Красотата на Пролетта препречва моя път.
Как мога да намеря друга пътека нагоре в планината?

Толкова страдам. Душата ми е замръзнала.
Сърцето ми вибрира като крехката струна на лютня,
оставена навън в бурна нощ.
Да, наистина е там. Пролетта е дошла.
Но траурът кънти ясно, безпогрешно,
сред прекрасните звуци на птиците.
Сутрешната мъгла вече се ражда.
Бризът на пролетта в песента ѝ
е както моята любов, така и отчаянието ми.

Вселената е толкова безразлична. Защо?
До пристанището дойдох сам,
и сега си тръгвам сам.
Има толкова много пътеки, които водят към дома.
Всички ми говорят в тишината.
Призовавам абсолютната чистота.

Пролетта е дошла до всеки ъгъл от десетте посоки.
Уви, нейната песен е само раздяла.

/Тик Нят Хан, 1951/