След като вече толкова дни термометърът не успява да се вдигне над нулата, ми хрумна, че с този късмет, дето ми се падна, ще е много полезно да взема да ви разходя отново по някой южен край. Реших за загрявка да прегледам какво се е образувало в категорията “По света”. Пътьом забелязах, че някои обещания съвсем ги е потрупал снега, като например обяснението откъде и как е направена ето тази снимка И тогава се сетих, че има едно място, един изключителен, темпераментен град, който ми е много скъп и където се чувствам като у дома си, а някак досега съм пропуснала да разкажа за него.

Севиля – с разкошната, самобитна архитектура, с Хиралда – джамията, надградена в готическа църква, с тесните улички – калдаръмени, разклонени, покрити с тенти да пазят от палещата жега през лятото. Севиля – с избуялите градини, с бугенвилиите и жасмина, с ферията през май, която така и все не мога да видя (засега).

Севиля – с пустите улици денем, които оживяват като с магическа пръчка вечер. С усмихнатите, сърдечни хора! Е, явно няма да мога да кажа всичко в няколко изречения, затова хайде да започваме! И то някъде… от средата

В Севиля съм ходила досега три пъти (2005, 2007 и 2009 г.), все по едно топло и прекрасно време. От жарко лято в края на юли, когато термометърът в 22:30 показваше 42 градуса, до първата половина на октомври, когато в наша чест пак беше в температурния ми оптимум (37 градуса ).

Първият и вторият път работихме в ето това здание, с великолепна архитектура – Павилиона на Перу от световното изложение в Севиля през 1929 г. В него до преди две години се помещаваше Екологичната станция при биосферния резерват “Доняна”, с който ни свързва дългогодишна съвместна работа (и приятелство). За Павилиона ще разказвам отделно по-нататък, че постът ще стане досадно дълъг. Тук е мястото да кажа, че това писание е адски кърваво и хората с по-слаби нерви (не-биолози и не-медици) по-добре да си изберат нещо друго за четене, извинявам се за което

Та през 2007 г., моят дългогодишен колега, научен ръководител и много добър приятел Бойко и аз, бяхме там на двуседмична командировка, една от най-наситените с разнообразни приключения и събития. Както вече съм разказвала, в основните ни занимания в Испания влиза ровичкането из солниците и изследване на тайния вътрешен свят на солничните рачета. Освен това, обаче, като странстващи касапи, използваме момента всеки път като сме там да проверим какво се подвизава във фризера на колегата Анди, а това общо взето е всичката мърша на Иберийския п-в. Всеки път, когато отиваме, вадим, размразяваме, режем… споко де, свършвам! Вадим си… кой каквото си намери. За сметка на това пък, извън фризера, около Анди са все хубавици!

Покрай тези две основни дейности, се интересувахме и как вървят работите на колегите ни там – симпатични, умни и работливи млади хора. Една от девойките, Моника, докторантка на Анди, имаше за задача да разбере какво е отлагането на тежки метали от оловните сачми в растителността и животинския свят на едно красиво езеро (Laguna de Medina), което сега е защитена територия, но навремето е било любимо място за ловците. Не беше лесно да се набави материала за това изследване и когато Анди ни помоли да и помогнем, ние с Бойко с радост се съгласихме. А бе, трябваше да се досетя аз, че има нещо особено в тая помощ, като гледах, че Анди довлече от къщи един огромен кухненски нож…

И така, в една тиха привечер, седим си ние на лупите, всеки си е отворил кротко по едно патешко чревце, кълвем червеи, съсредоточено като чапли в окосено оризище. В този момент, нахлува Моника, светнала от равни количества пот и радост:
- Готово! Донесох ги! Шарани и змиорки! Долу са, в багажника!…
- Ох, довърши ми червото, моля те. После ела в дисекционната – рече Бойко, забърсвайки ръце с угрижено-любопитна физиономия – Отивам да видя какво да и помогна.
… т.е. “да разбера в какво сме се накиснали”! Довърших аз двете касапнички, измих, изчистих, и рекох да ходя в мазето, да видя какво се случва.

Оказа се, че багажникът на колата е пълен с ето такива великолепни екземпляри, на които би завидял всеки готвач в навечерието на Никулден! На всичко отгоре, шараните бяха умело гарнирани в тавите с големи змиорки, каквито пък аз виждах за пръв път.

- Да, добре е да се взима материал и от хрилете – обяснява Ихтиандър, екстравагантно накипрен с престилчица в концептуален десен. Набързо ме въведоха в целта на занятието – значи, трябва да се измери рибата (дължина, тегло), да се вземе материал от хрилна пластинка, мускул, кожа, кост, люспа, кръвна проба и черен дроб. Мда, наглед лесно, ама я, успей да отрежеш кост на тия грамадни дяволи! Или да им намериш черния дроб

Когато се появих на сцената, двамата се опитваха хем да удържат змиорката (адски се хлъзга), хем да отрежат средно голяма пържола от нея (не някой пръст!). Първата ми работа беше да ги питам с какво режат, понеже из тавата се валяха в красив безпорядък всякакви породи клещи и ножици. Оказа се, че оня касапски нож свърши работа, ама едва след като мина през ръцете ми… Не, бе, наточих го просто

И тъй задружно успяхме да свършим някъде към 2 след полунощ. Утрепани от умора, с Бойко се влачим към последната кръчма, където заедно с алкохолните петна на квартала, удряме по един сандвич и една малка бира, и изясняваме програмата за следващия ден. Като невинно сме се съгласили да помагаме, ще си играем хорото докрай! Шараните и змиорките не са се оказали случайно в багажника на Моника, ами са продукт на една …хм, нестандартна спасителна операция на езерото.

Нека да се запознаем малко с неговата история. Laguna de Medina е бракично езеро с площ 120 ха, разположено на 10 км от Херес (провинция Кадиз, югозападната част на Андалусия). При липса на валежи, ниски подпочвени води, езерото почти пресъхва. То е и природен резерват, с голямо значение като хранителна база и място за презимуване и почивка на мигриращи водолюбиви птици. Една от птиците, с които се гордеят в резервата е тръноопашатата потапница (Oxyura leucocephala). Потапниците обичат водата да е чиста и прозрачна, а в езерото по принцип не се въдят шаранови риби. Да, но в близост до него се намира друг водоем, в който са развъждани шарани за спортен риболов. Забележете, в Испания не използват тая сладководна риба за храна!

И така, за беля, по рекичката, която се вижда на картата, малки рибета достигнали свещената Медина, намерили чудесни условия да се развиват и не след дълго, големите шарани вече размътили бистрите му води. Потапниците се нацупили и започнали да го избягват. Голям смут налегнал служителите на резервата и учените! Решението било взето – шараните трябва да се изтребят! Но как… ще видим по-надолу.

Какъв по-удобен момент за Моника да набави ценния материал за изследването си, ако не сега! Така, на следващия ден росни-росни (с няколко часа спане), се катерим в служебния бус и поемаме за лагуната.

Околностите на пътя – жарки, прашни, медитерански. Бодливи опунции, млечки, алоета и друга сухоиздръжлива растителност. Най-накрая, след кратък участък от черен път (инак пътищата в Испания са безупречни), стигаме до езерото.

И попадаме в жужащ кошер! Хора, облечени в униформени гащеризони и спасителни жилетки, служители на резервата, журналисти с камери от телевизията. Суетня, жега, маранята вече е обгърнала всичко. Само несметните количества бели туби с подтискащ етикет грижливо са поставени на сянка:

Оказа се, че най-ефикасния начин да се спаси езерото светкавично било … рибата да се изтрови! Можете да си представите в първия момент как се оцъклихме, поне ние с Бойко, че испанците бяха наясно предварително какво ще правят.

Представители на компанията (някакви скандинавци, ако добре си спомням), която организираше “изтребването”, се гордееше, че това им е седмата операция с използване на избирателната отрова ротенон за такива цели и досега всички били успешни. Ротенонът се добива от корените и стъблата на различни растения, главно от семейство бобови. Известен е с това, че действа избирателно върху насекоми и, в течно състояние, върху риби. Натровената риба изплува на повърхността, където лесно се лови. За бозайниците, птиците и човека е безопасен, понеже не се абсорбира в храносмилателния тракт и се изхвърля. Това, обаче, не спасява рибите и водните безгръбначни, които дишат с хриле или трахеи

И докато ние смутено поемахме информацията от Анди, лодките се натоварваха с тези туби, от които по маркучи течният ротенон се изливаше в езерото.

Интересното е, че докато ние се споглеждахме смутено, питайки се “Няма ли друг начин?”, участниците в мащабната операция явно я приемаха за нещо напълно естествено и необходимо. Панацеята, което ще върне потапниците и другите ценни птици в езерото им и за което са готови с радост да помогнат. Спокойно си обикаляха касите с бира, поставени на сянка, и импровизираните пейки, с нарязани колбаси.

Те може и да имаха време, настроение и стомах за бира, ама ние трябваше да работим. Още снощи първите количества с ротенон били изляти в езерото и първите измрели риби се бяха оказали в багажника на Моника. Но ето, че лодките изкарваха нови чували с риба и ние трябваше да се отърсим от потреса на еколози и природолюбители, и да се хващаме за ножиците.

Първо си организирахме работно място върху задната част на пикапа…

После се оказа, че мястото е на твърде голям припек дори за топлолюбиви като нас. Не стига жегата, ами и като започнахме да кълцаме, ни надушиха всички жилещи ципокрили в провинцията! Пълчища оси заприиждаха, твърдо решени да се облажат.

Обаче, Моника се беше сетила за всичко! По едно време, докато размахвах яростно ръце, в стил “Танц със саби”, за да се опазя от осите, усетих как нещо мокро и ледено-студено със съскане се плъзва по потния ми гръб. Оказа се репелент против комари, който перфектно си действаше и против оси! До края на операцията, и двете имахме солидна, видима кора от него по голите си участъци

По едно време си преместихме касапницата на сянка, но слънцето така и не спря да ни наднича във вратовете. Сигурно имаше към 36-38 градуса по пладне, когато дори и сянката ти не смее да се разпростира, да не сублимира в пара

Е, в тази жега, налитащи оси, лепкави змиорки, омазани ръкавици… дето се казва, само ми е до снимка! Но пък… ситуацията не беше за изпускане, та така, в един момент на затишие, докато чакахме лодките да изнесат още риба, щракнах онази луничава снимка, че и ето тези

Рибата се изнасяше на сушата в едни черни чували, на които ние налитахме като орли-рибари, държани на портокали поне два месеца. За около 2-3 часа, успяхме да набавим достатъчно материал за изследването на Моника и после, да догледаме края на операцията “ротенон”.

Изнесената риба се товареше на камиони, които я занасяха някъде, не на женския пазар в Кадиз, сигурно… Въпреки, че се води безопасен за човека, ротенонът е химикал със средна токсичност. По-трагичната новина беше, че във водна среда той се разпада след шест месеца. Целта на операцията в Медина беше да се унищожат всички шарани, което значеше и малките рибки. Това е трудно да стане по друг начин (механично излавяне, мрежи и пр.). За беля, обаче, покрай шараните измираха и всички водни безгръбначни, а и видовете риби, които нямат отношение към размътването на водата – в случая змиорките

Екипите прибираха маркучи и туби, разотидоха се журналистите с камерите, прибраха се лодките с последния улов за деня. Оставаха тръстиките, леките бразди по повърхността на езерото, и лишеите, които напрягаха златисти ушенца…

… Да чуят – има ли живот?! А такъв нямаше, нямаше и да има през следващата година. Колегите ни разказваха после как езерото било мъртво цяла зима. Как намирали измрели водни костенурки, тук-там по някоя от презимуващите птици. А и те били много малко, понеже храната им (водните безгръбначни и малки рибки) я няма. Тишина…

И то заради човешката глупост, която не е предвидила, че в природата мястото на всеки жив организъм е точно определено, извоювано в хилядите години еволюция. И всеки вид-нашественик, чужд за системата, може така да се намеси в нейното равновесие, че да стане причина за катаклизъм. За съжаление, това не е единствения случай, в който човешкото нехайство, една човешка грешка, може да доведе до екологична катастрофа. А тя повлича след себе си още по-неестествени и драстични решения за възвръщане на нарушеното равновесие.

И все пак положителното в случая е, че това драстично средство, в крайна сметка е помогнало. Много бяхме щастливи като ни казаха испанците, че след година, езерото е било възстановено. Птиците са се върнали отново и животът пак кипи сред тръстиките. През 2009, по време на следващата командировка, един от колегите ни наживо се убеди в това.

Дали няма да има последици от химикала – надяваме се, че не. Нали ни се кълнат химиците, че се разпада бързо, особено под въздействие на слънчевата светлина, а от нея там дал господ! Светлина и топлина, която ни беше разкапала вече след пладне, когато се запътхме към ремаркето на един друг пикап. Ето така се готви обяд в полеви условия за поне 50-тина човека

Ако в този момент, в казана вреше нещо с хриле, честно казано, дори моят нескончаем апетит за риба нямаше да може да надделее. Върнахме се по залез, любувайки се на ширналите се от двете страни на магистралата лозя, полета, засяти с памук и ниви. И на вездесъщия El Toro – толкова типичен символ на Андалусия!

Надявам се, този твърде натуралистичен (и професионално деформиран) разказ, не ви е деформирал нито чувството за хумор, нито пристрастеността към рибата. Всичко е добре, когато … продължава добре. И с Laguna de Medina,… и с моите приказки за Севиля

/следва продължение/

След като вече придобихме представа за това какво представляват солниците и колко добре си живеят птици и микроорганизми там, можем да надникнем малко по-любопитно във вътрешния свят на едни малки, симпатични рачета, които са обект на специален интерес за много учени и аквакултуристи (хм…, ама че думичка! това не значи задължително да си представяте мускулести, загорели сърфисти, не че … е лошо, де ).

Sea monkeys

Да, така се наричат на английски солничните рачета или представителите на род Artemia. Тези животинки съществуват на планетата още от триас. Представете си, техни родственици са били свидетели на появата и разцвета на динозаврите! Днес солничните рачета са завладели всички континентални соленоводни басейни, но ги няма в откритите океани и морета.

Няколко думи за тяхната биология. Артемиите са ракообразни, тялото им достига около 1-1.3 см дължина. Състои се от глава, гръдна част, коремче и множество ветриловидни, ефирни крачка. На цвят варират от почти прозрачно-кафеникави или зеленикави до наситено розово-червени. Рачетата са отлични плувци, предпочитат различна дълбочина на басейна, като в рамките на денонощието мигрират вертикално. Жалко, че досега не съм правила клипче, да видите колко са забавни, какви пируети и лупинги правят във водата Хранят се докато плуват, като филтрират водата и поглъщат попадналите в устния апарат микроорганизми и главно водорасли. Размножават се полово (и/или партеногенетично), като при копулацията мъжкият, обхваща доста здраво женската в задния край на тялото посредством специални “щипки”. Случва се някои по-атрактивни женски да си влачат по двама мъжки, защипани за нея. Явно и тежат, ама … какво да се прави! Удоволствието иска жертви. Човещинка!

Солничните рачета могат да понесат доста екстремни условия на живот и различна соленост на водата, а техните яйца (цисти) са невероятно издръжливи. Обикновено образуват тънък, блестящ слой, стелещ се по крайбрежието на басейните – точно там, където обичат да щъпукат птиците. Цистите се полепват по крачката им и по този начин въздушните скитници ги разнасят по различни водоеми и континенти по време на миграциите си. Учените са установили, че цистите издържат температурни разлики от -196°С до +103°С. Запазват се живи и способни да се излюпят и развият в ларви (науплеуси) изключително дълго време. Максимално установената възраст на жизнеспособна циста е била около 10 000 г. Съвършен механизъм за преживяване, оцеляване в трудни условия и завладяване на нови територии. Ще речеш, че солниците са техния рай, далеч от всички врагове. Дааа, но … не би

Артемиите са основна храна за птиците, пребиваващи в солниците, главно фламинго, гмурци, дъждосвирци. Къде с преследване, къде с филтруване, пернатите великани използват богатия на рачета бульон, за да си натрупат необходимите запаси преди миграцията. Освен това, артемиите се използват в аквакултурите за храна на някои промишлено отглеждани видове риби (като ципура примерно) и мекотели. Малките рибки се изхранват с новоизлюпените науплеи на солничните рачета. Ето тук, мисля може да се включи Ники Цветков, понеже той по-добре от мен знае кой вид артемия се използва в акваристиката и за кои рибки?

Нашественикът

За голяма беля, именно човекът с неговите хобита и/или отглеждане на различни видове животни със стопанска цел, се превръща в основен фактор за появата на чуждоземни видове, наричани още инвазивни, или видове-нашественици. Такъв е и случаят с Artemia franciscana. Родината на този вид е Северна Америка. И до днес, основният материал от цисти, използван за аквакултура по цял свят се добива от Голямото Солено езеро в Юта. Artemia franciscana е бил донесен в Стария свят именно във вид на цисти за изхранване на промишлено отглежданите риби и ракообразни. Да, но се оказва, че цистите попадат в подходяща среда, извън фермите. Видът е изключително устойчив, живее в голям диапазон на соленост и температура и има значително по-бърз цикъл на размножаване, в сравнение с местните видове (A. salina и A. parthenogenetica, например). По този начин, за последните 30-ина години завладява вътрешните солници по цялото Средиземноморие, че и отвъд, в Азия, чак до Китай и Австралия. Проблемът е, че се оказва по-конкурентноспособен от местните рачета и по думите на Пако Амат (може би най-добрият в света специалист по артемии и наш колега и добър приятел), ако в някои солници се появи franciscana, до 3-4 години местните видове просто изчезват. Както е станало и в солниците La Trinidat, в делтата на Ебър. Не напразно, една от свeтовно признатите заплахи за загуба на биологично разнообразие са инвазивните видове

Врагът! В моя обяд?!

Но да се върнем в нашите солници, където артемиите плуват безгрижно и се опитват да се опазят от риби и птици с елегантни и чевръсти чупки в кръста, преобръщания и гмуркания надълбоко в солената вода. От тях може и да успеят да избягат, но… не и от дебнещият в самата вода (и в самото обедно меню) враг! Както споменах в предишната част, птиците гъмжат от паразити, чиито яйца попадат във водата. И те също имат приспособления, за да оцелеят в соления разтвор – здрави обвивки, издуващи се мембрани или допълнителни израстъци, които улесняват плуването им. Веднъж попаднали там, от тях се иска да оцелеят, а пък плувайки, малките рачета ги лапват като дете бонбони по коледа – без да ги броят и без да подозират какво ще им се случи.

Част от нашата основна работа в последните 5 години, заедно с колегите от Испания, е да видим какво се развива в нищо неподозиращите солнични рачета. Досега сме установили 12 вида тении, чиито ларви окупират вътрешния свят на артемиите, а крайният им гостоприемник са птиците. Накратко как става това. От яйцето на тенията, в червото на рачето се излюпва малка ларва с кукички (виждат се на снимката горе). Пробива стените на червото и мигрира в телесната празнина. Избира си някое свежо местенце, с повечко храна в хемолимфата, и започва да расте и хубавее. Така за около две седмици се превръща в готовата за заразяване на крайния гостоприемник, ларва. Обикновено тя е със здрава обвивка, вътре е оформения преден край на бъдещата тения (сколекс), на който се намират и куките, необходими за захващане към червото на крайния гостоприемник.

Тази хубавица на снимката се казва Confluaria podicipina (последното латинско име за деня, обещавам). Всяка тенийка си има специфични особености, нейни малки тайни – как да завладее гостоприемника, как да го използва максимално ефективно като местообитание и източник на храна, при това стратегиите им са различни за двата типа гостоприемници. Към крайния гостоприемник са толерантни и любвеобилни, докато на междинния му причиняват какво ли не, само и само да стане по-лесно поглъщането му от крайния гостоприемник. В случая, за изхранването на цистата на този вид се грижи нейната невероятно дълга “опашка” (нарича се церкомер), която е силно нагъната и пронизва тялото на рачето, подобно на гъбните хифи. Така заразената артемия попада в менюто на гмурците, в червото на птицата ларвата се ексцистира, залавя се с куките за стените му и започва да образува членчета, да расте, да се развива и процъфтява. Само за сведение на хората с по-здрави нерви – едно отворено черво на гмурец има вид на детска порция спагети.

Случайност или съвършенство?

В хода на дългата си еволюция, тениите са се специализирали в намирането на какви ли не хитри приспособления, за да осъществят жизнения си цикъл. Така, бърникайки из солниците на Испания и наблюдавайки хиляди артемии, групата ни попадна на някои интересни неща.

Първо установихме, че сред рачетата има някои по-интензивно червени и други, почти
прозрачни. Оказа се, че по-червените са с повече паразити от другите. Друго изследване пък показа, че артемиите, които са опаразитени имат навика много по-дълго да се задържат по повърхността на водата, в сравнение с неопаразитените. Как се обяснява това? Една възможна хипотеза е, че вероятно ларвите на тенийките предизвикват промени в химизма на артемиите, които водят до натрупване на повече каротеноиди, оттам и до промяната в цвета им. Освен това, въздействат и на поведението им, като ги карат да плуват по-близко до повърхността. По този начин, рачетата стават по-видими и по-лесно уловими за птиците – т.е. достигат по-лесно до крайния гостоприемник. Хитро, нали?

През последните 2-3 години се позанимавахме малко и с инвазивния вид. За него пък се оказа, че е доста по-държелив на паразити. A. franciscana е много по-слабо опаразитен от местните видове, което може би е част от неговия успех в колонизацията и в конкуренцията с другите артемии. Остават още много хиляди рачета за улавяне, за наблюдения, сравнения, анализи и мъдруване, за да дадем категоричен отговор – разкрили ли сме тайната на тези вазимоотношения.

Е, в края на тази рачешко-паразитна соленоводна приказка, се надявам поне мъничко да съм успяла да ви покажа какво става на сцената на тези уникални места – там, където се ражда морската сол. Да ви запозная с някои от основните актьори-екстремали, за които саламурата е любима родина. И да ви поразведа из кухнята, където отношенията между актьорите са се напасвали стотици хиляди години и са достигнали съвършенството на реплики и поведение, което е в основата на всеки спектакъл на живота.

Понякога е трудно човек да си представи колко гъвкав и изобретателен може да се окаже живота. От една страна, способен да се самоизвае в такова разнообразие от форми и функции, че все още успяват да се намерят неописани и непознати същества дори и в Стария свят. Погледнато от друг ъгъл пък, в основата на всичко стои една и съща структура – клетката, изградена от сходни съставни части и едни и същи основни вещества. За повече от четири милиарда години, на нашия обитаем остров-Земя клетките са се научили да проникват и завладяват всяко кътче суша, вода, небе, почва или … друг жив организъм.

Наистина съм щастлива и благодарна за професията си, за това че имам рядката възможност да се докосна до съвършенството на природата, прониквайки понякога в най-съкровените й тайни. Всъщност, всеки биологичен вид е плод на търсене, продължило хиляди, милиони години, в които битката за оцеляване е помогнала да се отсеят най-приспособените. Дала им е възможност да се развият, да се доусъвършенстват, да се “напаснат” към капризите на изменящия се околен свят.

Всеки път, когато поглеждам в окулярите на микроскопа, не спирам да се удивлявам колко съвършени организми са моите любими паразитни червейчета (нали съм глистобиолог, по думите на единия от кръстниците ми, Ему ). С днешната разходка няма да ви заливам с латински имена или да ви описвам кървави истории, свързани с кучешки и свински тении. Ще ви разкажа за солниците. За слънцето и цветовете им, и за животните, свързани в един жив механизъм, който е просъществувал милиони години и е достигнал съвършенство в такива екстремални условия на живот.

Какво представляват солниците?

Един от подходите за добиване на морска сол е чрез изпарение на морска вода от плитки басейни. Обикновено се практикува в страни с достатъчно продължително и интензивно слънчево греене, с високи летни температури, каквато е и Испания. В страните, където слънчевото греене не е достатъчно, солената тиня (brine) се подлага на допълнително нагряване, за да се изпари водата и изкристализира солта.

Солниците се състоят от различни по брой, обикновено обширни и плитки, изкуствени басейни, в които по канали постъпва морската вода. По тази причина, повечето се намират в близост до морето. Водата преминава от един в друг басейн, като междувременно се изпарява и така с всеки следващ, солеността все повече се повишава. Накрая остават кристализационните басейни, в които солта избива по повърхността на тинята и след оттичане на последната останала свръхсолена вода, реколтата от сол се прибира.

В Испания това е механизирано, тъй като се произвеждат огромни количества сол, в пет-шест месеца от годината. Прибира се с багери, трупа се на цели планини, пресява се, пречиства и обработва пак машинно. В България, Бургаски солници са с доста по-скромни мащаби и там, все още, прибирането на солта е ръчно, което си е чиста проба каторжен труд Снимките, които виждате, са от няколко солници, които обикаляме вече повече от пет години с моите колеги: два от Андалусия (Санлукар де Барамеда и природния резерват “Marismas del Odiel“, в провинция Уелва) и един в района на делтата на Ебър.

Водата в солниците е с доста висока соленост. Бракичните морета имат соленост около 0.5-29‰, каквото е и нашето Черно море (около 17‰). Еухалинните морета са със соленост около 30-35‰. Изпарителните басейни на солниците варират от мезохалинни (5–18‰) до хиперхалинни (> 40‰), като в последните кристализационни басейни солеността може да достигне над 250‰.

Солниците са истински пример за това как един производствен процес може да бъде в съзвучие с природата. Басейните, освен че служат, за да се изпарява водата и да се добива солта, се превръщат във влажни зони с голямо значение за запазване на биоразнообразието, понякога защитени местности, резервати и национални паркове, в които кипи живот.

“Саламура, чедо, ама… родина!”

Сигурно на никой не му е особено приятно да нагълта морска вода, а пък си представете някоя два пъти по-солена от черноморската В топлата саламура на солниците, обаче, процъфтяват и се радват на живота редица същества, същински екстремисти. Като започнем от микроорганизмите (бактерии и водорасли, т. нар. халофити), през ракообразни и насекоми, халофитни растения по дигите между басейните (като саликорния), та чак до милионите водолюбиви птици, за които солниците са основна спирка по време на тяхното линеене и миграции.

Една характерна особеност на солниците е цветната магия на водите им. В басейните с ниска и средна соленост живеят разнообразни групи водорасли. Хиперхалинните басейни, обаче, са царството на един определен представител на зелените водорасли Dunaliella salina. Дуналиелата представлява едноклетъчно с двойка камшичета, първа братовчедка на Volvox-а. Приспособила се е към тези невъзможни за живот води чрез натрупване на каротеноиди в клетката, за предпазване от силната слънчева светлина, и обилно количество глицерол, за спасяване на водата в цитоплазмата от силното осмотично налягане. На каротеноидите в дуналиелата се дължи типичният за хиперхалинните води розов до розовочервен цвят.

Небесните господари

Ако за някого солниците наистина са рай под топлото слънце, това са птиците. По време на техните миграции, хиляди пернати се събират в солените плитки езера да се възползват от изобилието на храна. Един от емблематичните обитатели на солниците е розовото фламинго.

Е, вярно, че природата ги е надарила с доста странни човки, но пък са отлични за филтриране на водата. И така след малко “бръснещ полет” по повърхността на басейна, розовият хубавец вдига глава, отцежда саламурата и гълта сладко-сладко една хапка солнични рачета, достатъчни за поне дузина микроскопски препарати. Според мен, обаче, са най-красиви в полет, може би заради червеното по крилата или заради изпънатите в една линия тела…

За съжаление нещо не стигнахме с тях до консенсус относно прелестта на розовите роклички, та сигурно затова не пожелаха да ме пуснат по-близо. Другият път ще трябва да се въоръжа с по-дълга базука… дано, обаче, на къса дистанция паразитологът в мен не се обади преди фотолюбителя

Черновратите гмурци са други редовни обитатели на солниците. През късното лято чак до края на октомври седят в солените басейни на Одиел, тъпчат се с артемии, тлъстеят, сменят си перушината и чак тогава отлитат на юг. Но те преследват плячката избирателно, а не с филтриране като фламингото. През периода на линеене са много безпомощни, не могат да летят, и местните природолюбители използват момента да ги опръстеняват. Много сложна процедура, която тази година за втори път имах честта да наблюдавам в солниците на резервата Одиел.

Група млади и яки момчета и момичета, със специални чепички за тиня от неопрен, влизат в езерото. Аз не съм ги пробвала чепичките, но и двамата ми колеги казват, че били страхотни за ходене по дъното.

Ръководителят на операцията, Луис Гарсия, доайен на резервата Доняна, е определил къде са гмурците и в кой басейн ще се хващат. Предварително се подготвя и мрежата.

Младежите се нареждат като за хоро, понесли в ръце една тежка мрежа, която всъщност се спуска чак до дъното. Така наредени, вървят през водата, която на места си достига до гърдите им, и заграждат участъка от езерото. През това време гмурците кротко похапват и търпеливо чакат да им се сменят перцата, че да поемат на юг. Дърпането на мрежата си е нещо подобно на “Бурлаки на Волге”…

Когато кръгът около птиците се стесни, естествено е да станат доста нервни, гмуркат се и водата буквално изглежда като врящ котел от гмурци. Това е момента, в който момчетата и момичетата започват да ги излавят (предимно с бъркане под вода и хващане за крачката) и да ги слагат в касетки.

След като всички птици от заградения участък са изловени, започва едно дармонене, претегляне на тегло, дължини на човки, перца, възраст, пол и опръстеняване.

Досадници като нас, допринасят още повече за какафонията, защото се навъртаме около опръстенителите с едни пипети и епруветки в ръце. За голямо удивление и смях на младежите, ние събираме… лайната на птиците. Докато ги трашмелят насам-натам, горките пилета обикновено цвъкат достойно върху касетки, ръце, панталони и навсякъде. В лайнцата им могат да се намерят яйца на тении, които нас специално живо ни интересуват. Та… затова след всяко поредно изцвъкване от някое уплашено пиле, обикновено следва вик “Cacaaaas!”. На испански “caca” (кака) е лайно, така че… имайте го предвид, ако пътувате с по-голямата си сестра из Испания и решите да я повикате възторжено.

Солниците са предпочитано място и за различни видове риби, което пък привлича и чайките и рибарките. Едно от най-внушителните солени езера в света е Голямото солено езеро в Юта (Great Salt Lake). Ежегодно там се преброяват до над 1 млн. черноврати гмурци, хиляди дъждосвирци и чайки. Което си е истински птичи рай! И рай за… техните паразити, естествено (мен нали все си ме влече към червото)

И така, налице е едно страхотно местообитание, със значителен хранителен ресурс, подходящи температурни условия и изобилие на птици. В червото на всяка от тях (е, или на почти всяка ) изобилства от малки и по-големи паразитни червеи (например тении), които произвеждат зрели яйца, напускащи тялото на птицата по естествен физиологичен път.

Какво ли още им трябва на паразитите, за да са щастливи? Посредника! Свързващото звено, което да доведе яйцето до друга птица в подходяща и жизнеспособна форма (ааъ, т.е. инвазиоспособна). В солниците, паразитите са успели да намерят най-подходящия за целта преносител и да се приспособят отлично към него. Как точно и кой е той, ще видим в следващата част (спирам дотук, че стана досадно дълго )

Какво си представяте като чуете Средиземноморие? Лазурни плажове, лениво поклащащи се палми с гроздове фурми, заплашващи да паднат върху безгрижните минувачи. Пищни цветове, аромат на печена риба, маслинови горички, фикуси. Слънчеви, усмихнати, неуморно жестикулиращи хора, темпераментни танци, топъл бриз от морето?!…

Мда, за всичко това вече писах преди време, когато разказвах за Беникасим. Сега ми е иска да погледнем от друг ъгъл на това, което се случва отвъд малките и китни курортни градчета.

Torre de la Sal, където беше командировката през октомври миналата година, e на около 15 км северно от Беникасим. Тази част на крайбрежието представлява низ от курортни селища, които още в края на септември вече са празни и тихи. Не, че не е така и по нашето Черноморие, нали? Едно време имаше приказка “На изток България граничи с Балкантурист”.

На следващия ден след пристигането ни, докато пътувахме за първи път към института, бях очарована от гледката, която се къдреше от лявата страна на пътя (което се явява северозапад-север ). Плавните очертания на хълмовете на природния парк “Desierto de las Palmas” в наситено зелено се редуваха с красиви светло-охрени скали, наредени като че някой великан се е заигравал да строи.

Хълмовете са голи, общо взето, тук-там се появяваха пръснати горички от морски бор или единични палми. Специфичен пейзаж, с особена красота. В пазвите на хълмовете, по спомени на местните колеги, е имало насаждения от мандарини и бадеми, които сега … са на път да бъдат унищожени напълно.

Следващото курортно градче е Oropesa de la Mar, също толкова тихо и изглеждащо изоставено през есента. Веднага след него покрай пътя се плъзгат огромни билбордове с реклами на новия комплекс “Marina d’Or”, перлата на Кабанес и сигурно на цялото западно Средиземноморие, може би.

Какво ли очаквах – може би хотели като Кубан, или австрийския хотел на “Св. Константин и Елена”? Това, което видях, обаче, надхвърли всичките ми кошмари. Колкото и да ме беше очаровала гледката на зелените хълмове, толкова ме ужаси тази, откъм морето. На север от Оропеса чак до Torre de la Sal се нижат ред след ред, на първа линия, току до плажната ивица (която и без това не много широка точно в тази част на крайбрежието) … жилищни блокове!

Огромни, ужасяващи бетонни чудовища, подредени в два, три и повече реда. Някои от тях ми заприличаха на хотелите в Албена…

Но повечето изглеждаха ето така, едва ли не като луксозни панелки! Само дето тези бяха от тухли, но иначе по нищо не мога да ги отлича от безвкусицата и еднообразието в архитектурата на панелките. Тогава (а пък и сега) се чудех, как е възможно страна с такива архитекти, които са построили сградите във Валенсия или Кастельон, в страната на Гауди, да се сътвори такова архитектурно грозилище!?!

На осем и повече етажа, може би с дължина около 10 входа, това са невероятно количество апартаменти. Когато за пръв път видяхе “перлата на Средиземноморието” ококорени попитахме Пако, нашият домакин, що за чудо е това?! Дори не са хотели, това бяха жилищни сгради! Пако, типичен испанец (и каталунец, на всичко отгоре ) доста се разгорещи, докато ни обясняваше цветисто как шепа инвеститори са “завзели” целия терен и са започнали това безумие. Имаше съмнения, че част от тях са и незаконни. Идеята дошла от желанието на испанци (главно от Мадрид) и чужденци да купуват апартаменти по Средиземноморието. Било, едва ли не, въпрос на чест за по-заможните испанци да имат и по един апартамент на морето.

На втора-трета линия се строят по-малки сгради и бунгала. Ширват се пътища с безумно преплитащи се еднопосочни участъци. Всеки ден, колегите от Института по аквакултури преминават през тях, и всеки ден строителите им поднасят изненада, с някоя новоизрисувана безапелационна стрелка…

И не само, че вече е построено много, но и продължава да се строи още. Стоят и си чакат бетонните чудовища и празните апартаменти, които не мога да повярвам, че някога ще бъдат продадени. Кои ще са тези туристи, на които би им харесало да изкарат отпуската си в подобен жилищен комплекс?!

Когато търсех информация за Marina d’Or, попаднах на случаен коментар от един турист. “Комплексът беше абсолютно празен и безинтересен“, – казва той. – “Ред след ред сиви сгради, с изглед една към друга. Красивият плаж, който ни рекламираха на web-сайта всъщност не съществуваше, вместо него само чакъл и мърсотия, която се разнасяше над цялата тая безкрайна строителна площадка, простираща се навсякъде“.

Ако погледнете в гугъл на картата на Torre de la Sal, или Cabanes, ще видите че Марина д’Ор достига до едно продълговато зелено петно. Това е природният парк “Prat de Cabanes-Torreblanca”, който започва буквално от оградата на Института по аквакултури.

Зона със заблатени и заливни участъци, с полусолени води, тръстикови масиви и петна със запазени горички от бадем и цитруси, гнездящо местообитание за редица блатни и водолюбиви птици. Него не са могли да докопат, но както казва Пако “Да видим докога!”.

И така километър по километър, тухла по тухла, от специфичната средиземноморска растителност, дюните по крайбрежието, горичките с маслини, цитруси и бадеми в подножието на изумрудените хълмове, се стига до жалката картина, която в продължение на две седмици, всеки ден ми предизвикваше болка, гняв и страх, за това което е способна да сътвори човешката алчност.

След командировката попаднах на някакво съобщение, че властите в Испания са се заели да разрушават незаконно построени сгради по Средиземноморското и Атлантическо крайбрежие. Значи има начин! Хората са намерили механизма, закона и твърдостта да се преборят с този проблем. Друг е въпросът ще се върне ли красотата, такава каквато е била преди да посегне багера?!

А преди месец-два попаднах на реклама на витрината на едно туристическо бюро, с така познатата ми шарена платноходка. Да, не беше лъжа! Вече има строителни обекти, построени от “Marina d’Or” в България – два комплекса във Варна и на Рибарица. Не съм се занимавала да търся повече информация, как са построени, на каква територия, къде точно. Иска ми се да вярвам, че не са довели до безмисленото опустошение, на което бях свидетел.

Все още имаме шанс, според мен, да не загубим красотата на нашата природа напълно. И трябва да се борим за оцеляване на последните кътчета по Черноморието ни, на Калиакра, Странджа, Рила… За да не стане така, че внуците да се радват само на снимките ни.

Първото ми впечатление, когато се откъснахме от впечатляващото фоайе на гарата (Valencia Nord) беше плисналата светлина! Валенсия е един от най-светлите градове, които съм виждала и може би причината за това (освен изобилното слънце) са тези огромни, боядисани в светли пастелни тонове сгради. През цялото време ми се струваше, че са направени от яйчени черупки. Изглеждат толкова крехки и изящни, а в същото време – солидни и величествени.

Валенсия е третия по големина град в Испания, жителите и не достигат 800 000. Централната градска част се обикаля спокойно за 5-6 часа, особено ако се има и предварителна подготвка за основните забележителности. Едни от тях са останките от римската стена, опасваща града…

… готическата катедрала Дева Мария, с кулата Св. Михаил (Micalet), построена между XIII и XV век…

… и един от най-посещаваните площади – Plaça de l’Ajuntament.

Особена слабост имам към фонтаните и в това отношение Валенсия е една феерия от пръски, струи, багри, статуи и идеи…

Една от забележителностите на Валенсия е т. нар. “суха река”. Това е някогашното корито на р. Турия, която е била един вид пренесена, да не преминава през града поради честите наводнения. Впоследствие, хората са направили страхотен парк в речното легло, с невероятно разнообразие от градини, фонтани, мостове, редки дървета и цветя — истинско райско кътче!

Тук могат да се видят фикуси, високи колкото една двуетажна вила, хибискуси (китайски рози), бугенвилии, увесили гроздове в цикламено и оранжево, дървета като бутилки…

/>

… треви като храсти…

… храсти като дървета…

… олеандри, маслини, езерца и кипариси… И много почиващи си хора, влюбени двойки, баби, майки с бебета и по-големи хлапета

В самия югоизточен край на сухата река, преди ‘вливането’ в морето, се намира най-разкошното място във Валенсия, което в никакъв случай не трябва да се пропуска. За него си оставихме цял ден и пак си беше доста препускане. Това е Градчето на изкуствата и науката или Ciutat de les Arts i de les Ciències. Построен по проект на Сантяго Калатрава, комплексът е един низ от футуристични сгради – истинску бижу на съвременната архитектура.

Една от сградите е Дворецът на изкуствата (Palau de les Arts Reina Sofía). Твърди се, че формата му е заимствана от шлема на Дон Кихот. Макар, че … и на конквистадорски шлем си прилича (imho)

След Двореца е полусферичната сграда на Планетариума и IMAX-кино (Hemisfèric), следвана от кацналия сред изумруден басейн Музей на науката, който прилича на някакъв екзотичен, многоребрен скелет на гигантско водно конче…

Невъзможно е да бъде разгледан целия комплекс за 4-5 часа, колкото имахме ние, и решихме директно да се насочим към окенаографския парк (L’Oceanográfic).

Паркът има няколко сгради, където са основните аквариуми (на едно или две нива), направени с акъл, изключително чувство за естетика и много любов. Още с влизането затаявате дъх… ефирната музика сякаш извира някъде изпод сините води и очите отказват да примигват дори, да не изтърват нито пиксел от бляскавата картина, от движенията, цветовете и формите на подводния свят.

Разбира се, снимането със светкавица не е позволено, ама и да беше, няма как да се получи читава снимка срещу стъкло. Вдигнах малко ISO-то, затова и повечето ми произведения са доста шумни, не съвсем на фокус, но дават поне бегла представа за какво иде реч. Тунелите на моретата от умерените и тропически ширини са много красиви. А най-атрактивни бяха тези на океаните. Ако я няма тази шумна тълпа, зяпаща и щракаща отдолу, сигурно още по-ясно може да усетите как нахлува хлад мжду косъмчетата ви при плавното преминаване на някой зъбат дзвер над вас или развятата мантия на забързаните скатове…

Много ефектен е и павилиона за кораловите рифове. В действителност огромният аквариум заема… сцената на кино-зала.

Някои от по-атрактивните водни обитатели като рибата-луна, бяха така добри да плуват по-бавничко, зяпайки насреща ми, колкото да се убедя, че ей, на — и такова животно има!

Това пък си е моя любимец от всички видяни под водата – морския дракон, от семейството на морските кончета. Толкова плавно се носи във водата, с всичките си израстъци, подмятащи се кой накъдето види, че като нищо може да го помислите за някой по-шарен плавей…

А зад този ‘прозорец’ са събрани фосфоресциращите морски феи

Между централната сграда и по-малките павилиони, където са фауната на Арктика, Антарктика и кораловите рифове, се вият алеи, засадени с екзотични видове растения, всяко с надлежно изписана табелка. Един голям басейн свързва няколко от сградите и специално павилиона на Средиземноморието. Част от парка още се строи, в момента се прави едно здание, което прилича на кораб, по мащаби близко до Двореца на изкуствата. В басейна се подвизават доста птици, явно свикнали с шума на камионите и строителите, главно бели ангъчи и големи корморани…

Не знам за вас, ама на мен винаги големите корморани ми извикват представата за велоцирапторите от Джурасик парк

В сферична волиера е разположен, макар и сбитичко, светът на влажните зони. В по-малки аквариуми плуват сладководни риби (обичайни за Никулден, а в Испания не кусват таквиз неща), по клоните вият гнезда ибиси и лопатари. Не елен-лопатар, а тези красиви розови птици с човки като лъжици за сервиране на салата.

Мисля, че това е розовата лопатарка, Platalea ajaja, обитател на Карибския басейн и Южна Америка. Голям пернат красавец

Щеше да се утрепе за едното оглеждане! Суета!…

“Мммм, ма съм готин!”

А докато “не внимавам”, се случи на няколко пъти да ме изненада някое от тези пилета – малък воден бик. Седят неподвижно на някое клонче, сред папура, и в един момент виждаш, че две жълти очи са те зяпнали!

Докато шараните преглъщат под водата, над нея се ширят семейство качулати потапници…

… и се препичат костенурки…

Има и делфинариум, но нямаше час за представление, че беше съвсем средата на седмицата. На сайта на L’Oceanografico има подробна информация за предстоящи събития, на който му предстои път натам.

Не забравяйте да посетите това вълшебно място!

И накрая, кафето във Валенсия не е нищо друго, освен живителна и ароматна глътка радост. Uno cafe con leche, por favor!

Castellón de la Plana е основан в средата на 13-ти век. За разлика от чисто туристическия облик на Беникасим, Кастельон е интересно съчетание на индустриален център със съвременни улици и сгради, и готическа архитектура от 13-14 век, каквато е например La Concatedral de Santa María…

По-старите сгради в центъра са реставрирани и са с типичните за областта заоблени стени, изящни решетки, меки светли и топли бои.

Населението на града е около 170 000 жители, като през последните 5-6 години румънските емигранти са се превърнали в съществена част от местната популация (по данни на колегите са около 20 000 само в Кастельон). През целия ден, по улиците, в парковете, в кафенетата и магазините непрекъснато чувахме румънска реч.

Испанците имат изключителен вкус към детайлите в архитектурата и строителството. Това се отнася както за сградите, така и за пътищата. Например ротондите по тях (места за кръгово движение) са направени с цел ‘убиване’ на скоростта, но така, че приличат на нещо средно между мини-ботаническа градина и произведение на изкуството. Палми, агаве, кактуси, фонтанчета, подкастрени чудновато маслини, хибискуси и скулптури, се съчетават с дежурните табели, които да не позволят да се объркват дори и зяпащите и снимащите като мен :о)

Детайлите се изпипват и по улиците на града. Тук-там изникват по тротоарите скуптури и фонтани…

И някои са доста объркващи. Ако не знаеш, току виж си се сблъскал с тази Доня, тръгнала към Пазара…

Като казах “Пазара”, така наречения Mercat Central е нещо наподобяващо нашите Централни Хали. Естествено, влязохме да надникнем, като повечето щандове не ми предизвикаха така интереса, но като върл фен на рибата, нямаше начин да подмина точно този сектор

Както се разбра впоследствие, риболовът с тралове е забранен през юли и август, и през септември пазарът гъмжеше от стока. Сякаш корабът на самия главен готвач на Нептун беше акостирал тук и нахвърлял в привидно безредие това огромно многообразие от люспи, щипци, черупки, челюсти, пипала, във всякакви големини и форми! Видях се в чудо къде да гледам и какво да снимам, пък то и едно осветление вътре… чак след 5-6 кадъра се сетих да си сменя режима, та извинявам се за червено-оранжевата тоналност Да не говорим, че беше събота, пазарен ден и рибоядните човешки същества прииждаха и се надвикваха с пълна сила.

Октоподите, както забелязвате, не са собено скъпи, нямам идея колко струват тук, в “Метро” например, но нищо чудно да са и повече от 3 евро. Едно от най-вкусните неща са chipirones – пържени малки октоподчета (дълги около 5 см). Надписът “GRAO” е много важен. Това значи, че стоката е прясна, току-що уловена и донесена от Пристанището на Кастельон (El Grao), което напълно си заслужава главните букви и вниманието. Него ще го оставя за отделна серия снимки.

А ето и още малко кадри от улиците на Кастельон. Страдам от някакво пристрастяване към снимане на улични лампи — особено испански. Ами и те са като произведения на изкуството!

Също както и пейките в парка, направени от едни специални фаянсови плочки (особено популярни в Андалусия), наричат се azulejos (азулехос). Всяка пейка в този малък парк беше с различна окраска и рисунък…

Ефирно изпипана е и сградата на пощата. Кастельон е известен с фабриките си за керамика.

И да дадем малко съвременен привкус на този приятен град. Това е един от техните Молове — “El Corte Ingles”… Много неприятен музикален полуетаж има, щях да си фалирам като едното нищо

А това е най-новия мост на града. Само да вметна, отдолу няма същинска река, по-скоро е сухо корито, в което може би прииждат и се отвеждат в морето водите от планината през пролетта и есента. Сняг няма, но проливни дъждове не са рядкост. Като пуснах тази снимка в 23hq се оказа, че един друг фотолюбител от там също е бил в Кастельон малко преди мен и е снимал същия този мост, така че можете да го видите тук и на нощна снимка.

За край на разходката — една ‘лудетинска’ загадка. Можете ли да познаете тази табела какво точно рекламира?

Беникасим (Benicàssim) e курортно градче с около 14 000 жители, а през лятото заедно с туристите, достигат по мнение на колегите там до около 200 000. Намира се на 13 км северно от Кастельон и на час с влак от Валенсия. Основните му забележителности са красивото крайбрежие и веригата планини, в които влиза природният парк “Desierto de las Palmas”, простиращ се на 3200 хектара, западно от градчето. Спретнати бели къщи, разкошни вили покрай морето, по-малки или по-фамозни, десет и кусур-етажни хотели, всичко е потънало в зеленината, така характерна за картичките, описваши Средиземноморието. Като се започне от маслините, с техните изкорубени дънери и корони, понякога оформени по най-невероятни начини, според въображението на местните озеленители…

… през невероятно красивите борове, за които още водим спорове дали са пиния (Pinus pinea) или морски бор (Pinus maritima)…

… та се стигне, естествено, до разнообразието от палми, така развихрящи дизайнерското въображение на мъжете, особено ако се съчетае с карибски мелодии и обичайните за сезона меки нощи. Най-често срещани са финиковите палми (Phoenix dactylifera)…

Обикновено изящно гарнирани с бухнали в цикламено, розово, бяло или оранжево бугенвилии…

… или с различни по размер и великолепие араукарии (дървото в средата). Не знам дали повечето от вас знаят, че араукариите са “живи фосили”, типични представители на мезозойската растителност. Сега се срещат в южното полукълбо, а в северното се отглеждат като красиви декоративни растения, подобно на небезизвестното гинко…

Едно от любимите места не само в Беникасим, но сигурно във всеки курортен град е крайбрежната улица. През десетина метра по нея има чешмички, много пейки, но … няма заведения, от които да ви преследва примерно последния хит на някоя представителка на силиконовия тръст “Пайнер”.

На първа линия зад крайбрежната улица са красивите вили. Много от тях са построени в началото на XX век, реставрирани и поддържани със стил и изискано великолепие. Попитахме местните колеги и се оказа, че тези вили никога не остават незаети през лятото…

Зад вилите вече се появяват хотели и кооперации… много се чудя как да ги нарека. Много ми приличаха на ведомствените и партийни станции по нашето Черноморие (например на курорта “Дружба”) през 80-те. Всъщност, оказа се, че това са си апартаменти, някои от които се наемат, но повечето се купуват. За испанците с достатъчно добро финанстово състояние е естествено да имат по два апартамента, единият в града, където работят, а другия – в място като Беникасим, който се използва като вила.

А това е изглед от тераската ми в хотела: западен и източен (по-скоро леко североизточен )

Колегите разправяха, че през лятото градът се превръща в същинска лудница от туристи, но през септември беше много тихо. Освен местните хора по улиците се разхождаха предимно почиващи пенсионери, навсякъде цареше спокойствие и лежерно настроение. Още малко от тази приятна атмосфера…

Torre de San Vicente:

Църквата “Santo Tomás”:

И какво е една Валенсианска околия без … файери! Las Falles (Fayeras) е древен обичай за честване празника на Св. Йосиф. Празнуването е дълго и както ни казаха колежките, било през март. Е, явно и през септември имаше някакво подобно събитие, защото още първата събота се оказахме на пътя на шествието на хубави и пищно облечени момичета. За беда, батерията ми се оказа за смяна и … само тези три красиви девойки попаднаха на мушката

Завършвам серията с една лежерна, слънчева сутрин, когато слънцето приятно гали, кафето (con leche) е плътно и ароматно, шапките на чадърите по плажа са нехайно накривени, морето подканва с палави синьо-бяло-зеленикави езичета и те подкарва на мисли за липсващите ти приятели, усмивки и сладка приказка…