“Ех, сега да бях на тия години…”. “Да можеше този ден да се повтори!”… Все искаме да върнем времето. Копнеем, терзаем се, че не сме същите и дърпаме ли, дърпаме, нишката, която неумолимо пронизва дните ни и се вие напред. Нишката, изтъкана от секунди, от вдишвания и издишвания, тази, която дава ритъм на живота ни. А колко ли щеше да е пусто без нея…

“Искаше ми се в този миг времето да спре…”. Да няма препускащи облаци, да не умира и се ражда светлината?! Като в мъглата, в която се губят очертанията и “утре” е потънало в млечно-невинна безкрайност, сякаш сигурно, че не може да бъде друго, освен светло и добро.

Но в мъглата се губи и “вчера”! Съгласен ли си ти, който така ентусиазирано искаш времето да спре в този миг, макар и на върховно блаженство, да загубиш всичките мигове “вчера”, направили те щастлив?!

Искаш да се върнеш…, а знаеш ли пътя? Времето е гора, омагьосана и безкрайна. По хиляди пътеки може да минеш и вече няма да си същия. И твоята нишка е крехка паяжина, една от многото, оплели клоните на битието. И как мислиш да избяга тя от тъмните клони? Нима само безгрижна синева е прегръщала миналото? Ако честно си признаеш, всичко ли от онова “тогава” искаш да се върне – и сладкия дъх на прегръдката, и болките, и самотата…

Защото те са винаги заедно – тъма и светлина, болка и радост. Как иначе ще познаем едното без другото. Можеш ли да гледаш слънцето втренчено и да видиш лъчите му? Само в слънчевата арфа се виждат, защото се редуват – сянка – лъч, сянка -лъч…

А искаш ли да изпревариш нишката на времето? Аз искам… понякога Не, не да бъда “тогава” в плът и кръв. Само като отблясък, като лъч, да мога да разбера… има ли въздух за всички? Има ли синева, дърветата живи ли са? Да съзра пустиня ли сме оставили или слънцето е още тук…

Засега, нека оставим нишката на мира и просто… да бъдем! Сега, в този миг! С всичките му отблясъци и сенки, с всички настроения или съвсем без тях. Това си е нашият миг, единствен и неповторим. Безценна секунда живот.