайност! Аз просто… спомних си дървото.

09_luz_PICT9067

- Ето виждаш ли! Ама не си го спомниха свраката или сойката, въпреки цялото им остроумие. Кой умее най-добре да упътва в гората странниците, като се загубят? И кой успява така храбро да защитава малките си, когато семейството ви беше нападнато от Стуб, котаракът на манастира?
- Ха! Гадииината! Жив ли е този звяр още? Така успях да му оскубя темето тогава – Чернокрила заподскача, потраквайки с яката си човка, като си спомняше как пикираше над оголилия зъби и нокти котарак, драпащ за някое от едва излезлите от гнездото вранчета.
- Жив е, още помни случката и опашката му става на четка като се сети за тебе – ухили се монахът.

10_luz_PICT8341

- Аха! Е да… ама все си мисля, че и другите щяха така да направят, да се защитават. Това нищо не доказва и пак ще продължа да се чудя с какво съм по-лоша от другите и с какво ме превъзхождат…
- Ха, така – плесна с ръце доволно Лин – Ще се чудиш, защото няма да ти е лесно да намериш отговора! И той всъщност е само един – не е възможно и не бива да се сравняваме във всичко! Различни сме, това ни прави интересни, единствени и неподражаеми! Един е добър в едно, но пък не го бива в друго! Свраката е приказлива, но дали е толкова сладкодумна като славея? Орелът е могъщ, но червеношийката е по-находчива да намира храната си. Сойката е красива, но дали пък синигерите не са по-сръчни и чевръсти от нея?

11_luz_PICT9838

Враната замислено сведе очи към земята. Жегата я беше изсушила и няколко дълбоки пукнатини заплитаха пръсти в гръбнака на пътеката.

- Какво да направя тогава, че да спра да се самоизтезавам така, да спра да се мразя, че не съм …
- Спри! Просто спри да мислиш какво НЕ СИ! Мисли за това, което СИ. Всеки е уникален и добър поне в едно нещо. А ти си с добро сърце, силна, всеотдайна и любвеобвилна…

Свистене на крила през зелената завеса на дъбовите листа прекъсна учителя. Сред облак сиви пера, един гълъб кацна до враната.
- Чернокрила! Здравей, Теснооки! Имаме проблем! Татко Руди хвана пиявична треска!

12_luz_KM3578u

- Пак ли е пил вода от Езерото на нимфите? – веждите на монаха се свиха ядосано, миг след това грижа изплете бръчици по лицето му – Трябва му слуз от кръглите охлюви, дето живеят в езерото!
- Знам, знам, затова търся тази приятелка под лист и жълъд! – изгъгна гълъбът – Чернокрила, ти си най-добра в ловенето на тези кръгли черупковци. Моля те, ела да помогнеш!

Враната се стъписа за миг-два, понечи да литне, но се спря и хвърли последен поглед на Лин.

- Върви, приятелко! Дано завинаги съм изгонил съмненията и терзанията в душата ти. После да ми кажеш какво сте направили, че Руди е един-единствен! Както и всеки един от вас, нали? Както и ти, Чернокрила! Важно е само да повярваш в себе си!

Враната разпери блестящите си криле и литна над пътеката, вдигайки златисти, топли прашинки.

- Ах, да, и да знаеш! Удряй черупката винаги в горната вдлъбнатина, там дето е била дръжчицата – извика след нея монахът, вдигнал високо ореха в ръката си…

2 Comments so far

  1. Nick Angelow on July 20th, 2009

    ех, този francofunghi :)

    сега остава някои хлапета да осмислят това, което си написала и може да постигнат нещо в този живот.

  2. Geri on July 20th, 2009

    За хлапетата – не знам, надявам се да се отбият и да им бъде полезно.

    Знам само, че аз ще минавам пак и ще се опитвам да го осмисля, винаги, когато имам нужда :)

    Благодаря :)

Leave a reply