От няколко дни гъста мъгла беше обвила долината. Толкова смразяваща и плътна, че стволовете на дърветата изглеждаха все по-изтънели, сякаш всяка сутрин господаря на снежните мамути остъргваше пласт от кората им. Дори по пладне, когато Големия пламък беше най-високо, изглеждаше досущ като лицето на Предвестника – бледо, студено, с мътен ореол, само плах опит да наподоби могъщата му, огнена грива.

Жу протегна ръка да направи пролука в клоните. Да, такова изглеждаше, както го описваше стария Омад. Когато кълбото наподобява Предвестника, скоро иде края на студа и снега. Момчето внимателно пусна клончето, да не орони полепените кристали сутрешен скреж. Омад учеше, че всяко нещо има място на земята и човеците трябва да се движат така по нея, че да не нараняват и разрушават без смисъл сътвореното.

Лека усмивка пробяга по устните на Жу, над които вече леко се тъмнееше мъх. Рано възмъжаха и той, и братята му. Наложи се да поемат пътеката на ловците в племето. А той виждаше промяната в себе си с всеки ден, усещаше я и в погледа на майка си, в потупването на Лас, когато направи първото си ловно копие за глигани – “Скоро ще си истински мъж, синко!”. Откакто Лас се появи, огнището топлеше повече…

Жу продължи по тясната пътека през преплетените борове. Сигурно елените я бяха прокарали, още преди да падне снега. По времето, когато козината им ставаше като листата на дърветата в овразите, а гората се огласяше от рева на мъжкарите и от резкия пукот на удрящи се с ярост рога. Победителят взимаше цялото стадо кошути – с нежно извитите, обсипани с петънца, гърбове, с тъничките крачка и огромни, тъмни очи…

Момчето се сепна. Спомен за едни други големи и нежни очи го преряза някъде отвътре и секна дъха му. Не беше за първи път! Винаги щом се сетеше за Ниеб, една особена тръпка преминаваше през него. Обливаща топлина, която избухваше някъде в гърдите и плъзваше до върха на пръстите му… Пак, и пак си спомняше как я беше срещнал за първи път. Беше преди колко…, вече седем луни оттогава. Един ден намери под боровете малко, рошаво птиче с огромни очи. Пухесто и безпомощно, изпаднало от някое гнездо. Жу го взе и го занесе в пещерата, а Ралла веднага го прати да го покаже на стария жрец.

Тогава Жу беше изкачил запъхтян, издяланите в стръмната скала, груби стъпала, отметнал беше кожата на входа на пещерата и в миг се беше вкаменил. Като в далечен сън чуваше как потракват по изтъркания под ноктите на мечката от кожата, затваряща изхода, докато погледа му беше прикован в крехкото същество, легнало на вързопа завивки, пред огнището на жреца.
- А, светлината те е довела тук, Жу! – приближи с куцукане жилавият старец. По лицето му, набръчкано като дървесните кори, които носеше с ледовете Пеещата река, пробяга сиянието на усмивка.

Момчето се приближи. Огънят хвърляше меки отблясъци върху леглото, върху бледото лице, почти изгубено в тъмни, разпилени кичури. Това беше момиче, може би колкото Жу. Слабичките му ръце се губеха в косместите завивки, бели и крехки като клонки на бреза.

- Ниеб, това е най-младият, но и най-пъргав ловец на племето! – старецът с пъшкане приседна до момичето – Жу най-добре от всички умее да чете следите на елените.

Момчето почувства как огън плъзва по бузите му. “Ниеб!”. Никога нямаше да забрави очите и – огромни и чисти като двете езера горе, на платото. Кафяви, но с проблясващи закачливо светлинки, като водите на Пеещата река, когато Големия пламък рече да я погали преди да си иде.

Момичето сведе очи и се усмихна. После протегна ръка и го погледна въпросително “Какво е това, дето носиш?”. Жу сякаш чу въпроса в мислите си, пристъпи напред и подаде разрошената от бързането, перната находка.

- Ха, виж ти! Малко хора са виждали тази птица – възлестите пръсти на Омад докоснаха щръкналите перушинки. Птичето сви глава между раменцата си, примигна и изтрака с едва видимата сред перата човчица.

- Това е Ловецът на Предвестника – заразказва старецът – Нощем напуска хралупата си и лови за Белоликия мишки, незаспали и цвъркащи из тревите. Една легенда разказва, че Предвестникът ги превръща в трепкащите очи на Купола – вечно будни и всевиждащи…

Жу така и не можа да си спомни как точно завършваше легендата, докато се връщаше от пещерата на жреца. Пред очите му беше Ниеб, прегърнала малкото птиче. Когато и каза, че и го оставя, да се грижи за него, тя вдигна очи, безмълвно го погледна с такава благодарност и сияние, че чак болка прониза сърцето му.

Същата вечер, след като Жу мълча необичайно дълго, загледан в огъня, Ралла не издържа и попита какво се е случило.
- Не знаех, че стария жрец има дете – отрони се сякаш случайно от стиснатите устни на момчето.
Ралла бързо се спогледа с Лас, който остави дялкането на дървото, дето трябваше да замени дръжката на брадвата му.
- Толкова е хубава, нежна, беззащитна! Като сърна – гласът на Жу се задави, като от рукнал порой неизплакани сълзи – Нито дума не ми каза, а сякаш… говори с очи.

Сянка на тъга се промъкна сред пламъците и се утаи в очите на Ралла:
- Ниеб не му е дете. Намериха я преди много зими горе, на платото, замръзнала в клоните на един дъб. Кръвта и следите под дървото разказаха какво е станало с родителите и. Може би вълци или пък мечката, по това време са смели и гладни. Малката беше оцеляла като по чудо. Оживя под грижите на Омад, но той така и не успя да и помогне да проговори. Нито пък да раздвижи краката и. Много време вече живее у жреца и само той умее да разговаря с нея в мислите си, без думи. Каза, че има дарба. Ниеб вижда напред.

Спазъм премина по белязаното лице на Лас. Знаеше какво е да страдаш така, да загубиш любимите си хора, да останеш белязан за цял живот. Жу стисна юмруци, сълзите се стичаха по бузите му:
- Защо е трябвало да става така? Защо точно с нея?! – въпросът прокънтя като ехо и заглъхна в меката тъма отвъд огъня.

Оттогава Жу започна да навестява пещерата на стръмния скален откос по-често. Стоеше дълго при Ниеб, разказваше и за баграта на листата, за завоите на реката, за камъните, за дънерите на дърветата, които влагата обгръщаше с мъхове. Тя го гледаше и в светналия и поглед, в жестовете, във всяка извивка на усмивката и, момчето започваше да разбира въпросите и.

Жу и разказваше за песента на птиците, за елените и стадата мамути, за патиците, които се връщаха, когато се стопи леда по реката… И колкото по-близки ставаха двамата с Ниеб, толкова по-силна ставаше тревогата в сърцето на Ралла. Защо Жу не беше като другите и деца? Всички вървяха в проправената пътека, а той все избираше неутъпкания сняг, с всичко, което можеше да дебне под него.

Една вечер тя сложи ръка на рамото му, взря се в очите му, пълни с мекота и добрина:
- Жу, не ходи вече при нея. Забрави я, момчето ми. Ниеб е белязана от светлината да стане следващия духовен водач на племето. Не я превръщай в своя мечта! Никога няма да бъде огъня в твоята пещера, майка на децата ти…
Болката от неговия безмълвен поглед тогава остави рана, която така и не заздравя в сърцето на Ралла…

Жу тръсна глава, сякаш да си помогне да излезе от дебрите на спомените. Твърдо беше решил какво ще направи днес и продължи по пътеката, до горното течение на Пеещата река. Стръмна и пенлива, в тази част тя се спускаше от малък водопад, който наричаха Коляното.

Всяка зима, в най-лютия студ, ледът образуваше чудни фигури. Мечки обгръщаха с лапи камъните, елени протягаха рога над избилата изпод леда, пяна. Под водопада се образуваше малък тунел, колкото човек да коленичи и да погледне изпод падащата вода. Наричаха го “Тунелът на желанията”. Откакто съществуваше племето, хората идваха тук да изкажат с тих глас най-скъпите си желания, да помолят за помощ и утеха всемогъщата река. Всеки път, преди да започне Големия лов, ловците идваха тук. Коленичеха и пожелаваха Реката да им даде сполука в лова, да им помогне да оцелеят, да се върнат живи и да заварят огнището топло.

По бълбукането на водата и по ледените фигури се познаваше какво ще се случи. Ловците разказваха на шамана, а той гадаеше и определяше кой ловец на племето да тръгне напред да чете следите, кой ще е първият, хвърлил копието, кой ще скочи върху плячката, а кой ще е по-добре да остане в пещерите. Към това място се беше запътил и Жу. След два дни започваше ловът на елените, неговата голяма страст. И голяма мечта – да бъде първото копие на племето! Мечтата до преди няколко луни,… точно седем на брой!

Момчето приклекна под водопада. Погледна нагоре, където тежък леден корниз едва се крепеше над кипналите води.
- Чиста и всесилна! Ти, животворна и могъща! Знам, че може би очакваш и ти като майка ми, да поискам първото копие на лова. И аз го исках, преди да разбера, че опиянението от лова, и това да получиш слава не е най-важното, което да поискам от теб. Него ти лесно би ми дала… Идвам да те моля за нещо, което не мога да направя с ръцете си, да издялам сам от камъка или да измайсторя от глината на брега. Не мога да помогна нито с добро, нито с мъка или ярост. Искам Ниеб да бъде като другите човеци от племето. Нека да проговори, да започне да ходи, да излезе и да види с очите си красотата, за която и разказвам. Помогни и, светлината винаги да сияе в очите и, Всемогъща!!!

Шумът на откъртващия се леден блок отекна в скалите. Жу отскочи назад, ледът се сгромоляса във водопада и в разтворената ледена гръд над главата му, недокосваните кристали засияха. Между камъните, водата и леда бяха изваяли приказни рисунки. Вееха се пера на невиждани птици, извисяваха се зъбери, по-остри и по-блестящи от върховете на Граничните планини…

Преплитаха се рога на елени, които нивга не излизаха от легендите, борове с блестящи игли кръстосваха клоните си в най-сияйната гора, която Жу някога бе виждал…

“Какво ли означава това? Дали мечтата ми ще се сбъдне?” питаше се Жу, пристъпвайки благоговейно назад, полека, със страх пред знамението на рисунките.

“Как искам да може Ниеб да ги види! Как щеше да сияе лицето и ако можеше да протегне ръка и да докосне с пръстите си кристалчетата и рисунките, които са направили!”, помисли си Жу, докато устремено си проправяше път по пътеката. Поколеба се дали да разкаже първо на майка си, но желанието да види Ниеб надделя. Пое по стръмните, заледени стъпала към пещерата на Омад. В навечерието на Големия лов, входът беше украсен с огърлици от мечи зъби и нокти. Огромните, разклонени рога на Церус, великият елен, предвождащ стадата, беше забит пред пещерата.

Жу надникна вътре, Ниеб кротко спеше. На една купчина кожи до нея се беше свил и Чохи, така кръстиха птичето. Старият жрец отметна кожата и влезе след него, понесъл жезъла на лова. Жу му направи знак да излязат и навън му разказа набързо за рисунките в леда.
- Толкова зими гадая посланията на Реката, момче – въздъхна старецът – но такова нещо за пръв път чувам. Фигури, казваш, изваяни в тънкия, прозрачен лед. Чуплив е този лед, нетраен,… ще рече неосъществима мечта си пожелал, синко!

Жу усети как ледени ножове го пробождат от всички страни:
- Не! Моля те, помисли пак! Не може да бъде това!…
- Не бързай, момче! Ех, и майка ти така, все бързаше да каже “Не!” на приказките ми – старецът свъси дебелите си вежди, побелели и гъсти като заскрежените клони на боровете – Това, че животни си видял, птици, елени, гората… Живот е това! Нещо ще се случи, тънък е леда, крехък, не е като чиста вода да се лее, та да кажа, че мечтата ти ще се сбъдне съвсем. Но животът е там, изпълнил е прозрачната ледена кора! Дръж си очите и ушите отворени, Жу!… Няма да си първото копие на племето, момче, а последното. Този, който пази гърба на колоната ловци и който има път назад, ако го призоват.

С тези напътствия и с натежало от неясния отговор сърце, Жу се върна в пещерата. Подготви се за лова. Потегна брадвата, наостри на камъка върха на копието, уви нови парчета кожа около краката си, да помогнат в тичането. Но сънят така и не дойде, чак докато взе да светлее Купола и дойде време ловците да се съберат в подножието на Бивните…

Огънят почти беше угаснал. Нямаше кой да сложи дърва, Омад беше отишъл да изпроводи Големия лов. Ниеб се въртеше неспокойно в кожените си наметки. Конвулсии сгърчиха крехкото и телце. Виждаше яростните, кръвясали очички, озъбената муцуна с жълти зъби, дъх на гнило, на мърша и на кръв! Кръв! Писъците на майка и, раните по крачетата, докато пълзеше по дървото, … Жу в пламъци! “Жу!” – момичето се сепна. Отвори очи, но нищо не виждаше, все още заслепена от кошмара, който не спираше да се връща при нея. Но сега имаше нещо ново в него, нещо щеше да се случи! Усети опасността и извъртя глава към входа на пещерата. Очите и щяха да изхвръкнат от напрежение да види това, което сърцето и вече беше усетило и сковало в ужас. Цялото и изтерзано същество крещеше с безпомощността на немотата и с цялата сила на пробуденото съзнание “Жу! Жу! Тя е тук! Намери ме, върна се за мен!!!”…

Пещерната мечка усети как гърба и се отърка от свода на пещерата. Подуши въздуха – топлина, пулсираща кръв и миризмата на човеците, която я държеше нащрек. Някога тая пещера беше нейна, тук раждаше малките си. Пристъпи напред, очичките и се взряха в треперещата фигурка в нишата. Ниеб закрещя. Клокочещ рев се изтръгна от мечата паст. Могъщите лапи замитаха пода и ноктите и оставяха дълбоки следи в скалата. Вдигна се прах, докато звяра се приближаваше с ръмжене. В този миг към ръмженето му се добави още едно – силно, дълбоко, пълно с цялата ярост, с която майката е готова да брани до последен дъх рожбата си.

Ралла се беше промъкнала зад звяра и грабнала полуизгасената факла, я размаха с цялата сила на калените си, по мъжки силни ръце. Избухна безмилостен пламък и освети огромното животно. В тясната пещера, Ралла знаеше, че мечката няма как да се изправи и да замахне смъртоносно с двете си лапи. Безпомощна ярост вреше в гърлото на звяра, слюнката капеше на тежки капки и свистеше в пламъка на факлата. Замириса на изгоряло, нов рев на болка се изтръгна от мечката. Направи последен опит да замахне към Ралла, после светкавично обърна гръб и се измъкна от пещерата. Отдолу се чуха викове…

Запъхтян и обезумял, в пещерата влетя Жу. Няколко мига поглъщаше с невярващи очи гледката – Ниеб, трепереща и побеляла като пряспа, разхвърляните навсякъде, омачкани и догарящи парчета завивки, припукването на огъня … и майка си. Oмаломощена, почерняла от сажди, мокра от битката, Ралла премаляла падна в прегръдката му.

Жу протегна ръка и хвана рамото на треперещата Ниеб. Прегърна я кротко, после пак майка си. След живителната глътка нежност, Ралла отново събра сили да може да говори:
- Аз я чух, Жу! Ниеб те повика, … видях съня и! Нямаше да понеса още кръв. Да я загубиш и да преживееш такава болка, … като мен.

Жу прегърна майка си и я залюля лекичко, така както тя го успокояваше до скоро. Скоро ли беше това време?! Вдигна очи и се изуми. По стените и свода на пещерата имаше черни резки. Цялата битка беше разказана там, в следите, които въглена на яростно размахваната факла беше оставил.

Миг по-късно, омаломощен от усилието за старите си кости, Омад отметна кожата на входа. Дъхът му със свистене излизаше от треперещите, побелели устни. Така и не можа да каже нещо, само спря като закован, а веждите му почти се сляха с рехавите кичури бяла коса. Жу и Ралла погледнаха към струпаните кожи, където лежеше Ниеб. Леглото и бе празно!

Изправена до стената, леко клатушкайки се като млад стрък трева на вятъра, Ниеб плъзгаше ръка по рисунките, оставени от факлата. Взе един въглен и задебели една от резките, направи още една, после още две разклонени резки. Отпусна отмалялата си ръчица, после пак продължи, подпряла се на стената с другата ръка… Светлината кротко витаеше около нарисувания на стената елен.
- Ниеб! Ти… ходиш! – приближи се Жу, и сълзите, стичащи се по омазаните му със сажди и пот бузи, попиваха меко в косите на сгушилото се в него момиче.

Ралла потупа стария жрец, приканвайки го да видят следите на пещерната мечка. Утрото щедро раздипляше вълмата на мъглата. Над Бивните се носеше екота на роговете, примамващ мъжкарите в лова.
- Ееех, от толкова зими гадая по Реката и леда какъв ще е лова, но този път – друг е орисника! Голям улов предрече новия духовен водач на племето – позасмя се Омад, целият светнал от радост, чудейки се как да събере в думи това, което думите не могат… А само мечтите…

П.П. Рисунката на елена на Ниеб е от пещерата Ласко.

Тънката ледена корица, която едва беше освободила от примката си мъховете и листата на най-издръжливите бледи треви по брега на Пеещата река, леко изпука под лапите на кучето. Бледо кафеникавата му козина се беше сплъстила на кичури от постоянното обикаляне из размекнатите вече преспи. Влажният нос подуши трепкащото отражение в освободилия се от леда кръг плитка вода. След миг, шумното лочене успя да заглуши хрупкавия звук от стъпките на спускащата се към реката жена. Ралла стъпваше внимателно, да не изтърве някой от провисналите почти до пътеката, космати корени, по които висяха облепени с пръст, месести грудки.

Кучето вдигна към нея топлите си очи. “Е, какво, Ръф? Топи се снега. Май ще преживеем и тази зима, косматко…, колкото и да ни беше трудно” – ситни бръчици се стрелнаха в ъглите на тъмните очи на Ралла. Наведе се над водата, която с всяка минута сякаш отхапваше все по-лакомо късове от леда, и все по-бързо ги повличаше в дерето… да ги разтопи някъде в бездънната глътка на подмолите, отвъд водопада.

Чевръстите и пръсти започнаха да отмиват замръзналата пръст от грудките. Наистина не и беше леко. Минаха почти две зими, откакто остана без Нару. Силен беше нейният мъжкар и грижлив. Племето се вслушваше в съветите му. Никой по-добре от него не можеше да проследи пътеките на зверовете, да усети приближаващ се хищник или да подготви мъжете за Големия лов…, от който една зима, така и не се завърна. Пряспа го повлякла към дъното на забравен капан на мамутската пътека. Нанизал се на един от коловете. Голяма мъка беше покрусила племето. Ралла още се сгърчваше като попарен лист, като си спомняше онези дни. Останаха и децата – петима сина и две дъщери, а Жу беше едва на две лета, когато се случи това. Вярно, че племето не я изостави, помагаше и сега, но… тя едничка познаваше танца на самотата в сенките на пламъците нощем. Тревогата и нетърпимата болка от началото на всеки лов, в който участваха децата и. Студът от очакването на старостта…

“Ччирк-чиийрк” – една малка, пъстра птичка кацна близо до нея. Жената спря да се движи, да не я уплаши. “Жаден ли си, Вестоносецо на Леса?” – спомни си, че старият Омад така беше нарекъл тези птички. Идваха в гората и се спускаха по речния дол точно, когато снегът започваше да се топи. Ралла се огледа, пое дълбоко свежия влажен въздух, ухаеше на разтопена земя. “Сигурно така ухаят мъховете” – тя хвърли поглед към обраслите в искрящо зелено камъни. Сети се как изглеждаше гората, от която беше изкопала корените и грудките. Предният ден беше по-топъл и снегът се стопи по дърветата. След това Мракът дойде и студеният му дъх скова всяка капка по клоните, вграждайки пъпките, започващи да си менят цвета, в причудливи и искрящи фигурки.

Птичката подскокна на камъка, близо до водата и погледна Ралла с едно оченце, черно и лъскаво като плод на боровинка. Наведе главица и пое вода в човчицата си. Жената пак изправи кръст, птичката я караше да се усмихва. И да си спомня за една случка преди месеци.

Беше по средата на зимата. Много сняг беше паднал и ледените фъртуни не спираха сякаш цяла вечност. Преспите бяха засипали всички хралупи, и храстите, по чиито клони все още можеха да се намерят сухи и замръзнали плодове.

Мъжете използваха затишието и се втурнаха да преследват стадата елени, придвижващи се на юг. А те с момичетата и Жу – трябваше да се преборят и да оцелеят. Една нощ, каменният свод над пещерата се срути под тежестта на снега и целият запас от дърва беше затрупан. На другия ден Ралла и децата се измъчиха да ги преместят в дъното на пещерата на сухо, но повечето дърва и съчки вече бяха мокри. Вечерта не можаха да запалят огън. Ралла потръпна от спомена – децата, увити във всички кожи, които можеше да им даде, и тя – неистово опитваща се да разпали пламъците в огнището, над което се виеше миризлив и безполезен пушек.

Тогава, кожите на входа на пещерата се разтвориха и в полумрака пристъпи мъжка фигура. Ралла го познаваше, макар и бегло. Беше от някое съседно племе, може би избягал или прогонен. Едната му ръка трудно се движеше, а половината от лицето му беше сбръчкано, като обгорено. Как се беше случило – никой не знаеше, така и не попита. Той просто дойде мълчаливо, включи се в племето и колкото и да се държаха враждебно към него в началото, Лас (така го нарекоха) се стараеше да им помага във всичко, най-вече, когато някой беше в опасност. Той сякаш сам търсеше смъртта, а тя не желаеше да го прибере, така недосегаем беше за лавините, за срутващите се каменни грамади в пещерите или за ноктите на саблезъбия. И все пак, оставаше си Лас-Белязания – различен, див, плашещ с белезите и мълчаливия си танц със смъртта. Затова шаманът и вождът му забраниха да участва в Големия лов, страхуваха се да не повика нещастието и природните стихии.

В онази ледена нощ, Лас влезе в пещерата с един вързоп, от който се носеше мирис на смола. Приклекна, погледна Ралла и каза простичко “За огъня”. От вързопа се посипаха сухи шишарки. Ралла се изненада, колкото от тях, толкова и от гласа му – плътен, леко дрезгав, като на човек, който дълги дни и нощи не е проговарял. След малко шишарките вече горяха, пламъците запукаха и весели сенки изпълзяха да танцуват по стените на пещерата – така, както едно време… Жу беше подал рошава главица и скоро любопитството му надделя. Беше попитал кой е и защо е такова лицето му. Ралла се беше уплашила как ли ще реагира Лас, но той беше приседнал кротко до нейния любопитко. След като каза името, с което го наричаха, започна да разказва как е проследил няколко от тези малки, жълтогърди птичета – Вестоносците на леса. Те имаха дарба да намират запасите на друга една птичка, със сини пера по крилата. Така се беше сдобил с шишарките, но за белезите си, премълча. След като Жу заспа, Ралла му предложи храна. Той взе мълчаливо къс сушено месо, кимна и излезе.

Малко след тази случка, едно дърво се прекърши и падна върху крака на най-малката и дъщеря, Брида. Как се опъваха жилите на Ралла като се опитваше да повдигне тежкия дънер. Затъваха в снега краката и, дъхът и вреше на кълбести облаци около устата и, а детето пищеше от болка. В един миг, дървото сякаш олекна, една мъжка ръка го повдигна и освободи затиснатото краче на Брида. Лас я взе на ръце и я отнесе в пещерата на Омад, да я лекува. Оттогава, Белязаният се оказваше винаги до Ралла и децата в момент, когато тя изпаднеше в беда и имаше нужда от помощ.

Рязък пукот извади Ралла от унеса, в който я бяха потопили спомените и малката жълта птичка. Тя отдавна беше отлетяла, подплашена от.. сега Ралла видя от какво. Няколкото по-топли дни бяха разтопили снеговете по върховете на планината, които бяха по-близо до Големия пламък. Ново рязко изпукване и подсказа, че реката приижда – разпенена, безпощадна, повлякла в първата си прегръдка клони и повалени дървета, ледени отломки, пясък и камъни.

- Ръф!!! – Ралла трескаво се заоглежда за кучето. Мярна бледорижата му козина на отсрещния склон. – Глупаво куче, стой там! – Ралла крещеше с всички сили и захвърлила коренищата, тичаше по брега, а краката и хрущяха по ледената кора и затъваха в калта.

Кучето не я послуша и се хвърли в разпенената вода. Ледените талази имаха цвета на козината му и Ралла го изгуби от поглед. Болка я преряза и грабна дъха и. Пяна и кал се сливаха в ревяща грамада, помитаща всичко по пътя си.

Ралла се готвеше да скочи в пяната, когато някой я дръпна назад. Лас я погледна косо, безмълвният му поглед безпрекословно я накара да спре. Мъжът бързо свлече кожената си дреха и се хвърли в реката. Заплува с една ръка, колкото можеше се пазеше от клоните и дънерите, които кафявата вода премяташе, сякаш ги предъвкваше преди да ги погълне. Тъмната глава се изгуби за миг, после пак се появи и до нея Ралла видя една мокра муцуна, вирнала високо носле. Трудното тепърва предстоеше, трябваше пак да пресекат средата на течението. Един по-голям леден къс им послужи за лодка. “Как ли ще доплува.. с една ръка!” – ужасено си помисли Ралла, объркана от това, че сега вече полудява от ужас за две живи души. И от това, че малко по-надолу ревеше водопада. “Ще се справи, това е Лас! Той винаги се справя… някак си. Винаги оживява!” – беше последната и мисъл, преди да се свлече на брега в изнемога.

След като прекосиха средата на придошлата река, Лас пусна леда. С немощната си ръка беше успял да задържи козината на Ръф и сега загреба със здравата. Още няколко маха, вече стъпи на дъното и се заизкачва морно по хлъзгавите камъни. Ръф сякаш беше по-добре, нали беше по-лек, успя да преплува още малко и да излезе мокър и зъзнещ на брега.

Ралла нямаше сили да стане, кучето се втурна към нея и смехът и задавен от сълзите, се смеси със скимтене и боричкане. Лас се доближи до тях, Ралла го погледна, а очите и грееха от сълзи, радост и благодарност. Мъжът беше изнурен, дъхът му излизаше на пресекулки, докато Ралла се изправи да го загърне с кожената дреха. Лицето му беше почервеняло, а белезите бяха придобили моравия цвят на замръзнало месо. Ралла, обаче, не виждаше това. Тя се вглеждаше единствено в очите му, в които имаше толкова доброта, топлина и тиха тъга.

- Благодаря ти, Лас! – кротко каза тя – Ела, да се стоплиш… Хайде, космата напаст такава! – подвикна тя на Ръф и ги поведе по пътеката.

Като се прибраха в пещерата, Жу вече беше дотичал с няколко шепи лешници и възторжено посрещна Лас. След неговите уроци как и кои животни да проследи, беше успял да отмъкне част от запасите на катеричките. На укорителния поглед на майка му, палавникът отвърна “Че то нали вече иде края на зимата, мамо! Скоро ще има нови лешници, нали?”

Ралла въздъхнa и се зае да накладе огъня. След като се изсушиха и хапнаха, Жу пак започна да любопитства.
- А следите по лицето ти от какво са, Лас? Да не си се сбил с някоя от сестрите на Суна? Омад казва, че тя имала много сестри, живеели отвъд планините, на платото.
- Стига, Жу! Остави човека на мира. Много се препати покрай нас…

Лас се усмихна или поне така си помисли Ралла, вглеждайки се в топлината в очите му. След това, пламъчетата, играещи в тях помръкнаха. Мъжът прекара длан по сбърчената кожа и заразказва.

- Там, откъдето идвам, зимата е още по-сурова. На платото почти няма къде да се скриеш, когато завият фъртуните, … че и вълците. Имах семейство, и жена, която… – Лас наведе глава.
- Недей! – опита се да спре разказа Ралла.
- Тя беше много добра, хубава и грижлива. – Лас вдигна поглед, блеснал от сподавени сълзи – Много я обичах, готов бях на всичко за нея. Миналата зима се разболя. Шаманът се опита да я спаси, всякакви билки, всякакви корени и молби до стихиите пробва, без резултат. Тя беше изпаднала в безкраен сън. Една сутрин успя да се събуди и да ми прошепне “Мили, знам какво ще ме излекува! Намери леса, в който по клоните разцъфват цветя от лед. По тях се гонят елени, птици искрят и звезди засияват щом ги огрее деня! Събери от тези фигурки. Водата, стопена от тях в шепите ти ще ме спаси”.

Шаманът ми каза, че това бил Звънтящият лес. Когато дойде ред на Зимата да си отиде, а тя не иска, сълзите и сковават в ледена фигурка всяка начеваща пъпка и всяко клонче, когато дойде мрак. А на сутринта, лесът започва да звънти, когато ледените фигурки се топят и падат на земята.

Веднага тръгнах да диря тази гора. Намерих я, дори не можех да се нарадвам на красотата и, такава мъка се беше загнездила в мен. Накъсах бързо от ледените висулки и хукнах обратно, но… те все се топяха, докато стигна! Колкото пъти да се връщах, все безуспешно. Разбрах, че трябва да ги откъсна по мрак, когато е достатъчно студено. Пак се върнах и изчаках да падне тъма. Зимата си отмъщаваше, беше много студено. Започнах да събирам от клоните ледените висулки, но студът ме скова. Не бях спал няколко дни и постепенно Ледения дъх успя да ме унесе без да усетя.

Колко време съм бил така, не зная. Събудих се, заобиколен от вълци, един от тях лижеше лицето ми и така ме свести. Бях напълно вкочанен, а ръката, на която съм лежал и до днес не мога да я движа много от измръзването. Едва се добрах до племето, колкото да разбера, че съм закъснял… Оттогава, лицето ми не можа да се оправи, ледът го беше опарил като огън. Но и нямаше вече защо да живея и тръгнах да диря смъртта.

- Но намери нас! – каза Жу, примигвайки със сънени очи. Ралла притисна детето до себе си и прилива на сълзите плъзна мокри пътечки по страните и. Лас се смути, замълча и сведе очи.

- Как така става, че винаги се оказваш до нас, когато имаме нужда от помощ? – тихо запита Ралла.
- От онази зима ми остана страха, че винаги ще закъснявам, когато трябва да спася един живот. Затова,.. мислех да остана далеч от всички човеци. После усетих, че не мога и не бива. Видях как се справяш и бориш сама, с децата. Ти си по-силна от мен и моя вечен страх.
- И аз познавам страха, Лас – каза Ралла – Но знам, че никой от нас не може да оцелее сам, така сме устроени. Да сме заедно, да си помагаме… и да се грижим един за друг. Само тогава страхът си отива.

Жу леко похръкна в прегръдката на майка си. Тя се спогледа с Лас, усмихнаха се един на друг само с очи.

На другия ден излязоха заедно да приберат онези корени и грудки, които Ралла беше захвърлила на реката. Водите бяха все така мътни и кафяво-пенливи, но от корените нямаше и следа. “Катериците си отмъщават на Жу – каза Ралла и се усмихна на Лас – Но ще намерим други. Ела!” и го поведе към гората.

Вече знаеше коя е тази гора. Беше пладне, Горещото лице пак беше прегърнало притихналата земя и цялата гора сияеше. Ледените фигурки започваха да се топят, да се откъсват и падат, и в тишината на деня този звук беше най-сладката песен.

- Пролетта може и да закъснее – каза Лас, докосвайки едно звънтящо клонче.
- Тя може. Но ти не си закъснял…

Ралла не беше виждала досега синовете си толкова омърлушени. Преди три дни бяха намерили Кумран Мълчаливия сред платото – полужив, окървавен, заобиколен от нетърпеливи лешояди. Всички се бяха стекли да помогнат, кой както може, макар че дори Омад, шаманът, потрепери като видя следите от нокти по гърба му и разпрания почти до кост крак. Оттогава скръб се спусна над племето. Никога досега Суна, мечката мереща ръст и сили само с водача на мамутите, господарката на платото, не беше се решавала да нападне човек.

Ралла потръпна като си спомни как помагаше на стария Омад да промие раните. Жу, нали е любопитен, непрекъснато напираше да влезе в шатрата, та трябваше да го отпрати, да потърси драконов зъб в дъбравата, да наложат ужасяващата рана на крака…

- Мамо, студено ли ти е? Трепериш! – жената не беше усетила, че Жу се е събудил. Прегърна го и приливът на живот от малкото телце накара сърцето и да се свие от ужас, че може да го загуби някога. Тъмният Купол се оттегляше бавно и в червена пяна се раждаше Големият Пламък…

- Когато Куполът съблича тъмната си кожа, винаги захладнява – усмихна се Ралла, вдишвайки жадно родния мирис на сънената детска главица – Защо се събуди толкова рано?
- Сънувах пак… Суна…
- Ох, момчето ми!
- Нападаше ни тук, в долината. Душеше и ревеше, хвърляше се в пещерите. Търсеше си плячката.
- Няма да дойде тук, Жу, успокой се! – Ралла прегърна детето и приглади щръкналите от спането кичури.
- Откъде знаеш, че няма да дойде? От шамана ли я е страх? Да не вземе да повика гърмящите пазители? И защо е нападнала Кумран? Мълчаливия на никой не е сторил зло…

Увиснаха в полумрака въпросите като прилепите по вътрешния корниз на пещерата.
- Нападнала го е, защото е бил сам. Човеците сме крехки и беззащитни, когато сме сами. Силата ни идва от това, че сме заедно, така както юмрукът е силен като събере всички пръсти в едно. Тъй, че не се страхувай, детето ми! Суна е мъдра, няма да посмее да нападне долината и да се остави цялото племе да скочи като един и да я унищожи.

- Спомних си! – Жу се отскубна от прегръдката и очите му блеснаха изпод рунтавите вежди – Татко разказваше как преди две зими така за малко да пропадне Големия лов. Не можели да отделят нито един мамут от стадото, водачът държал всички заедно и се защитавали като един.
- Точно така! – усмихна се Ралла – По същия начин и ние се защитаваме ако някой ни нападне. Всички живи твари са създадени така.
- Как точно!?!
- Ох, Жу, това е много дълга приказка! Забрави ли, че днес имаме да изчистим и изперем цял куп еленски кожи?! Ако не слезем скоро към реката, Големият Пламък ще ни изпревари и ще изсуши кожите така, че ще трябва да ги дадем на Манал, да направи нов тъпан на шамана.

- Мамо, моля те, разкажи ми приказката! Как са се появили живите твари? А ние? Племето как се е появило? И кожите ги знам аз къде са – натрупани в Гърлото на Саблезъбия. В тая дупка никога не влиза Голямото кълбо…

Ралла въздъхна и усмивката и се понесе по утъпканата пътека пред пещерата, отвъд спускащите се към реката водопади зеленина, над пеещите води и над планините…

- Е, добре. Поне няма да започвам съвсем отначало, вече ти разказах за двамата господари Мракът и Светлината и за Купола – майката хвърли насмешлив поглед към Жу, на чиято унесена физиономийка блесна спомена за незабравима приказка.
- Помня, мамо! И така… имало Светлина и Мрак, там бил Куполът и Големия Пламък, Пазителите и Предвестника. И после?

- После… на двамата властелини не им харесвала така пуста земята, тиха и неподвижна. Решили да създадат същества, които да бъдат хем от плът и кръв, хем да владеят стихии, както господарите на света. Да могат да творят чудеса и най-вече, да даряват живот и техните рожби да населят земята и Купола. Така се появили Драконите. Те били четири и всеки един от тях носел в себе си и Светлина и Мрак, нали били техни чеда. Затова и самите Дракони били и добри, и коварни, и великодушни, и отмъстителни. Колкото умни, красиви и благи, така и жестоки, и опустошителни. Така искали Мракът и Светлината да могат съществата да избират – да създават, но и да рушат, че да се създаде живия свят в цялата му пъстрота.

Били създадени Драконите като огромни живи твари, крилати, велики, страховити и красиви. Най-напред се появил Белия дракон. Той е въздуха, вятъра, господар на Купола. Той вае пазителите, затова и понякога може да го видиш да плува сред тях…

След Белия се пояил Синия дракон – водната стихия. Понякога топъл и гальовен като водите на Пеещата река, а друг път сърдит, разпенен, къртещ ледовете. Гърбавият Тонгу ми е разправял, че някога много отдавна племето е дошло от много далеч – оттам, откъдето идва всяка сутрин Големия пламък. И тамошните земи били заобиколени от синя вода, без начало и край. Така ми се иска да я видя…

По време на една от игрите на Белия и Синия дракон, докато се вихрела страховита буря, леел се дъжд и бушували вълните, на Синия дракон му хрумнало да се опита да хване в гривите на вълните някой от черните, надвиснали перчеми на пазителите. И изведнъж успял да го направи, дръпнал и разкъсал Купола! От раздраното място блеснала ослепителна светлина, екнал гръм и от разкъсания Купол се родил Червения дракон. Той е господарят на огъня, покровителя на пламъците, колкото необходим, топъл и любим, толкова и унищожителен в Пламтящите планини.

- Някъде по едно и също време с Червения, Светлината и Мракът създали любимата си рожба – Зеления дракон! Той е покровителя на Живота, той е земята, живите твари, дърветата, мравките, рибите, тревата… Веднъж появили се, Драконите решили да създават, да преобразят земята, която им били дарили. Всичко, което виждаш, Жу, всяко живо същество е рожба на Зеления, дал плът и кръв, и Белия дракон, който им дарил въздуха и така им вдъхнал живот.

- Рожби на Белия и Синия дракон са ледовете, дъжда, смяната на зима с лято. Нали си спомняш пъстрата пътека, по която дъжда си отива? Тя също е тяхна рожба

- Белият и Червеният заедно сътворяват огнените пазители. Тези, които пазят Горещото кълбо да не се нарани, слизайки обратно в земната гръд и тогава, когато сутрин се ражда.
- Мамо, а Зеленият дракон всички ли живи твари е създал? А нас човеците, пак ли той? – Жу реши, че твърде дълго беше чакал приказката най-сетне да стигне до въпроса, който най-много го терзаеше.
- Еех, че си нетърпелив – усмихна се Ралла – Да, Зеленият дракон е дал формата, кръвта и името на всички живи твари, а Белият им вдъхнал живот. Но в един момент драконите усетили, че твърде много са тези същества на земната твърд, а пък водната шир и Купола остават тихи и безжизнени. Затова решили Синия дракон да приюти в своите владения рибите, раковините, тюлените, рачетата и всичко това, що живее днес в Пеещата река. А пък Белия дракон, станал баща на всички хвъркати, дето се реят и гмуркат сред Купола…

- Ама, мамо… – Жу пак нещо не беше доволен – Червеният дракон най-лош ли е бил или най-мързелив? Той май с най-малко рожби…
Ралла се разсмя гръмко и разгони по пукнатините, полепналите по тавана, сънени гекони.
- Ааха, значи слушаш внимателно! – не, че се съмняваше в будния ум на детето си. – На Червения господар не му било леко. Дълги, дълги години той вилнял по върховете на безлюдните Пламтящи планини, изригвал огньове към небето, опустошавал дърветата. Събрали се останалите дракони да решат какво да правят, не можело така да се руши, създадената с толкова старание и обич, пъстрина на света! Така решили да създадат още едно живо същество, което да се опита да укроти по някакъв начин Червения дракон. Заловили се за работа, Зеленият съворил тялото и кръвта, направил го изправено, като дърветата, дарил му ясен взор. Белият му вдъхнал живот, а Синият му дал дарбата да плува. Така се появил човекът. Гледал Червеният дракон какво правят неговите братя и му станало мъчно, че неговите пламъци носят само разрушение.

Народили се още човеци, но живеели по семейства, на групички по двама-трима и никак не бил лек животът им. Трудно намирали храна, зверове ги нападали, а и страховито започнал да вие леденият вятър. В една такава студена нощ, когато човеците стояли скупчени и се топлели един друг, Червеният дракон докоснал мислите на едно малко момченце. Наблизо имало пожарище. Огненият дракон завел детето до изпочупените, тлеещи дървета. Избрало то един клон, с още припламващ връх, и го занесло на хората. Обградили го останалите, събрали се всички заедно, топлината прониквала в зъзнещите им тела, засветили искри в очите им. Така Червеният дракон подарил на хората огъня, научил ги да го хранят със сухи дървета, да го пазят, да живеят с него всички заедно, а после и да го създават сами.

- Значи Червеният дракон е бащата на племето!
- Така е, Жу! За разлика от всички други твари, в човека има частица от огъня на Червения дракон. Той ни е научил да го използваме за топлина, за приготвяне на храна и да се пазим от хищниците. Единствено човеците използват огъня, всички други твари се боят от него.
- И Суна ли? – Жу хвърли искрящ поглед към майка си.
- Да, и тя също. Страх я е и от пламъците, и от този огън, който племето носи в себе си като рожба на Червения дракон.

- А сега живи ли са драконите, мамо? – попита детето, поглеждайки огряната в лъчите на зората пътека, сякаш очакваше да се зададе някое от великите създания по нея.
- Сигурно – отвърна майка му, изправяйки се – Ловците разказват, че понякога намират горе на платото огромни кости. Това, разправят, са останките от древните дракони. Може и да са прави, но да ти кажа, Жу, според мен са още живи! Частици от тях са във всяко живо същество, а и в планините, реките, въздуха, живи са във всичките си рожби. Ако се заслушаш в реката, ще чуеш шепота на Синия. Ако се загледаш в листата – ще ти се усмихне Зеления. Казват, че там, където е стъпвал Зеления дракон расте драконовия зъб. Във всеки пазител плува Белия. А погледнеш ли в очите на всеки от нас, когато се съберем край огъня – там блести Червения.

В тишината след приказката проникваха постепенно звуците на напъпилия ден. Птиците, забързани по хвърковати дела, подсвирваха сред клоните. А Големият пламък отдавна се усмихваше, избягал от пелените на пазителите.

Изведнъж видяха, че по пътеката тичешком се носеше Манал, по-големия брат на Жу. От оживените му ръкомахания и накъсани думички се разбра, че Кумран се е свестил. Омад казал, че ще оживее и раните ще заздравяват. Радостта се плъзна през долината като препускащите пролетни води на реката.
- Мамо, знам защо Кумран ще оздравее! – Ралла учудено изгледа Жу и едва се сдържа да не се разсмее от напъна му да изглежда сериозен, когато му иде да заподскача от радост – От драконовия зъб! Хич не са прави ловците, да знаеш. Живи са драконите!

Ралла пристегна рунтавата роба и излезе навън. Куполът светеше с онази чиста, млечно-бяла светлина, с прозиращ син отенък, който Ралла си спомняше от детството. Както и тази ефирна мъгла, стелеща се около реката и сякаш произнасяйки заклинание, протягаше нишки към синкавия лед. Ралла пое дълбоко дъх. Ето го пак този мирис. Вдишваше мъглата и гълташе жадно хилядите капчици, всяка запазила вкуса, получен в момента на сътворението и.

Жената леко потрепери от влажния вятър, който раздипляше мъглите. Усмихна се, спомни си за Жу, най-малкият в семейството и най-любопитният в цялото племе. Сега беше отишъл с баща си и братята по следите на оня лос. Първият му лов. Как бързаше времето, тичаше като понесена от реката парче кора. Когато беше по-малък, Жу се измъкваше рано сутрин и хукваше към планината. Все се случваше да намери нещо интересно, необикновено. Я някой лист с невиждана шарка, ледена висулка със странна форма или парче смола. Често носеше корени, плодове, яйца от гнездата на дивите патици край вира или някоя пъстра буболечка…

Но най-често се връщаше тичешком с куп въпроси, които едва смогваше да зададе, запъхтян от бързане и нетърпение. “По какво ходи тази животинка между двата листа? Това косми ли са? Как ги прави? Защо някои имат крила, а ние не? А патиците защо не потъват във вира като мене?”…

“Какво си говорят мравките като ходят в редичка? Как си познават пътечките? Имат ли очи?” И така – до безкрай! Ралла често се заканваше, че ще вземе да го изпрати, докато трае Големия лов, да поседи при Омад. Старият шаман беше мъдър, сигурно щеше да отговори на въпросите. Едно време и тя беше стояла като малко момиченце при тогавашния жрец на племето, Тонгу – изкорубен от старост, с два оцелели зъба, тежка тояга, издялана от мамутски зъб, рунтави вежди със стърчащи на всички посоки сиви косми и свадлив нрав. Но и с неизменната усмивка в тъмните очи, която грейваше докато разказваше някоя стара история край огъня.

Ралла тръсна глава, сякаш да пропъди видението на стареца, взе меха и се заспуска към реката да налее вода. По брега ледената корица стоеше проядена от топлия дъх на водата. Там не се задържаше сняг, сякаш колкото и да паднеше, нещо го грабваше и изпридаше нишките на онази мъгла. Тя винаги се раждаше в пазвите на реката, така беше и днес. Ралла напълни меха и го облегна на обраслите с мъх камъни на брега. Нещо привлече погледа и – капките роса. Толкова крехки и съвършени в красотата си и трогателни с вярата, че са непоклатими там, на връхчетата на мъховете и тревите…

Ралла се усмихна пак, спомни си как веднъж Жу влетя в пещерата ококорен. “Мамо, ако знаеш какво видях! Топчици вода наредени една до друга! Еднакви, сякаш някой ги е низал като оная връв от мечи зъби, дето я правихте с Манал за татко. Или като оная дето я носи на врата си Омад, докато танцува танца на Големия лов! Кой ги е наредил капките така, а?!”. Тогава, за да му отговори, Ралла беше разказала една от историите на стария Тонгу.

Някога много, много отдавна, когато огънят живеел само в тътнещата паст на планините, нямало стада мамути и племена нямало, властелини на света били Мракът и Светлината – брат и сестра – вечно заедно и вечно разделени. Решили те да впримчат хаоса на стихиите, въздуха, огъня, земната плът, и да го втъкат в шарката на земята. От дъха им се родили ветровете, които усукали косите на Пазителите и така се появили реките. Населили младата земя разни твари – четирикраки и летящи, пъстри и безцветни, листати и бодливи, безобидни и хищни. Всяко едно било създавано грижовно, извяйвано от светлина и мрак. Заедно властелините създавали, разваляли, къде на шега, къде сериозно и с препирни, но винаги единни, винаги с мисъл за живото, за мястото на всяко едно същество сред останалите.

Имала си Светлината свой пратеник – Големият Пламък, с изгарящ поглед и топли ръце. Както и Мракът своя Предвестник, Многоликия – с всевиждащото око, което обхожда тъмата, следи сенките и заприда сребристи паяжини. Тъй си поделили брат и сестра бреговете на времето, появили се деня и нощта.

Едно ранно утро, докато Светлината обхождала с усмивка земната шир и събуждащите се твари, погледът и попаднал на отражението на Купола в едно тихо езеро. “Толкова е красиво! Нима няма начин да запазя тази красота, да сътворя нещо, с което да я има постоянно денем и нощем!?” – запитала се Светлината. Протегнала ръка, загребала раждащите се в недрата на нощта мъгли и дъхнала в шепите си. От ръцете и се посипали хиляди малки капчици и кацнали по връхчетата на листа, мъхове и треви. Дарила ги тя със сияние и така засветили крехки и красиви първите капки роса. В тях се оглеждали зеленината на дърветата, цвета на земята, синевата. Щастлива била Светлината, че е дарила на земния ден толкова хубост.

Но минало утрото, развихрил се в Купола Жълтоокия Пламък и жарта му изсушила малките росни капки. Изохкала Светлината, стъписала се. “Какво направи?! – нахокала тя любимеца си. – Изпи ги, унищожи ги, ненаситнико! Толкова бяха красиви, твоя лик бях втъкала в тях!” Разярила се господарката небесна, разлютила се, светкавици разцепили Купола. Пазителите се уплашили, струпали се настръхнали и потъмнели.

Заизвивали се дърветата, зафучали ветрове, леден мраз завихрил първите снежинки над земята. Така дошла дългата зима. Дълбоко в ледена пещера Големият Пламък оплаквал грешката си. Там го намерило всевиждащото око на Предвестника и разбрало за свадата. Търкулнал се Многоликия и веднага при Мрака. “Така, значи, моята сестра наказала нещастния горещ палавник. А нима не вижда как наказва всички заради своя каприз?!”

Спуснал се Мракът и подирил топлия вятър. “Можеш ли да запредеш мъглите отново?” – попитал го той. Съгласил се вятърът и започнал да се опитва. Не му било леко без помощта на Горещия Пламък. Така бил сътворен света, че едно без друго да не може да се роди. Въздух и вода, жар и лед, земя и небе, елените и саблезъбият – можели да съществуват само заедно, в хармония.

Трудил се вятъра упорито всяка нощ, седмици, месец… и една ранна сутрин лека мъглица се разстлала в долината на Пеещата река. “Как да сътворя капките роса сам?! Денят е близо, моята сила изтича. Не мога без топлия дъх на сестра ми!” – гърчел се Мракът безпомощно. В този миг дочул шумолене, птичи глас, пърхане на крила в голите клони. Докато топлия вятър се трудел да стопи преспите през нощта, денят лека-полека растял и се затоплял. Така и не бил забелязъл досега Мракът живите твари, които излизали от зимните си убежища, мамутите, проправящи си път на север, клиновете на големите бели птици, набраздяващи Купола… Стекли се те да му помогнат, всяко създание с топлинката си, с тая чиста светлина, която носело в себе си от първия дъх. Предвестникът научил паяците да изпридат сребристи нишки. Уловили падащите капки роса и сътворили най-красивата огърлица, виждана някога.

Отивал си вече Мракът, отстъпвал място на мрачния ден, но оставил със студената си ласка думи, скрити във всяка капка. “Сестрице! Това сътвориха за теб всички твои рожби, на които липсва лазура и топлината на Големия Пламък. Нима не виждаш ти, всемирната Светлина, частица от себе си във всяко живо същество. Нима заслужават да загинат в ледена прегръдка тези, дето носят вечния живот, заради копнежа ти по нещо красиво и нетрайно. А и нима някога с теб сме създавали нещо, което да изчезва завинаги и което да не може пак да се роди!?”.

Както всеки ден последните сенки на нощта се скрили в пещерата на Мрака и тъжната, самотна Светлина зареяла поглед над света. Още щом първият и взор докоснал огърлицата, тя засияла с цялата си красота. Ахнала Светлината, вгледала се в капките и разгадала думите на брат си. Срам и смут изгорили сърцето и. Пламнала цялата, разбила ледените окови и върнала Жълтоокия Пламък на Купола. Оттогава утрото е такова розовобузо, всеки път си спомня Светлината своя срам.

Но от този ден настъпил края на голямата зима. Потекли бистри вади, откъртил се леда и се заспускал по реките. Запяли капчуците, животът се връщал обратно. Тонгу казваше, че оттогава росата е рожба на утрото, времето когато се срещат Мракът и Светлината. И когато видиш такава огърлица, значи краят на зимата е близко. Елените се връщат на север с малките си – целите в петънца, като посипани с роса…

- Мамо! Хееей, мамо! Намерихме го! Аз го открих! Първият ми голям лов, първият ми елен!

Ралла се сепна, още замаяна дали беше свършил спомена или копнежът по детето и бе успял да го създаде от плът и кръв. Запъхтяният, разрошен, порастнал Жу и махаше по пътеката, доста пред колоната мъже, теглещи безценния товар – един свършил живот, който ще им помогне да оцелеят и пак, чрез тях ще се роди.

Бистро сияеше Куполът и скоро огърлицата на Светлината пак щеше да се превърне в пара. Да се понесе над реката, над младия свят. Да се влее в оня влажен дъх, който се чувства с всички сетива дори и днес, така както преди хиляди години – предчувствието за ново начало, полъха на възраждащия се живот.

Това беше една от онези първи нощи, когато единствената светлина идва само от луната, ловуваща сред облаците за новия си ореол, и от звездите – огромни гроздове от очи, втренчени надолу, пръснати като искри от срутено в огъня дърво…

Точно такова нещо за миг си помисли и Ралла, когато ръцете и изтърваха тежкия дънер в жарта и предверието на пещерата със съскане се освети от хиляди искрици. Ралла изсумтя и хвърли поглед изпод рунтавите си вежди към купчината кожи в нишата, където спяха малките. Седна до огъня и се сля с нощните звуци. Цвъркота на мишка, последван от глухото тупване на обраслите с пера ноктести крака на совата. Писък на прилепи, излетели преди залез на лов. Дори шумоленето, с което бръмбарите преобръщаха сухите листа по пътя си… Всичко това долавяше острия и слух и търсеше да усети знак за приближаване на враг. Хитри бяха саблезъбите котки, пъргави, силни и безпощадни.

“Въздухът се сменя!”, помисли си тя – време за лов, когато в нагорещената гръд на земята сякаш се отваря бездната, където се крият всички хищни твари. Пламъчетата затрептяха и заиграха по опушените стени. Жу, най-малката и рожба, с въздишка се размърда под рошавата завивка и след малко тъмните, влажни очи засияха.

- Пак си неспокоен. Няма никой, малък, няма да дойде жадния за кръв! – успокоително прошепна Ралла и малкото, топло телце се изгуби в прегръдката и.
- Не, мамо, този път видях друго. Нямаше никой! И пещерата я нямаше, и огъня, нито теб. Но планината беше там, само че … отдолу! Помниш ли, дето веднъж се покатерих на онова дърво и ти ми се кара, че съм толкова нависоко?
- Помня. Дето не знаеше, че като слизаш ще се набодеш целия. Борът на маймуните не прощава.
- Да, ама сега нямаше бодли. И бях високо, много, много високо! Гората приличаше на онези пресни кожи, дето донесохте зимата… мека такава, гъста, но зелена. И беше толкова пухкаво, където и да стъпя, каквото и да пипна! Нямаше пътека и листа, само бели пухкави неща, като сняг, ама не беше студен!

- Жу, все виждаш такива едни неща…
- Имаше всякакви пухкави животни, стада препускащи елени, листа и дървета, и птици, бели, сиви. Но всички изчезваха бързо, точно като топките сняг, дето хвърляме с Менал в реката. Никога досега не съм бил на това място! – очите на Жу отразяваха искрите в огъня.

- Малкия ми, сигурно си първият, който ги е видял толкова отблизо. Това е Куполът, Жу! Погледни входа на пещерата.

Детето отмести очи от дънера, който пламъците лакомо поглъщаха, и погледна назад. Пред грубоватия каменен свод сякаш беше спусната тежка завеса – черна, поглъщаща бездна, в която само звездите бяха живи. А луната сякаш беше изрязана дупка в нея, през която се процеждаше светлина от някакъв друг, студен огън, нейде от отвъд…

- Това, което виждаш е Тъмния Купол. Няма форма, няма зъби, козина и нокти няма да видиш, но има много очи, които ни гледат всяка нощ. А ето този бял кръг е Предвестника, Многоликия. Всяка вечер, Големият Пламък се опитва да остане с нас, но Предвестникът изпълзява срещу него. Всеки път е различен, първо блед и незабележим, а след това придърпва Тъмния Купол след себе си.

- Пламъкът цял ден следи сенките на дърветата, на бягащите сърни, цветята, скалите, дори нашите сенки. Взима от тяхната сила и плете тези пухкави бели и сиви неща, които си видял насън – Пазителите на Светлия Купол. Сенките са различни, затова Пазителите също могат да приличат на всичко. Плуват по Купола и следят дали няма да се появи Многоликия да го покрият, да го погълнат завинаги и тогава Пламъкът да си остане с нас. Но всеки ден това бледо лице се появява и Пламъкът бяга, и се бори. В кръв плуват Пазителите само за да го спасят, но всеки път горещата топка не може да остане и се скрива зад планината.

- Старият Омад едва не ослепял от блясъка на ледниците на върха на планината, когато е ходил да види къде се скрива Големия Пламък. Така и не е рзбрал…

Клепачите на Жу леко се притваряха. Сгуши се в скута на майка си и със сънена усмивка и прошепна:
- Сигурно аз ще разбера, мамо. Само да заспя и пак ще отида там, на Купола! Да видя Пламъка… и Пази-зиитеелиите… – дълга прозявка се сля с думите.

“Въздухът се сменя!” – свежият полъх на спускащата се зора гонеше сенките, Големият Пламък беше на път. А по следите на изтънялото наметало на Тъмния Купол, един мъничък човек сънуваше за пръв път, че докосва небето.