Той идва винаги ненадейно, но не и нежелан. От кои ли нишки коприната на небето ги изтъкава тези кълбета. Веднъж появили се, все не им стига мястото и бързат да се разстелят, къде размесвайки бои и коси, къде сблъсквайки различно оцветените си нрави, докато… първата капка не се реши да освободи напрежението.

Обичам го този, летния дъжд! Не приспивния, есенен, в който всичко губи цвят и светлината се вмъква да търси топлото на душите ни. А онзи дивия, необуздано плющящия, който кара липите да те поглеждат уплашено с бялото на листата си. И той е досущ като някои хора дето карат се, викат ти нещо, недоволни, буйно тътнат гласовете им, пък… изневиделица вземат да се усмихнат и плисва доброто от лицата им – като слънце по измития паваж.

Не са като някои други дето уж все слънчево те гледат, пък градушка е очукала душите им. И сред тях не се диша леко, така както е сладка всяка глътка въздух след летния дъжд. Изпиваш я като капките, дето листата на латинките пазят в чинийките си – като дълго чакан и подслаждан десерт …

В стегнатите спирали на мустачките на лозите остават най-дълго капките. Чакат да преживеят там нощта, че знае ли се коя самодива ще дойде да завие къдрици в лозите.

И не само, че не изчезват цветовете с летния дъжд, ами стават и чудеса. Скритото излиза наяве, тихото и скромното се увенчава с красота, невзрачното – покорява и вика усмивка. Видяли ли сте как една усмивка може да преобрази и най-невзрачното момиче, което все се крие зад невидимата паяжина, която тъче от началото на живота му ниското самочувствие. Една усмивка след дъжда кара дъга да цъфне на лицето му и превръща паяжината в бисерен наниз.

Обожавам я тази стихия, пречистваща и възраждаща. Идваш внезапно, замаян оставяш света оглушал от гръм, ослепял от светкавици… и си тръгваш внезапно, с мехурчета-стъпки в сините локви. Благодаря ти, че ни оставяш очите си – да се огледа света по-чист и по-добър…