Мъниче! Отдавна не си броило лъчите, които излъчваш. А знаеш ли, че и звездичките се раждат с прибрани лъчи. Че как иначе! Всеки миг се раждат милиони звезди, мънички слънца. И как би била раздрана плътта на Вселената, ако блеснат изведнъж с всички тези остри пипалца-лъчи. Толкова нароени души, новородени съдби, милиони кръстопъти, остроъгли болки и ярки надежди! Не… Проглеждаш за първи път, усмихваш се за първи път. За първи път плачеш, за първи път протягаш ръчичка и докосваш лицето на мама. За първи път вкусваш сок от ябълка – ой! И вкусно, и стипчиво, и сладко. Като вкуса на живота. С всеки първи път, по един лъч струйва от теб. Озарил света наоколо със заявката:

- Ей! Тук съм! Част съм от дъха на живота! От ритъма на капките, от цвета на небето. От плътта на листата, и студа на снега.

Е, светът те чува, в ефира се носят лъчите ти. Кога по-ярки, кога притреперващи от страст или страх, кога приглушени от тъга или крещящо виолетови като болка. Докато не достигнеш до мига – да не можеш да си ги преброиш вече. Станал си като… игленик! Много са, нагъсто, на сектори. Различно дълги, а някои – откъснали се от теб завинаги. Какво пък, има и няколко, които са ти особено скъпи. Не лъчи – цели снопове светлина, които режат тъмата и правят мост с лъчите на любимите ти хора. Защото човекът е това – нишка в мрежата на живота. Не комета, изряла и изгоряла самотна. Не подхвърлен нагоре камък, паднал метри надълбоко, изгубен за света. Не изригнал вулкан, изпепелил дърветата, дръзнали да украсят снагата му.

Мрежа от светлинки е и никой не може да му я отнеме! Винаги с теб, с мен, с него, с бабите и децата, с приятелите. С хората, които си срещнал и тези, с които още имаш да делиш лъчи. Какво като са много и не можеш да ги преброиш! Нали това искаше, мъниче? Да бъдеш звезда! Сега си – зряла, рошава такава, игленичеста, но… грееш! Осветявай, стопляй, създавай и не се страхувай да откъснеш лъч … за вълшебна пръчица на някого.