… на този ден, точно по това време, лежах на носилка в един от коридорите на Майчин дом. Защо в коридора?… Обясниха ми, че трябвало да следят за кръвоизливи. Болеше ме всичко. И ликуваше всичко. Всяка частица, всяка вена, мускул и кост, ги чувствах като разтърсени. Но по-разтърсена бях отвътре, от дълбините на съществото ми. Там, откъдето се беше родил новия живот. Бяха ми го показали! Видях го, макар и за кратко, но съвсем, съвсем истински! Силен, голям и гръмогласен И цяла нощ, докато не смеех и не можех да помръдна, пред очите ми беше тая черна четинка и малките точици по чипото носле! Какво друго изобщо може да има значение в тоя момент. Щастието просто те изпълва и дори болката ти е някаква такава… далечна, като че някой ти е отнесъл студената кушетка изпод теб. А ти си останал с едничката мисъл – имаш дете!…

Спомням си, че някак успях да се докопам до чантата си. Това беше най-вкусния, най-животоспасяващия портокал, който съм яла някога. Трябваха ми сили. От онази нощ насетне смисълът на животът ти е вече друг… Да си здрав и щастлив, сине! Мечтая да дочакам и твоите вълнения за такава нощ.