Погледът ми час по час се измъква като непокорния кичур на Биляна, изпод кенарената забрадка, докато се опитва да избели пустото даровно платно. Литва през прозореца, промушва се между прясно изрусените коси на липата и се емва към небето. Знам кой ден е днес. Знам адетите, … уж. Нямам жито, ни хляб, ни пурички с локум. Татко, нямам и ореховки. Ще ти направя пак, следващия път, като отивам при майка…

Няма да ми се разсърдиш, сигурна съм. Имам много повече от орехите и зърната грозде в ашурето. Имам вибрираща светлина в мен. И искам да я дам на слънцето, да ти я предаде. Изключвам печката с недоварена манджа, скачам в маратонките и грабвам Ал. После готвенето! После,… всичко останало. Сега е време за огъня на дъбовете, за златните длани на явори и кленове, и за синева. Толкова чиста, толкова примамлива, така изземваща всеки излишен сантиметър от опънатите нерви. Това е като да напаснеш струните. На оная цигулка, дето вече цяла седмица не спира да взривява де що имам тлеещи жарави от междоушното си пространство до разните вътрешни органи, чакри и целокупната ми душа – ненаситна.

Слагам слушалките и потъвам в “Циганине, свирай, свирай!“. Крачките ми следват ритъма. Плахо фокусът се плъзва над тръстиките, гушва се в листака и на точния акорд на акордеона, щраква да улови “Наша любав ни смо крили…” Усмивката ми е излетяла, заедно със следващия кадър. Накъде да поемем, любими мои барселонски образи! Ваша съм, изцяло ме понесохте с цялото си настроение, сърцето ми ще изхвъркне и хич няма да се чудя, че иска да хване точно следите от стъпките…

На теб, “Марио, дели бела Кумрийо!“, що ти е, Маро мори, кротко оденье?… Не ходи тя, не стъпва сякаш, листче не помръдва, ни стомните ѝ, ни лъскавия сърмен ширит на полите не закача протегнатите нежни ръце на кленовите листа…

“Нито ми, Аго, тежат джердани…” веждите ми литват по снагите на тополите. Вятър ли ви люби, стройни девици? Южнякот, меракот ви е далеко. На вълни се сипва топлият му лъх, ухае на тополови листа. Паднали сърца, приспани мечти…

Ставам от шумата, хвърлям кос поглед на Ал, той ми отвръща с жаден проблясък и приглушената въздишка на обектива, връщащ стъпка-две назад. Закачлив Ал, и той като Дайчово оро! Люш напред с два подскока, коляното после…, и две стъпки назад. Играят ми слънчеви петна, в плетеница на колан. Къде хукна сега, Константине… По Моста ли? Леле, ще се лизнем на някое листо, бе, щура работа, мори! Цигулки ли, кларинета ли да следиш, фокус ли да гониш, апертура ли, … като твойта си апертура вече се е ухилила на f 1.4

Еееееее-еехеей, Калеяка Яка ди Клу, да танцуваме! Подскачат капките, палави, луди, жадно се настигат, грабват слънцето, изпиват го, прераждат се в пара, стрелкат се по камъните, в сластна влага обвиват мъхове и безсрамно завихрят сърцевидните листа. Зер, ще се опазиш от тая луда, млада жажда ли? Къде ти.. Ееейееее, Калеяка Яка!

Как да се събера сега?! Дъхът ми на струни, душата на дипли, разпервам ръце, и ха! Как се оказа тоя шал там? Ресните се поклащат, тежко, знойно, като ония алени помпони на челата на конете,.. летят гривите им. Розите по шала са ярки, топли, живи, открояващи се, танцуващи… есенни рози! Сами, единствени, обичани, недолюбени, незабелязани останали в цялата феерия на лятото. Винаги са си били там, но трябваше вълшебството на цигулката и кларинета да ги изваят в танц. Помните ли “Таборът отива към небето”? И “Нане тцоха фули тчайе…“, рамо напред, .. и другото, и пак.. и по-бързо! Дари-дари-даа…. Кой ли се смее сега като ме гледа как съм се разляла от щастие като лагуна по прилив.

Леле, по-кротко бе, моме! Яле-ле-лии, дарбуката вае нови следи по тревите. Да я последвам ли? Навеждам се да не закача Ал за плетеницата трънки, повет и глогинки. Аман-заман, ето я! Синя е реката, лазурно се вие, премята палави струи покрай издълбаните вирове и камъни, досущ като опънато краче на джангурица. Иде ми да начертая стъпките в листака “Дере Гелиор Дере”, я-ле-ле, я-ле-ле..”. Слиза слънцето при мен да потанцува. Плъзва сянка по косата стъпка напред, в палавия отскок в такт, в очите, в трапчинките, по устните, в косите, в сърцето ми… Той ще ме чуе! Да!

До дъно съм му дала всичко. Не, отишла съм там, на крака… Приготвила виното цървено, като в онова “Бавно Оро“, “Снощи саках да ми дойдеш, на тая сладка вечеря, на това вино цървено…”. А бре момци, бре! Златни ви ръце, нежно ви сърце, майсторлък от душа!

Жито ми е песента. Вино е вечната ми обич. Отдушница! Да отвориш небесата, да погалиш слънцето, синева да си отвътре, в песен да се понесеш! За теб, Татко!

/с мен, Ал и “Nova Era” на Barcelona Gipsy balKan Orchestra/