С наближаването на края на престоя ни в Зивай, все повече чувствах как часовете и минутите се ускоряват. А заедно с тях – моето желание някак да забавя времето. Или поне да успея да намеря равновесието вътре, в себе си. Сигурно всеки се е чувствал така раздвоен между желания и реалности, като че ли по течението между два бряга. Единият, в който рутината и ежедневието са ти изградили персоналната килийка, с лепкавия восък на задължения и отговорности, и меда на удовлетворението, на радостта, която просто изпълва думата “у дома”… И другият – далечен, прекрасен, ефирен, като криле на водно конче, осъзнало крехкия, но запомнящ се завинаги, миг щастие, синевата на любовта, безметежността на полета…

Раздвоени или не, дойде последният ни ден в това райско кътче. Сутринта беше запълнена с преглед на материала, подреждане, прилежно прибиране на мрежи, микроскопи и стъклария. Тюхкане как ще си поберем преливащия багаж и мятане на любопитни погледи към групичката младежи, които оживено обсъждаха плановете за следобяда. Така към обяд, вече достойно огладнели, се натоварихме в джипа и се оставихме в ръцете на Тъкли, нашият гид за този ден, биолог от Националния парк Абиджата – Шала. Невинният план беше да отделим следобяда за посещение на парка, а тайната ни мисъл пак беше свързана с работа – да гребнем вода от поне едно езеро, за да проверим има ли солнични рачета (нали знаете – професионално изкривяване ). Тъкли и Гърма леко се подсмихваха, без да ни казват какво ни очаква. Засега на преден план беше изхранването на групата, която Хенок стовари в туристическия хотел в Зивай.

Тази снимка, както и някои по-надолу (особено тези, на които е спипан разказвача ), са любезно предоставени от Тъкли. С поръчката за обяд пак имахме известни задявки, понеже аз реших да пробвам дали всички екзоти (пица, спагети), написани в менюто на един етиопски ресторант, са възможни. Оказа се, че не са! И така поръчвах три пъти, докато накрая пак стигнахме до любимото fish goulash. Май споменах, че наблегнахме на тилапията на местна почва, а това ястие се прави с нарязана на малки парченца риба, запържена в червен пипер, лук, червени чушки, може и малко домати. Хенок, обаче, реши да ни покаже какво може един истински етиопец и си поръча сурово говеждо. Скоро вече потриваше доволно ръце пред голяма чиния с 3-4 къса абсолютно сурово месо, достойни по количество за подрастващ бенгалски тигър, гарнирани с навития на руло инджера-дунапрен и едно филджанче (малка, вталена чашчица, в която се пие силно, турско кафе, бел. раз.), пълно с някакво пиперено сосче, изглеждащо отровно люто.

Имаше и две ножета, които Хенок със замах остреше едно в друго, преди да си реже тънки резенчета месо. Увиваше го в инджера, потапяше ги в отровната смес и с голямо задоволство го мушваше в уста. Ние с Бойко гледахме все по-ужасено и вече виждахме как в червата му започва да се гъне поне една лентичка говежда тения. Останалите две момчета реагираха различно. Гърма си призна, че не му е вкусно месото така и винаги са му казвали, че не е истински етиопец, понеже не яде сурово месо. А Тъкли просто се забавляваше с изопнатите ни физиономии.

- Добре, де, не те ли е страх, че ще се заразиш с говежда тения?! – Бойко реши да стресне Хенок.
- Неее – младежът размахва ножката – Аз си имам албендазол!
- И какво? Сега като обядваш, си пийваш лекарството… – на това му се вика подлъгваща професорска тактика
- Нееее! Не сега! – момчето продължава апетитно да дъвче и авторитетно да обяснява – Сега няма на какво да подейства. Ще изчакам така…4-5 дни, да започнат… ааъъ, да мърдат вътре ония… червеите. После си изпивам лекарството и всичко е ОК.

Подготвен, бре! Няма какво да кажеш! Обаче, не всички етиопци са така светнати по въпроса, а яденето на сурово месо е много популярно. Че и се смята за признак на богатство и благополучие. С този навик Етиопия е на едно от челните места по случаи на заразяване с говежда тения. Ако някой е особено любопитен за цикъла и на развитие, може да се запознае тук. А ние ще пием кафе!

Пак отваряме скоба за нещо, което е така дълбоко вплетено в традициите на Етиопия, че се е превърнало в емблематично. Счита се, че кафето произлиза от югозападните провинции на Етиопия, по-точно провинция Каффа. Кафееното дърво (Coffea arabica) обикновено расте на надморска височина от 1300 до 1500 м., но може да се култивира и на височина до 2800 м. В Етиопия пиенето на кафе за светски нужди, извън религиозните церемонии, е било официално забранено от ортодоксалната църква чак до царуването на Менелик II (до към края на XIX век). Сега, кафеената церемония е част от ежедневието на всеки етиопец и атракция за чужденците. Казва се, че всяка къща има кът за кафеена церемония. По правило, кафеените зърна се изпичат и смилат непосредствено преди варенето на кафето, но естествено, в сегашно време това е елемент, който трудно се спазва. Мястото за церемонията е оградено с ефирни завески, ресни, или шалчета. По пода задължително се разстила трева, върху която се нареждат няколко малки столчета. На едното се поставя мангал с керамичната кана, в която ври кафето. На друго, сяда изпълнителката на церемонията – винаги жена, по възможност, облечена в традиционно облекло (между другото оромийските бели женски роби бяха изпъстрени с шевици и гайтани много приличащи на нашенските носии). Счита се, че кафето се приготвя от най-опитната жена в домакинството (а, бе тая дето размахва ръжена и сигурно най-добре прави македонско Ф ). На трето столче се поставя друг керамичен съд, в който се пали тамян. Всяка церемония е съпроводена с много пушеци и аромати…

Към кафето се поднася обикновено купа с пуканки или печени семена, смес от ечемик, слънчоглед и др. (т. нар. храна за птички). Готовото кафе се разлива в наредени на голям поднос филджанчета. Когато си поръчвате кафе в ресторант, ви карат да си изберете – кафе от машината ли искате или т. нар. … cultural coffee

Слънцето напича и е време да тръгваме. Поемаме на юг, по познатият ни вече път за Вондо Генет. Националният парк Абиджата – Шала обхваща 887 кв. км., в които се включват двете езера и хълмовете между тях. Надморската височина на парка варира от 1540 до 2075 м. Това, което знаехме за мястото, беше че Абиджата е плитко, солено езеро, в което идват да зимуват хиляди фламинго.

Отбиваме се вдясно от основния път и преминаваме пропусквателния пункт на парка. Пътят става черен, но равен и удобен. Полегато се спуска по платото, а от двете му страни се редят акации, пасища и тук там по някоя колиба, от която изприпкват малчугани.

Постепенно пейзажът се променя. Дърветата и колибите остават назад, тревната покривка изтънява и под гумите се носи прах. В трепкащата мараня пред нас се мержелее огледалния силует на езерото Абиджата. Хенок спира джипа, следите от автомобили свършват тук, по-нататък е опасно да се продължи с тежката кола. Изсипваме се в жегата и тръгваме… на практика, по пресъхналото дъно на езерото. Зад нас остават лъкатушещи следи, а пред нас сред отблясъците на слънцето… хиляди фламинго!

Почвата е абсолютно суха и покрита със солидна солена кора. Нито едно растение не е успяло да се закрепи, дори саликорнията, която сме срещали по солниците в Испания. Няма признаци на живот, освен една ухолазка, която припълзява между пукнатините. Мястото изглежда като лунен пейзаж.

Езерото Абиджата е с овална форма (17 х 15 км), плитко (до около 14 м) и силно солено. В него се вливат няколко реки, една от които идва от ез. Зивай. Местната индустрия, специално фабриките за калцинирана сода, разположени по брега на езерото, изчерпват огромен запас от водите му, както и от тези на захранващите реки. Поради това и водното ниво спада непрекъснато. Там, където се разхождахме сега, преди 10 г. все още е било дъно на езерото. Пеликаните са идвали да се хранят тук, но с пресъхването, с повишаване на солеността, постепенно го напускат и сега предпочитат по-големия брат на Абиджата – ез. Шала. Но пък на тяхно място са дошли фламингите.

Някои от вас може би си спомнят за “небесните господари” от разказчетата за солниците и за животът, който кипи в тези особени езера. Тук, в този естествен солен басейн, зимува в огромни количества най-вече малкото фламинго (Phoenicopterus minor), но се срещат и доста големи фламинги (Phoenicopterus roseus).

Фламингите са перфектни филтратори. Човките им са приспособени да филтрират питателния планктон от бульона на солените езера, като главната им храна са солничните рачета, зелени и синьозелени водорасли. Така, че не е невероятно, че с изплитняването на Абиджата и повишаването на солеността, езерото се е превърнало в чудесна хранилка за зимуващите птици. Тъкли ни разказваше, че 2-3 седмици след като си заминем, на това място вече ще гъмжи от стотици хиляди птици.

Невероятно е усещането на такова място. Тишината е осезаема, слънцето пече почти отвесно, а в маранята пред очите ти просветват крила, грациозни силуети синхронно следят движенията ти и в пълна хармония се придвижват, за да спазят приличната дистанция. А ние много искахме да ги видим по-отблизо! И много ни се искаше да гребнем малко вода от фламинговата супа, обаче всяка стъпка навътре вече водеше до затъване в коварната тиня. За наше щастие, дори сред този лунен пейзаж се намери едно детенце наоколо, което ни следваше като сянка. Като по-леко от нас, успя да се приплъзне по повърхността на тинята и да напълни малко вода от езерото.

И да предизвика гневните крякания на розовите гъски, които възмутено зацепиха към планините в другия край на езерото. Можеха да се видят само с бинокъл . Тъкли обеща да ми прати снимки на птиците по-отблизо, понеже го познавали и не се страхували чак толкова от него (хвала! да си познат на 100-тина хиляди такива розови красавци )

Поемаме обратно към колата, която се мержелее някъде назад. Заварваме Хенок опнат на седалката в сладка сиеста. В сянката на джипа отзад, се е разположило половин село, привлечено от присъствието ни като потенциална атракция и източник на някоя и друга монета. Поемаме обратно по известния само на водача ни маршрут. Колкото и да се мъчим с Бойко да видим нещо в мътната вода в бутилката, солнични рачета не се наблюдават, уви. Най-вероятно в плитчините покрай брега не могат да се открият, а няма кой да ни разреши цопване сред тинята и разгонване на птиците, че да гребнем от средата. Е, следващия път. Сега ни чака… саваната!

По пътя към следващото езеро, Тъкли ни води през едно място, където е запазено кътче автентична савана. Едва сега успяхме наистина да почувстваме духа на Африка! След толкова дни и стотици километри, с изнизали се пред очите ни ниви с теф и опоскани до голо пасища, не можехме да повярваме, че такова кътче наистина съществува.

Чадърите на акациите сплитаха сенките си по тревата, висока, пухкаво полегнала на вълни. По клоните на дърветата висяха вездесъщите гнезда на тъкачи. Пътечките, оставени от газели и брадавичести прасета, изпридаха слънчевите лъчи на следобеда в златиста мрежа, способна да те омае и остави сред сипещите се семенца завинаги…

И сред тая естествена хубост, очакваш да видиш всичко, за което си чел в книжките от детството. Лъвове, зебри и жирафи не видяхме, но за сметка на това – щраусите бяха кротки като селски кокошки.

Тези са две яки каки, които пощипваха претенциозно трева и се редуваха да надничат през гърбовете си, за да позират. А по едно време се появи и мъжкият – далеч по-темерутски настроен или имаше среща, та не пожела да мине, да се снима отблизо

Тъкли ходеше до нас и с усмивка ни насочваше вниманието ту към едно, ту към друго. И докато ни караше шепнешком да се снишим до тревата, че да видим брадавичестите прасета… те взеха, че се уплашиха и … натрупах цяла серия снимки на вирнати свински опашки

Успяхме да засечем и няколко групички газели на Грант, които също смятаха, че отзад са по-изящни, отколкото отпред.

И от това местенце, подобно на Абиджата, едва успяха да ни откъснат! Лично аз се чувствах толкова омагьосана, очарована, някак първично пречистена, след докосването до красотата, че не можех да спра да се усмихвам и ми идеше да прегърна целия свят. А вълшебното пладне едва беше успяло да повали слънцето по хълбок.

На връщане минахме покрай мрежата, ограждаща кътчето савана. Бойко слезе да направи снимка, а аз гледах да го използвам за мащаб Сигурно ще забележите колко по-висока е тревата отвъд оградата, където саваната е оставена сама на себе си и газелите и щраусите не са в състояние да я опоскат така, както говедата на местните в околността.

Продължаваме към ез. Шала, а пътят започва да се изкачва. Достигаме върха на платото между двете езера. Е, тук вече наистина гледката ми спря дъха. Напълно ошашавена, няколко минути просто поглъщах с очи ширналата се равнина, полегато слизаща към плитчините на Абиджата вдясно, планините със срязани като с нож върхове, и къпещите се в блясъка на слънцето води на Шала отляво (препоръчвам да отворите панорамата максимално и да се потопите в маранята )

Най-високото място в парка Абиджата-Шала са хълмовете между тях. Най-високият, който страшно ми приличаше на подводница, заседнала в плитчините между двете езера, е връх Файк (ок. 2000 м. надм. в.).

Долу, в равнината се виждаха стадата, чуваха се подвикванията на децата околко колибите, скрити между акациите, прелитаха гълъби и птици-носорози. А слънцето мамеше и придърпваше вълшебно погледа към водите на Шала…

Шала (или Шалла, или още O’a Caldera) е кратерно езеро или т. нар. калдера (на испански caldera e котел или казан). Такива езера се получават при сриване на вулкан навътре, в самия него. Езерата се образуват в срутения кратер и обикновено бреговете им са стръмни или със стъпаловидна структура, както е при Шала.

За разлика от плиткото Абиджата, Шала е много дълбоко езеро. С максималната си дълбочина от 266 м., това е най-дълбокото езеро в разломната долина на Етиопия. Момчетата казваха, че водите му са черни. На снимката от високо се вижда разликата в цвета на двете езера. В Шала се стичат реки, с богати на карбонати води, киселинността му е между 7 и 9. Мястото е известно с голямата си гнездова колония на бели пеликани. Най-известният вулканичен остров в езерото е Островът на пеликаните. На въпросът ми откъде идва името Шала, Тъкли обяснява, че Шало на амхарски означава пеликан.

Пеликани, уви, не можахме да видим от тази страна на езерото, но пък то се оказа известно и с горещите си извори. Какво ти горещи, направо вреше водата в тях! Бреговете на езерото са осеяни с разломи, получени от ерозия или земетръси. И в леглата на разломите се стичат горещите води, които хората от околността използват за къпане и за пране.

Туристите … не посмяха да се къпят Наблегнаха на снимките, някои в особено героични масайски пози (следващите две са на Тъкли)…

А мястото беше невероятно впечатляващо! Водата се носеше в лъкатушещи извивки към езерото, а през метър-два в нея изригваха малки гейзерчета, в които водата беше толкова гореща, че не можеше да се пипне с ръка.

Над горещите поточета се носеше ефирна мъглица. На всичко отгоре, попаднахме там точно по залез и слънцето допълнително даде вълшебство в цветовете.

Когато едва успях да откъсна поглед от горещите извори, гледам, че за малко да изпусна една от най-прекрасните гледки, на които съм била свидетел. Водите на заспиващото, огнено езеро, гъмжаха от малки гмурци. Сигурно имаше хиляди от тях, такова чудо не бях виждала. А наоколо щъкаха хора на всякакви възрасти, едни перяха, други пълнеха вода в ярко жълти туби, трети се плацикаха в плитчините. На самия бряг на езерото имаше едно семейство.

Майката переше на брега и се опитваше да изкъпе момченцето, а малкият палавник подскачаше между горещата вода и езерото, пълен с енергия като синигер през февруари. От време на време се присъединяваше към групичката от баща му, Гърма и Хенок, като барабар Петко с мъжете. Баща му беше сякаш нарочно поставен от някой невидим режисьор в най-правилния момент, точно в това облекло, с шала на ресни, с тоягата и в точно най-подходящата поза, за да бъде заснет…

Пак ми е много трудно да опиша тая топлина, това почти благоговейно усещане, което те обхваща, когато изживяваш моменти на такова върховно щастие от това, че си част от една висша хармония. Съществуваща в света около нас и закодирана в самите ни същества, а толкова рядко успяваме да я оставим да изкристализира, да я усетим, да се слеем с нея…

Това е гледката, която успя завинаги да се запечати в съзнанието ми от Етиопия – залезът на Шала, приготвящите се за сън птици, енергията на самата земна твърд в мъжката десница, и майката, къпеща детето си.

Връщахме се дълго. Не толкова от часовете в Адис, когато пак чакахме да си предадем отчета в Агенцията, не от часовете на полета или от чакането по летищата. Дълго беше връщането в другата, нашата реалност. Нашия свят, по-уреден, по-подреден, по-съвременен,… и по-обременен. Казват, че който е бил веднъж в Африка, завинаги му остава липсата от нея след това. И сигурно са прави. Но нали пък все от това е изтъкан човешкия живот – като течение на река, между два бряга! Колкото и да се стремим към баланс, все нещо ни липсва, все чувстваме копнежа по онзи, другия бряг. Кой знае, може именно по течението да се раждат мечтите?

Хей, Балкан, ти, роден наш!

И Софийско равно поле!

За бога, давай да се връщаме в Африка! Ако трябва ще забравя за вилиците, дори инджера ще се науча да ям! О, небеса! Та тук е зима!!!

В края на предишното пътешествие из страната на контрастите, ви оставих да си търсите аутан, някъде по пътя между Вондо и Адис. Да вметна една медицинска скоба. За да си извадите виза за Етиопия ви трябва задължителна ваксинация против жълта треска. А през целия престой там и седмица след като се върнете, трябва да се взимат противомаларийни таблетки. Освен тези мерки, мога да потвърдя, че аутан-тропик действа доста прилично на комарите в по-ниските части на разломната долина и около езерата. А ние натам сме се запътили.

След известни преговори и поизтъркване на няколко стотици нервни окончания, етиопската агенция по околна среда ни разреши да продължим експедицията си, макар и при различни (да не кажа драстично по-неприемливи за нас) обстоятелства. Беше ни разрешен улов само на 36 птици, което поставяше пред нас почти магьосническо предизвикателство – от всичката перната хубост, уловена в мрежите, трябваше да “приберем” само тези, които е най-вероятно да имат паразити. И така, въоръжихме се с магически такъми (най-важните от които са търпение и позитивност) и ето ни, обратно по пътя на тефа и акациите.

Спираме на няколко пъстри павилиончета. Тук може малко да си измрънкам, че през целия престой в Адис, на женската не и беше разрешено да ходи на пазар ! Бях си харесала една феерична електриково-синя рокля, която сигурно щеше да стои изключително на фона на сламата от тефа, обаче така и не се докопах до нея, въпреки сякаш нарочното профучаване с колата по няколко пъти на ден през точно този ъгъл, на който беше изложена роклята!… На следващата снимка, Гърма не си избира клинче (тези половин-манекени, само с долна част и полюшващи се, опнати крачка, винаги успяваха да ме разсмеят), а си търси СИМ-карта и покрай нея и цигари (най-вероятно не за него )

Този път разстоянието до мястото, където отиваме, е само около 60 км, посоката – южно от Адис Абеба. По обяд вече сме в прекрасния оазис – хотел Bethlehem в Зивай. Градчето е разположено в югозападния край на езерото. А хотелчето, закътано на метри от крайбрежието, е ново, много чисто и спретнато, с хубави стаи, добра кухня, приветлив персонал и чудесна градина с фонтанче.

Оградата се закрива от плетеница бугенвилии, хибискуси и олеандри, където пърхат скорци, нектариниди, гълъби и тъкачи (след мъничко за тях пак )

В единия ъгъл на двора се издигаше папая, а в другия – едно прекрасно нарово дръвче. Няма да казвам, че и двамата с Бойко следяхме зреенето на плодовете с видим интерес, но за 5 дни не настъпиха промени, които да ни задоволят апетита.

За сметка на това, в ресторанта предлагаха прекрасно macchiato и cappuccino, на което всеки ден се наслаждавахме ритуално.

Зивай не е голямо градче, улиците му са доста широки и почти перпендикулярно разположени. Повечето са без настилка и с дежурните канавки от двете страни. Така изглежда една от улиците, които водят към езерото. Да, знам, че ми е крив хоризонта (това ми е доста подтискащ дефект, ако някой знае рецепта какво да пия, че да се оправи – да ми я сподели, pls). В случая, обаче, съм леко невинна, понеже съм се опитала да хвана в кадър не улицата, а марабуто на покрива на акацията…

С тези огромни щъркели (за които казват, че са толкова грозни, че само майка им ги понася) хич нямах късмет. Можеха да киснат с часове на някое дърво, но щом се наканех да ги щракна, решаваха, че имат твърде неотложен час при козметик и излитаха с тежки махове, а свистенето на крилата им победоносно гъделичкаше слуха…

Самото езеро, на което е кръстено градчето, Зивай (наричано още Зиуай или Звай) е сладководно, почти овално, със забележителни размери (31 х 20 км) и дълбочина около 9 м. Намира се на около 1 600 м. надморска височина.

Бреговете му са обрасли с гъста водна растителност, главно тръстика, в северната част – папирус. В езерото са разположени 5 различни по големина вулканични острова.

Освен, че служат като място за гнездене и почивка на хиляди водолюбиви птици, един от тях (Туллу Гудо) е известен с това, че е бил убежище за Свещения кивот през девети век. Понастоящем, на острова има манастир и в неделя църковната служба се води от църквата там. Естествено, системата от високоговорители работи безотказно, така че всички са съпричастни на извивките в прочуствената проповед, която от ранна сутрин до обяд оглася цялата околност.

По повод религията на етиопците (и да си спазя обещанието към Едно-Пакетче-Фъстъци) … В началото на експедицията, пътуваме в колата и се опознаваме . Бойко пита Хенок:
- Ти сега… какъв си? Мюсюлманин или християнин-ортодокс?
- Ортодокс! – гордо отговаря Хенок.
За Гърма беше ясно какъв е, след като в продължение на 50 км с него се обяснявахме как и ние, и те, месим козунаци и си боядисваме яйцата (само не успях да го попитам те чукат ли се с тях… ).
- Значи, в колата сме четирима ортодокси! – професорът решава да обобщи – И един… – поглежда въпросително Жан.
- Парадокс! – с най-естествен тон отговаря Жан

С пристигането ни в Зивай, първата ни работа е да разтоварим мрежи и лабораторен инвентар в мястото, където ще работим следващата седмица. За разлика от Вондо, където нямаше друга възможност, освен хотела, тук попадаме на истинско райско кътче! На брега на езерото е разположен научен институт, център за развитие и изследване на рибните ресурси, основан през 1997 г.

Понастоящем институтът има около 40 души персонал, включващ учени, докторанти, дипломанти и помощен персонал. Повечето млади, симпатични, отзивчиви и усмихнати хора! Сградите се помещават в една разкошна градина, където всяка сутрин акостирахме с джипа за още един ден вълшебство.

Още в първия миг, когато се изсипахме от колата, магията на това кътче започна да ни превзема. Дали с невероятната светлина, струяща като че ли отвсякъде сред дърветата. Дали с пърхащите като играчки, обсипани със скъпоценни камъни, пчелояди. С бълбукащо сладкия глас на авлигата или отривистото пищене на орлите-рибари. Или с въздуха, напоен с мирис на лято. И на щастливо безвремие…

А и със спокойствието на една среда, в която хората тихо си вършат работата в лабораториите, провеждат си експериментите, готови са да ти помагат и да те стоплят с усмивка и поздрав. Ето тази постройка сред палми и цветя (на снимката долу) е административната сграда на научният център, с офисите на изследователите.

Освен палми и хибискуси, вече споменах, че в Етиопия коледната звезда е с внушителни размери, храст, който достига почти до покрива…

И няма нужда никой да го завива, както прави колежката в лаб-а, за да и докара пурпурния цвят по връхчетата на клоните Първенец в цветовете, естествено, е бугенвилията…

Време е за работа! И така, работният ни ден на Зивай започваше в 6 ч. Едва прогледнал, дори неизбръснат, започваш да се пръскаш – не с Rexona, а с аутан. Хубавичко, навсякъде, по всички открити части (доколкото са ти позволени такива). За разлика от Адис, където климатът е по-рязък, тук все пак е по-ниско и в близост до водата, сутрините не са чак толкова хладни. Излизаме от хотела и поемаме по улицата към центъра по рибарство. Покрай нас ниско прелитат и крякат ето тези симпатяги

Това са чукоглави чапли. Съжалявам за лошия фокус, ама… 6:15 е, все пак ! След малко ще ги видим пак, вече по-отблизо. От двете страни на улицата, зад олеандрите, цъфтящи пишно в прахта, се редят къщи. По самата улица, в прахта могат да се видят конски черепи и дори цял скелет, носи се лек мирис на мърша, цвърчат птички… След 15тина минути, влизаме през портала на центъра, вдигаме ръка за “Selam!” на пазача и отиваме да си отваряме мрежите.

Тъкмо е време! Слънцето изгрява! От една страна съжалявах, че от нашето място нямахме същински излаз на брега. Имаше твърде много тръстики, а където започват те, започва и мучурливата почва. Там може да стигнеш до водното огледало само с лодка.

Обаче, от друга страна, покрай тръстиките се издигаха такива разкошни дървета, в толкова невероятни форми, с изкорубени, оромни дънери, с гнезда на орли-рибари в короните, че не ми оставяше много място да съжалявам. Обичам го това място!

Ако съдя по плодчетата, които се сипеха от тези дървета, това е някакъв вид Ficus. Всяка сутрин, всеки ден, десетки пъти се изкушавах да ги снимам!

Да докосвам кората, да се опитвам да проследя откъде се спускат вълмата коси на увивните растения, или просто да се наслаждавам на особения начин, по който светлината обичаше да играе с дънерите.

Най-често крясъците на младите орли-рибари, закрепили се на горните клони, някъде на 20-тина м. височина, успяваха да ме върнат в действителността.

А именно, не се мотай, че хапят!!! Комарите! Количеството им по мрежите и наоколо, рано сутрин беше колосално. Цели облаци, от които много бързо трябва да избягаш, понеже дори репелента не насмогва да ги разгони. Затова, по най-бързия начи, нагласявахме мрежите в бойна готовност и с Бойко хуквахме обратно към хотела. Е, тук вече не мога да се въздържа да не разкажа още една историйка, за което нетърпеливковците да видят птички, ще се наложи да ходят да пият едно кафе…

На отиване как да е, рано е, улицата обикновено беше пуста. Обаче, на връщане, към 7 ч., малчуганите вече са се ококорили, даже по-енергичните вече играеха мачле боси в прахта. Щом ни видеха да се задаваме, всякакви други занимания се прекратяваха. Тичаха към нас с викове “You! You! You! You! You! You!”, заобикаляха ни със смях и подскоци и тръгваха с нас. По-смелите директно идваха и се хващаха за ръцете ни, по-точно за ръцете на Бойко. Аз явно … някак ги респектирах (понеже имам събрани вежди като чардаци или умееха да разпознават mae-ashi-mae-geri от пръв поглед). Но него много го харесваха! И така за нула време, той завалията се оказваше окичен като коледна елха, на всеки пръст с по едно етиопче – кое от кое по-мръсно, сополиво и въшливичко, но силно ентусиазирано. Така си се носехме като илюстрация на асамблея “Знаме на мира”, докато не видех, че той неистово се мъчи да си стигне до цигарата. Заставах отпред, поглеждах ги сериозно (забележете, дори македонско Ф не се е налагало да правя) и започвах:
- Bye, bye! Goodbye! Bye! Bye! – с продължение – Ааааайде, да ви няма! Кой откъде е! Ааайде, бааай, баааай!
Действаше безотказно! Започваха едно по едно да пускат коледното дръвче, вече поизнемощяло, и със смях и подскоци се връшаха към игрите си.
- Оххххх – чувам до себе си, през струйка дим – Пак ми спаси живота!

След това денят продължава с кафе и чакане на персонала да се появи. Ето ги, как се носят в зреещата жега (на горната снимка): Хенок, вечно екстравагантен в оранжево, Гърма – забулен като арабски шейх, и малко зад тях – Тъкли, биолог към националния парк “Абиджата-Шала”, който ни придружаваше в Зивай. Товарим се в джипа и се понасяме пак към рибарския институт, да проверим мрежите.

Още първият ден бяхме изумени от огромното разнообразие и количество на птици тук. Мрежите буквално гъмжаха от птици! Още в първите две имаше по около 20! Ами сега! Ние имаме лимит от 36! Настана едно двуумене кой да пуснем, кой да задържим, при това се налагаше да мислим бързо, защото на Зивай жегата настъпва по-рано, отколкото в Адис. Настана едно повсеместно освобождаване на птички, в което трябваше всички да се включим, понеже вероятността да загинат от жега и жажда, хванати така в мрежата е голяма.

Няколко часа след първия голям улов, обаче, се оказа, че птичето царство доста бързо нахитрява След като цяло ято зърноядни врабчоподобни се бяха натикали в мрежата, на следващата проверка, се оказа, че няма ни едно. Това наложи по няколко пъти на ден да сменяме мястото на мрежите, за да имаме успех. И те хитри, ама и ние…

След улова иде ред на определяне на птичките. Имахме много строг надзор да не убиваме в никакъв случай редки и ендемични видове. Затова всяка една птичка се гледаше отвсякъде и проверяваше в определителя в най-големи детайли.

Ето това представляваше нашата малка, но много удобна лаборатория, предоставена ни от научния център в Зивай.

Дойдохме най-накрая до самите птички. Етиопия е страна с голямо разнообразие от птици, наброяващо общо 924 вида (за сравнение в България се срещат около 402 вида, с което напълно можем да се гордеем, като се има предвид колко огромна е територията на Етиопия). За наша радост, в Етиопия има само 23 ендемични вида, което доста ни успокояваше, че няма начин да изпуснем, да хванем някой от тях, че после … и нас да ни хванат Едни от най-често срещаните птици в околностите на Зивай, пък и изобщо в долината, са тъкачите (сем. Ploceidae). Това са зърноядни птички, с големина на чинка, много пъстро оперени. Техните гнезда можеха да се видят по акациите покрай пътя, а бяха окичили и дърветата в двора на хотела ни.

Сигурно над 50 екземпляра сме освободили от мрежите, понеже попадаха със завидна лекота в тях, но … не ни трябваха. Други често срешани обитатели са ето тези гугутки (Streptopelia decipiens).

Гледаш го, почти като нашата гугутка. А пък като ти загука – на чужд език ти говори! Едни от моите любимци бяха ето тези красавци – скорец на Rüppell (Lamprotornis purpuroptera):

Толкова блестящо, тъмно електриково синьо не бях виждала. А енергични, кресливи, любопитни, подскокливи! Едно време баба ми ни казваше като започнем да ставаме твърде енергични “скачате кат сковранци”

Ето го и нашия стар познайник – чукоглав (hamerkop, Scopus umbretta).

Чукоглавата чапла, всъщност не е от семейството на чаплите (Ardeidae), а от близко до тях семейство (Scopidae), от разред пеликаноподобни. Името му идва от специфичната прическа, която прави главата му да изглежда така странно. Като лети, това не се вижда, има форма на изстрелян молив . Този кафяв приятел беше буквално навсякъде. Можеше да се види, както над тръстиките и дърветата, а така също – и в града. Както във Вондо зелените морски котки играят “агенти по чистотата”, така за Зивай това са чукоглавите. Обикалят улиците, проверяват за мърша и с отривистите си крясъци огласяват находката и правата си над нея.

Гнездата им представляват най-боклучавата купчина, която можете да си представите, покачена колкото се може по-високо в клоните на някое дърво. От купчината висят найлонови пликчета, парчета мърляви хартии, вестници, парцали. Ако си оставите чорапите на улицата, до 15 минути вече се намират в някое гнездо. Имат много интересно поведение. На няколко пъти виждахме една птица, разположила се на гърба на друга, приклякаща с крясъци. А-ха да решиш да отместиш поглед, така де… дискретно да оставиш птичките да си направят там, каквото правят пчеличките, каките и батковците (къде ми отиде оня знак в червено кръгче +12 ), и изведнъж, този дето е бил отгоре скача от гърба на другарчето си, а то самото му се качва отгоре. Едва наскоро прочетох, че това се нарича “лъжливо качване” и е характерна черта от поведението на чукоглавите.

Преминаваме към разред Синявицоподобни (Coraciiformes), към което принадлежат папуняците. Сигурно много от вас са виждали тези красиви птици или са чували привечер “у-пу-пу-пу-пу-пу” в полето, покрай нивите или в доловете. В Африка този вид е постоянен, не мигрира за разлика от птиците по нашите ширини.

Това мъничко бижу е пак от този разред, но от семейството на земеродните рибарчетa. Нарича се африканско земеродно рибарче-пигмей. Досега не бях виждала такова красиво пернато създание. Докато го държаха в ръце, въртеше главичка насам-натам като навита на пружинка детска играчка

Други шампиони по красота са пчелоядите (bee-eaters). От общо 26 вида пчелояди в света, 11 се срещат в Етиопия! Ние имахме щастието да попаднем на три от тях. Но най-често срещания е ето този – синегръд пчелояд (Merops variegatus).

Голям красавец! И късметлия! Момчетата видяха, че видът е почти ендемичен в определителя и наложиха запор на улова. Това спаси живота на всичките такива бижута, които се хващаха. Но ето на този му споделих, че ще не ще, поне ще го наснимам, преди да го освободя

Голямо желание имахме да намерим и кълвачи. Всяка сутрин се опитвахме да поставим мрежите така, че да са опънати по-нависоко по колците. И успяхме!

Ето този креслив хубавец (аааа, не! Хенок пееше много хубаво!) е нубийски кълвач (Campethera nubica). Голям сладур! В момента, в който намери нещо на достатъчно близка дистанция, започва да му нанася такива удари, че тежко ти, ако ръката ти не е увита!

С най-много видове, които специално нас ни интересуваха, бяха разбира се пойните. Някои от тях бяха и мигранти, нищо чудно и от нашата страна, като това блатно шаварче (Acrocephalus scirpaceus).

Пак от пойните е вилоопашатият дронго (Dicrurus adsimilis), широко разпространен в района на Зивай.

Дронгото е известен с агресивността и смелостта си. Хенок го извади от мрежата и после разправяше как, докато освобождавал хванатата птица, партньорът и го атакувал! Прелитал ниско над главата на нашия шофьор, с намерение да го перне с крило или да го клъвне. Отървал се на косъм Имаше и други пиленца, които проявяваха изключителна готовност за взаимопомощ – това са т. нар. огнени чинки (сем. Estrildidae).

Това са мънички, много красиви, крехки наглед птички, но с яки триъгълни човчици. Много разнообразни по оперение. Във Вондо съшо ги срещахме, но тук в Зивай, най-често срещания вид е този – Uraeginthus bengalus (иди, че преведи на български Red-cheeked Cordon-bleu ). на горната снимка е женската, а тук е мъжкия, с червени петна по бузите.

Докато освобождавахме някой от тези мъници от мрежата, той обикноено надаваше кански писъци. Никакви увещания на български или амхарски да млъкне, че се каним да го пуснем, не помагаха. В това време, неговите спътници идваха и кацаха по близките клони, превръщайки ги в кобалтово сини гирлянди – крякащи и цвъркащи, даващи акъл и/или кураж на уловения побратим.

За пет дни не можеш да обхванеш цялото многообразие на този птичи рай. Имаше няколко пернати дзверюги, които така и не успяхме да видим “отблизо” (и отвътре, хората със слаби нерви да ми простят). Някои, определено нямахме и желание да срещаме така отблизо, като марабута, пеликани, или ето този ендемичен вид, дошъл да ни попее първия и последния ден – черноглавата авлига (Oriolus monacha)

А други хитри свраки хич и не успяха, дори с едно краченце, да се хванат на номерата ни!

Сврачките много ни интересуваха и въпреки, че горичката гъмжеше от тях, въпреки, че сменяхме позицията на мрежата многократно, тези преоблечени ангелчета, но с пиратски маски, ни гледаха нагло, изкрякваха подигравателно и само дето не кацаха на върховете на колците на мрежите. Никакъв шанс за хващане.

Подобни бяха и мъките с бялата мрежа за хващане на лястовици (дори не бели, съвсем обикновени!).

Пет дни дружината се бори с кански мъки в съседното пасище! Голямо ръчкане падна в спечената земя, да се пробият дупки за коловете. Голямо обикаляне и избор на място! Търсене на камъни за закрепване.

Аз седя по-далечко и се наслаждавам на гледката – вървят Хенок и Бойко, понесли мрежата като транспарант на 9-септемврийска манифестация, а около тях лястовиците се стрелкат и правят лупинги като луди. Но все извън мрежата

Така, с общи усилия, с много избирателност и любов, успяхме да си съберем материала (не много, но интересен). Да се насладим на удоволствието от спокойната работа, от страхотната обстановка сред пърхащото великолепие на Зивай, и от възможността да бъдем с хора, общуването с които беше непрестанен извор на добро настроение!

След края на работния ден сме. Седим в хотела и пийваме заслужено Амбър – най-добрата по наше мнение, етиопска бира с цвят на кехлибар.
- Хей, Хенок! Пиеш втора бира, а някой трябва да закара момчетата до града! Ще те хванат полицаите и ще те накарат да надуваш онзи уред…
- Ти, пък, Гери! – младежът маха с ръка – Тук, в Етиопия нямаме такива уреди! Ако нещо ме накарат да надувам,… ще е само флейта!

На всичко отгоре, момчетата ни бяха подготвили страхотна изненада за края на експедицията ни. Но за нея ще ви разкажа следващия път, че сигурно вече съвсем ви изморих с латински имена…

(следва финал )

Честита Коледа и много щастлива Нова Година! Изчаках да мине празника и по времето, когато го честват в Етиопия На всички, с които не съм успяла да се чуя (или видя) пожелавам от сърце здраве! Вервайте ми, нищичко повече не ви е нужно! Всичко останало е само една допълнителна украса на живота!


Как ще съществуват орхидеите по едно дърво, гнездата и стотиците пърхащи пъстри птици, или маймуните, или отблясъка на лъчите, провиращи сутрешни лениви пръсти през клоните… ако дървото го няма!? А там, на онова място, където отивахме и възнамерявахме да премине първата седмица от експедицията ни, имаше все още запазени автентични етиопски гори! Естествено, с тяхната украса и богатство – птиците. Вондо Генет е малко градче, което го водят “курортно”, но аз избягвам да използвам термина понеже веднага ще си представите тихите руини и минерални чешми на Хисаря или дюните и хотелите на Албена Това е просто едно малко градче на около 240 км югозападно от Адис Абеба, с хълмиста и гориста околност и минерални извори. Най-близкият по-голям град е Шашамене.

Тези триколки са обичайното средство за транспорт а-ла-такси в етиопската провинция. Пърпорят, вдигат пушилка и превозват до 5 човека. Забранени са в Адис Абеба (то… само те му липсват! ). Пътят до там прелита покрай малки селца или единични къщи, повечето с типичния за Етиопия вид – кръгли, със скелет от дървени колци, облепени с кал. Покривите са от слама.

Гърма твърдеше, че в такава къща доста по-слабо се усеща жегата, отколкото в къщи с покрив от ламарина или керемиди (то май и не видях такива с керемиди). Имаше и такива попадения…

Ама с мотор не иде ни да си овършееш теф-а, нито пък ще ти даде мляко! За това се използват говедата, а за транспорт, предимно магарета. Само на едно единствено място успяхме да мернем стадо камили, предизвикало подскоци от страна на любимия ми шеф:
- Ето! Тук беше мястото, където можеше да стане сделката! – според него запушването на финансовата дупка на института може да се осъществи чрез трансфер на женския екип на експедицията за определен (приличен) брой камили

На неспособността ми да реагирам светкавично (не на женска завист!) се дължи факта, че нямам много снимки на прекрасните жени на Етиопия! Някои от тях са наистина невероятно красиви. И в градовете покрай пътя сновяха ето такива нагласени…

А учениците бяха с униформи, всяко училище – с различни. И всичките в едни такива ярки цветове, като екзотични птички!

След дългото пътуване, изнурени от жегата и прахта, наближаваме Вондо! Белеещите се дънери на тези дървета са високи може би около 20-30 м. Останки от величествените гори, покривали тези хълмове.

Въпреки своите около 6000 жители, централната улица на Вондо Генет гъмжи от хора и имахме възможност да се убедим – по всяко време на денонощието.

Нашият път, обаче, е една отбивка, след която поемаме по черен (в смисъл червеникав) път, без настилка, от двете страни на който, зад оградите, се редят насаждения с банани, коледни звезди под формата на огромни храсти с пурпурни перчеми и къщите на местните обитатели.

Сред ръмженето на двата ауспуха на колата (Хенок обичаше да се движи… представително шумно) и кълбета червен прах, в края на пътя попадаме на хотела със звучно име Wabe Shebelle Wondo Genet Hotel – най-старият в околността, построен през 1964 г., върху парцел принадлежал на кралската фамилия. Тук е мястото да споменем, че Вондо Генет е провъзгласено за райски кътче от Хайле Селасие.

Стаичките са разположени като малки колибки, а всъщност са доста просторни. Градината, както сами може да се убедите, е едно приказно кътче! В короните на грамадните джакарандови дървета (с лилавосините цветове) сутрин си подвикват дрезгаво птици-носорози. За съжаление, твърде високо сред клонака, за да мога да ги достигна дори и с дългия обектив. Но пък за сметка на това, обективчето беше достатъчно точно да хване разкошните цветове на лилиуми, олеандри и хибискуси.

… и на това страхотно дърво с едри, огнено-червени цветове, на което така и не мога да му открия латинското име.

Тази сграда в стил космически кораб е ресторанта на хотела. Изумително забавна смесица на овехтял интериор, сервитьори на достолепната средна възраст около 60 г. и същевременно, неподражаем стремеж за финес и изисканост в маниерите.

Въпреки еднообразното меню, младежите изглеждат доста добре сутрин… Особено Жан, който е получил любимата си типично етиопска закуска – инджера фир-фир.

Хайде, пак отваряме скоба, този път кулинарна Националните ястия тук се сервират в такива алуминиеви плата. Отдолу най-често се постила пласт от техния “хляб” – инджера. Представлява нещо като палачинка, замесена от тесто, направно от теф и мая, и леко запечено. Има възкисел клисав вкус, който ние с Бойко не понесохме, но Жан намираше за чудесен. Върху инджерата се изсипва самото ястие (или няколко ястия), което обикновено е във вид на сос със зеленчуци или месо. В соса участват изобилие от червен лук и една подправка, която е смес от разни пипери (бербере). Етиопците не ядат свинско – както православните християни, така и мюсюлманите. Яде се основно говеждо, агнешко, козе, пилешко и риба. Ние наблегнахме основно на рибата, просто приготвяха тилапията по различни начини и всичките бяха хубави. Ако се върнем на доволната гурме-физиономия на Жан, неговото сосче съдържа парченца месо с различен произход и късчета инджера.

Вондо Генет е известно място за природолюбители-бърдуотчъри, основно британци, французи, испанци. В случая, този се опитваше да снима маймуните от сравнително късо разстояние с тази… бурия. Сигурно е правил макро на зеницата Много беше забавно, когато ме видеха сутрин с вирнат обектив, тутакси се хващаха за биноклите да видят кое птиче съм видяла. Пък аз… всъщност снимах китки! Местната организация по култура и туризъм си има водачи, които развеждат мераклиите да наблюдават рядката (и не толкова рядка) птича фауна.

Първата вечер, след настаняването, се заехме да подготвим инвентара за работния ден.

(бел. реп. Зо, започват кървищата! Червено кръгче +12 в долния десен ъгъл на мониторите!) Тази скоба е свързана с работата. Експедицията ни беше част от международен проект за изучаване биоразнообразието на тениите от гръбначни животни на планетата. Посещаваме места със слабо проучена (или непроучена изобщо) паразитна фауна, като нашата група се интересува специално от птици. Не редки, защитени или ендемични, а широко разпространени. И на чиито популации 4-5 уловени екземпляра няма да навреди. За целта, птиците се улавят с мрежи (mist-nets), които са към 10-12 м. дълги и високи към 4 м., разпънати между два колеца. Вечер мрежите се затварят, за да не се ловят прилепи и пияници Сутрин, по изгрев, най-ранобудните от екипа отиват и ги отварят. На всеки два часа, мрежите се проверяват, птиците се събират и се носят в “лабораторията”, която в нашия случай представляваше просто една хотелска стая, където бяхме разпънали сергията, микроскопите, инструментите и всичко останало.

Ето как изглеждаше мястото, където разтворихме мрежите за първи път. Околностите на хотела се оказаха доста гъсто населени с любопитковци на всякакви възрасти. Още с излизането ни на пътеката за баира, се оказвахме заобиколени с дечурлига. Подскачаши, чуруликащи, гледащи ни с неподправен интерес. Част от тях помагаха наистина много, със сигурност се справяха с мачетето (гаджера на амхарски) доста по-добре от нас.

Опърпани, мръсни, окъсани, почти голи, босоноги по тоя терен, от който часове наред не можех да изчистя тръните от панталоните си… и въпреки това! Не бях виждала толкова готови да грейнат в усмивка личица! Толкова лъчезарни, така чистосърдечно любопитни!

Хенок като едно дете на природата, беше винаги готов да ги забавлява. А на тях толкова им трябваше – някой да подеме песен и след минутка, всички са в играта!

За нашата работа са важни предимно дребните птички, главно пойни. Не сме се качвали нависоко по тези хълмове, откъдето сигурно гледката към долината и разположените наблизо езера, е страхотна. Но и там, където бяхме, пак беше много красиво.

Работния ден си тече ритмично. За тези, които не се занимават с подобен вид кулинария и кървища, едва ли ще ми повярват какво неповторимо вълнение е да видиш червея в неговото “естествено” местообитание. Да го видиш пулсиращ, стремящ се да ти избяга, да се скрие, здраво закрепен за стената на червото. Искрено съжалявам, че не се сетих да се опитам да направя снимки през обектива на стереомикроскопа или още по-добре видеоклипчета. Със сигурност щяхте да повярвате колко са изумителни любимите ни животинки!… Понякога работния ден приключва късно. Някои си фиксират материала в горещ формалин, други са гладни, а трети… просто използват момента за сеир

Като казах “сеир”, ето ги най-големите сеирджии тук – зелените морски котки. Изпълняват ролята на отговорници по чистотата в района на хотела. Никакви съедобни боклуци не бива да се оставят в кошчетата – живо разхищение в тия гладни времена!

“Освен кошчетата, добре е да се инспектират и стаите! Хората имат удивителния навик да държат все интересни неща заключени! Да се чудиш… от кой маймунски прародител са я наследили!…”

“А тези тук са някакви разбойници! Надничат в едни стъкла, бъркат в едни панички… В кошчетата им само хартийки! Нищо интересно!”

Много ми е трудно да ви предам цялото вълнение, което изпитвах през тези първи дни. Беше ми първата такава експедиция, в която виждах и участвах в цялата процедура по набавянето на материал за първи път. Бяхме на екзотично, красиво място, на което не можех да се нагледам и наситя. И освен това, взеха да ми се изпълняват някои детски мечти. Като тази, да видя с очите си черно-белите колобуси. Тези, същите, за които бях чела в книгите на Джералд Даръл!

На втората сутрин, слухът ми вече беше попривикнал на обичайните звуци, които издаваха птиците и маймуните в градината. Но изведнъж, един нов, различен звук привлече вниманието ми. Започваше с едно монотонно, дълбоко исо, след това поредица от кашлящо-ревящи реплики. Много плътни, много дълбоки и доста силни. Изскочих навън и започнах да се оглеждам.

По високите клони на дърветата се носеха с тежки подскоци едни черно-бели развяти … губери! Гривите се мятаха, а клоните изпращяваха, когато маймуните се приземяваха на тях. Политналите надолу цветчета и тънки клонки подсказваха мястото им. Хукнах към стаята да си взема апарата. Последва едно почти целодневно дебнене. А те цял ден се мотаеха от дърво на дърво, с физиономиите си на меланхолични и малко гузни монаси, препили предния ден с ликьор от орехчета. Бяха едно стадо, с няколко женски с малки, млади животни и един мъжкар, който така разкошно орева околността тази сутрин. И освен това, почти успя да се изпишка на главата ми, след като му писна да обикалям дървото под него Страхотни създания!

От Вондо имам малко снимки на птички. Основните обитатели, които срещнахме бяха различни видове скорци и дроздове, широко разпространени в района. Ето това е една много красива птичка, скорец на Шарпи (Pholia sharpii).

Имаше още коприварчета, сврачки и ето тези нектариниди, наречени още sunbirds.

Тези малки, невероятно красиви птички пърхаха около лилиумите и хибискусите в градината. Изхранват се с нектар, но покрай него поемат и малки насекоми и паячета. Ето как и нашите животинки попадат в червата им. Нектаринидите приличат на колибрите, но не защото са им първи братовчеди. Просто близкия начин на живот и хранене е довел до сходства в морфологията им.

Повече птички ще видим, когато стигнем до Зивай. Преди това, имахме доста затруднения от административен характер, с които няма да ви занимавам. Но така или иначе, обстоятелствата ни принудиха по-рано да напуснем Вондо, зелените хълмове, колобусите с развяти гриви и усмихнатите любопитни личица с толкова разнообразни черти!

Само за броени минути, джипът спрял насред селото, с трима бели в него, се превръща в атракцията на деня! Малчуганите напълно забравят, че са тръгнали с книжчиците за училище. Спират се, започват да те гледат, да се смеят, да те обсъждат на техния мелодичен език с другарчетата си и от време на време, по-смелите да подвикват:
- You! You! What is your name? Howa are you?

Бяхме поразени колко много етиопци в Адис, че и в провинцията, знаят английски. Хенок ни разказа, че децата през първите 5-6 г. в училище учат всички предмети на английски. Като споменах Хенок, ще ми се да завърша разказчето днес с него. Момчето беше много будно, с изключително съвременна представа за света, любознателен, отворен за нови неща. И с изключително чувство за хумор. Един ден ме втрещи като каза, че в Етиопия е нарицателно за някой, който е скъперник да казват “You are gavrov!”. Давах заето минута две, после изслушах обяснението, как имало един град, дето хората били такива.. скъперници. Още по-зяпнала, викнах Бойко за подкрепление и свидетел. Оказа се, че габровските шеги са много популярни тук. Най-вероятно заради многото етиопски студенти в България по соц-времето. До края на престоя ни не спирахме да се “стреляме” с извадки от книжката с шегите.

Няма как да изброя всичките забавни моменти, които сме имали заедно. Понеже е свързано със снимка… Розовите му крокита предизвикаха много усмивки и подмятания и той реши да се защити:
- Чехлите ми бяха изпратени за подарък от един холандец. Жена ми веднага искаше да ми ги вземе, понеже розово носели само жените. Ти, Гери, какво мислиш по въпроса?

В това време аз се правя на Райна Княгиня и се опитвам да закърпя мрежата. И докато се опитвам да измънкам някакъв отговор за колориметричните разлики между половете, ни задминава Жан:
- Глупости, не е вярно! Аз, например, имам около 10-тина розови сутиена, но… никога не си ги нося като съм на експедиция!…

Време е за следващата приказка, за езерата и птиците. Няма да е следващата година, споко! И си носете Autan! Там има комари!

(следва продължение)

Трябваха ми тези няколко седмици след завръщането. Не за аклиматизация, то и без това кой знае какъв студ не сме видели тук досега. Трябваха ми да осмисля различията, противоречивите чувства, да осмисля многообразието от впечатления, цветове, миризми и звуци, които Африка остави в спомените ми. Да почакам да изкристализира на повърхността онази ципа с най-важното, което искам да споделя. Онази фина солена коричка, оставаща след оттеглянето на вълната, която съдържа концентрираната същност на океана.

След тихия, спокоен и подреден Франкфурт, с чистите улици, ръмящия дъждец, аромата на вурстчета, плавно носещата се Майн с железните мостове, окичени с разноцветни катинарчета… И след още 9 часа полет с Ethiopean Airlines (е, няма такива невероятно красиви стюардеси!), рано призори кацаме в Адис. Очите ми трескаво поглъщат гледката. Тогава не можех и да предположа, че куполообразните планини, които се виждаха само като силуети, са към 4000 м високи.

От скромното по размер летище ми е останал спомена за обичайна шумотевица, народ във всякакви цветове, форми, забрадки, шалове и палта. Адис Абеба е на 2200 м. надм. вис. и сутрините са доста хладни (около 6-8 градуса). В далечината се издигаха планини, а в основата на някои по-високи сгради се носеше мъглица, която тогава, съвсем невинно, помислих за сутрешна омара… След като се натоварихме на таксито и поехме към хотела, обаче, много бързо се убедих, че омарата е всъщност утринният смог на този осеммилионен, шумен, задушен и пулсиращ град.

Колкото пъти за тези две седмици ни се налагаше да пребиваваме в Адис Абеба, винаги сме го правили честно казано с неприязън. Улиците на града са в почти постоянно задръстване, дори от ранна сутрин. Трафикът е колосален, многообразието от коли – потресаващо, смог и прах не подлежат на описание. Едни до други могат да се видят лади, жигули и москвичи, в най-различни форми на разпад, като повечето от тях са таксита, оцветени отгоре в бяло, долната част – в синьо.

Редом с тях пищят с клаксони джипове тойоти, хонди и пр. съвременни автомобили. Най-много шум и прахоляк се вдига от хилядите таксита, маршрутки и автобуси. Маршрутките са от много особен тип. На една от седалките отпред седи младеж, по-точно виси от кръста нагоре през джама, и крещи. Беше ни обяснено, че това е помощника на шофьора, който крещи маршрута, по който в този ден и час е решил да мине шофьора на возилото. А помощника събира пътници по улиците… Не казвам по тротоарите, понеже такива няма.

За сметка на това, улиците и пътищата извън Адис, са в доста добро състояние. Дупки не се намират по тях, но ги има в изобилие покрай пътя. По тротоарите всъщност няма настилка, оставено е на каквато основа има отдолу – камъни, чакъл, спечен от жегата пясък, прах. Всичко се извършва покрай пътя, включително изливане на разни вади, течности със съмнителен произход, къде в канавки, къде на свободен теч. Още докато пътувахме към хотела, ме изуми гледката покрай улицата. Нижеха се бараки, оцветени във всякакви цветове, с висящи пред нея джунджурии, бутилки, манекени, матраци, фотьойли, с реклами на кока-кола и бира, или на съвременна техника. Някои изглеждаха толкова мизерно и мърляво, че изобщо нямаше как човек да си представи, че вътре е подредено, прибрано и се продават… да речем химикали, или GSM-и и електроника.

Бараките и колибите се редуваха с изникващи от нищото високи сгради от стъкло, банки, хотели. Адис Абеба е един от градовете с изключителен бум в строителството за последните 5 г. Само за една година, Жан (шефът на малката ни експедиция) каза, че разликата, в смисъл на новопостроени сгради и брой на населението, е видима. В по-голямата част на града се редуваха такива катуни от бараки със съвременни сгради и именно тази контрастна мозайка ме шокира в първия момент… После се свиква

Има, разбира се, и просторни булеварди, с паметници, с резиденции на министри, в които зад оградите се виждат пищни градини с палми, цъфтящи олеандри и бугенвилии. Но са твърде малко, на фона на преобладаващия човешко-автомобилен базар. То навсякъде ми приличаше на женския пазар, но ни се отдаде и възможността да посетим и едно от техните места за истински пазар – la Piazza. Тук може да намериш почти всичко – от тонове червен лук, без който етиопската кухня просто не може, банани, автомобилни гуми и части, матраци, мебели, килими, всякакви домакински уреди, та до корнизи за пердета, които си бяхме харесали за колци за мрежите ни. Леко се усещам, че започвам да избързвам в събитията, но така е! Адис е толкова многообразен, жив и хаотичен, че ми хрумва ту едно, ту друго

Първите два дни от експедицията бяхме в Адис. Първо вадихме sim-карти, което се оказа малко трудоемко изпълнение за Етиопия, отне ни около 2 часа. Оказа се, че освен паспорт, са необходими и снимки. И понеже само аз имах, трябваше и 3-те карти да са на мое име, та се наложи да се сдобия с 6 копия на моя светъл лик. На следващия ден се преборихме с администрацията в етиопската агенция по околна среда и си получихме подписаното и подпечатано разрешително и договор за нашите изследователски дейности в Етиопия. Нещо, което мина “подозрително леко”, както каза Жан и беше прав. Вечерта отпразнувахме в култовия ресторант с жива музика “Yod Abyssinia”. От него нямам толкова много кадри, инак си е за отделен пост

Тук е мястото, може би, за някои практически съвети, ако някой реши да пътува. За влизане в страната трябва виза, която за България се вади от представителството на Етиопия за Обединените нации в Женева. Мисията е с добре разработен сайт и много разбрани и симпатични служители. Плаща се таксата и визата се издава на място или по пощата. Полетът до Адис Абеба не е много кратък, общо около 10 часа, с едно прекачване. Може да се пътува с турските авиолинии през Истанбул, но се каца в Адис в 1 или в 3 през нощта. Както каза Бойко, можем да се лишим от съмнителното удоволствие да кацнем в непозната африканска столица посред нощ. Затова си взехме билети с Lufthansa през Франкфурт. През целия ни престой в страната, че и преди да заминем, имахме безрезервната подкрепа (прерастнала в топло приятелство) на нашия посланик в Етиопия, Светлозар Панов. Малко след пристигането ни посетихме посолството и само за около час г-н Панов успя да ни налее в главите цялата информация, която ни беше необходима за местната култура, кухня, болести, политическо устройство, нрави и традиции. И имахме възможност да се убедим след това, че беше абсолютно сериозен (въпреки невероятното му чувство за хумор) и прав на 100% за всичко, което сподели с нас. Координатите на посолството в Адис Абеба ги има на сайта на Министерството на външните работи.

След като уредихме административните формалности, на третия ден поемаме на юг. Ето част от екипа (от ляво надясно): Гърма (представителят на агенцията по околна среда, наш придружител и помощник), Хенок (шофьорът ни, непрекъснат извор на остроумия, философски изблици, добро настроение и изобилие от габровски шеги) и Жан (швейцарският ни колега, с който ни свързва многогодишна съвместна работа и приятелство). В кадъра липсваме аз (снимащ в момента) и Бойко (който сигурно си проверява неистово мейла, че после не е ясно кога ще успее пак).

Избраният маршрут е на юг през разломната африканска долина, предполагам може така да се преведе. Пътят минава покрай редица езера, сред които са и Зивай, Абиджата и Шалла, за които ще стане реч по-нататък. Крайната ни точка е градчето Вондо Генет. Излизането от Адис Абеба е тежко! Поне за два часа се взима разстоянието от около 30-тина километра, в което се точи задръстване в двете посоки. Към обичайния поток и асортимент коли, се добавят тировете, което прави смога и прахоляка още по-колосални.

Прахта си е прах, работата – работа! Един от най-често практикуваните занаяти е ваксаджийството… Дори по такъв път почти извън Адис!

След като се отървахме от задръстването и прахта, обаче, се занизаха картини, които никога не бях виждала досега наживо. Побърках се в коя посока да гледам, накъде да насоча апарата и кой от двата, понеже щраках ту с канончето (което се оказа доста по-добро при снимане от колата), ту с Дейна (която пък се стараех да опазя, доколкото мога, от непрекъснатите вихри прах, които се носеха през отворените прозорци).

Равнината се простираше в цялата си следжътвена прелест – все още златиста, с онзи характерен за Африка леко червеникаво златист отенък. Житната култура на Етиопия, теф, се събира в повечето места ръчно, жъне се със сърпове и се вършее на хармани, с животни.

Стадата добитък бяха навсякъде, пресичаха оживеното шосе, подминавайки с типично волско търпение усилията на шофьорите да ги накарат да побързат като скачат на клаксоните. За сметка на това, обаче, млякото и всички млечни продукти са страхотни! Тук ядохме най-прекрасното и истинско кисело мляко, която съм опитвала за последните поне 10 години.

Над тефа простираха клони чадъровидните акации. Влюбих се в тези дървета! Не знам колко снимки имам на тях, сигурно всяко по-причудливо изкорубено дърво е хванато в кадър.

Което не съм успяла аз да щракна, го е снимал Бойко от другата страна на джипа В далечината и от двете страни, се кипреха планини – конусовидни, странно изглеждащи, за свикналите като нас да виждат снежни шапки на планини със солидната височина от над 3000 м. Но все пак бяхме само на около 7 градуса на север от екватора, нямаше нищо за чудене. Освен това, как е успяла непрекъснато растящата човешка популация така да ошушка прекрасните гори от раменете на планините. Ерозията ги беше моделирала по своя начин, довършвайки започнатото от човека.

В момента текат програми за ревностно запазване на последните останки от вечнозелени гори в планините и за ново залесяване. Само че, както залесяват с евкалипти… скоро може и коали да очакваме да се появят. Може за местните видове птици, бозайници, насекоми и всякакви други обитатели, евкалипта да не е подходящ, но иначе, се използват за всичко почти – от строителството на колибите от кал, със сламени покриви, до гориво за огнищата, за приготвяне на храна. Ние решихме да ги използваме за колци, които да поддържат нашите мрежи за улавяне на птиците.

Докато мъжете чупят стойки с притките, използвах момента да “хвана” семейство, запътило се на църква, както подобава! Дамите с чадъри, магаретата натоварени, припкат отпред. Величествено, кавалкадата пресича насред задръстването.

По-голямата част от етиопците са православни християни, староверци. На този ден всички отиваха на църква, понеже се празнуваше Архангел Михаил. Независимо колко мръсни, захабени и окъсани дрешки носят през останалото време, дойде ли момент за църква, всички обличат най-хубавите си дрехи и вадят едни ослепително бели пешкири, понякога с ресни или шевици.

Чадърите тук се носят за пазене от слънцето. Климатът е много интересно съчетание на надморска височина и географска ширина Сутрин е хладно, не можеш да излезеш без връхна дреха. По обяд вече става към 26-28 градуса. Ако си на слънце, прижуря! Но, ха, си мръднал на сянка, пак си търсиш якето. Така, че никой не ходи разпищолен по потник, камо ли гол. А под чадъра на една етиопка никога не може да предвидиш колко чифта очички още надничат

Освен християните, в Етиопия има и мюсюлмани, особено в южната провинция, където отивахме. Поради това и в градчетата покрай пътя се редуваха кубета на църкви и минарета на джамии. От едната страна на селото пее ходжата, от другата страна – православния свещеник. Но честно да ви кажа, дори и да имам самочувствието на човек с музикален слух, … за мен мелодиите на проповедите бяха много близки. Все на едни и същи маанета го избиваха. Най-тежко беше в неделите! Тогава ходжата започва в 4:30 сутринта! А колегата му подема и продължава до 12 на обяд, като църквата е свързана с микрофони и високоговорители така, че цяло село ехти. Никой не може да пропусне проповедта, дори и да не е смогнал да отиде на църква. Е… и с това се свиква може би, макар и доста мъчително

А долината тича на юг, подминаваме градчета и селца. По пътя е пълно с пешеходци, ученици с книжки и тетрадки под мишница, жени и мъже, понесли бохчи или туби за вода. Акациите продължават да ме мамят да снимам и после да ме ошашавят, че кадъра все ми се вижда разтеглен… някак настрани!

Постепенно теренът става по-неравен, по-хълмист. Появяват се кактуси, млечки, огромни като дървета. След почти 6 часа път, ще пристигнем във Вондо Генет. Използвам момента да ви оставя да си поемете дъх, заедно с червеникави прашинки от пътя, със слънчеви отблясъци по повърхността на езерата и да ви пожелая весело посрещане на Новата година! Ще ви разкажа за Вондо, езерата и птичките догодина

(следва продължение)

Някъде на юг, в укротените пазви на вулкан, се разстилат водите на красиво и богато на риба езеро. Около него са пръснати малки кръгли къщурки от кал, със сламени покриви, в които живеят бедни семейства на рибари… Такъв бил и Тесфа. Не по-беден от другите, ни по-богат освен с едно – доброто си сърце. Всеки ден, когато в кануто му се намерела дори и една риба в повече, той я оставял до тръстиките. На един от островите в езерото гнездяли птиците Шало и Тесфа твърдо вярвал, че те са боговете на езерото, които му дават рибата да изхрани семейството си.

Един ден, Тесфа не можал да хване много риба. Докато унило гребял към брега, една сянка преминала над него и сред свистенето на крила, усетил нещо да тупва на дъното на лодката му. Оказала се изящно направена от раковина кука. Тесфа вдигнал глава и мислено поблагодарил на птицата Шало за подаръка. На другия ден, щом пуснал въдицата със закачената кука от раковина, водите на езерото закипяли около кануто. Малки и по-големи риби изскачали от тях и цопвали в лодката му. И така, докато дъното на кануто не заблестяло и затрепкало от люспите им като водите на езерото по залез.

Тесфа се просълзил. А в това време, на ръба на лодката му кацнала една птица Шало и започнала да се храни. Когато свършила, в лодката все още имало толкова риба, че Тесфа не само нахранил семейството си, но и съседите. Тази нощ, във всяка колиба от селцето хората заспивали сити и доволни. Така се заредили ден подир ден, докато най-богатия човек в селото не забелязъл успехите на Тесфа в риболова. Пратил съгледвачи и разбрал за тайната на куката от раковина.

Една нощ, крадец се промъкнал в колибата на Тесфа и откраднал куката. От този момент, в семейството на Тесфа и в цялото село настъпил глад. Тилапията не скачала в лодката му, нито се закачала на въдицата. Птицата Шало, която се хранела в лодката му всеки ден, започнала да линее, перата и падали на кичури при всяко махване на огромните криле. А господарят на селото така и не могъл да извика магията на куката, защото на каквато и въдица да я сложел, в което и да от многото му канута, водите на езерото си оставали гладки и рибата не покривала дъното на лодката му.

По същото това време на Тесфа му се родил син – Йенене. Бащата и майката били толкова отчаяни, че няма да могат да го изхранят, че го поставили в един вързоп от листа и го оставили в тръстиките, недалеч от господарската къща. Намерили го слугите на господаря и го занесли в дома му. Там, Йенене израстнал висок и строен като тръстиките, където го намерили. Растнал заедно с господарската щерка Абебеш и толкова се обикнали двамата, че се оженили.

Един ден Абебеш не се почувствала добре и казала на възлюбления си, че и се е дояло риба. Младежът отишъл при господаря и помолил да му даде въдицата и куката си, за да налови риба за жена си. Господарят му дал куката от раковина, с надеждата, че поне синът на Тесфа ще може да извика магията и. Така се надявал да увеличи богатството си и дъната на лодките му да заблестят от риба. Когато Йенене пуснал въдицата с вълшебната кука във водата, обаче, нищо такова не се случило. Мятал пак, и пак, младежът, със сълзи на очи молел езерото да му дари поне една тилапия за любимата му. И изведнъж, на лодката му кацнала птицата Шало – измършавяла и немощна, запляскала с криле, повличайки кануто в посока на колибите, където живеел истинския баща на Йенене.

Когато Тесфа видял птицата и младежът в кануто, се просълзил. “Йенене! Мили мой сине! Това си ти! Жив си!” – отронил Тесфа. Сърцето на Йенене трепнало. Прегърнал стария рибар и прехвърлил въдицата в неговото кану. В моментът, в който куката от раковина била хвърлена във водите от кануто на Тесфа, езерото закипяло. Тилапии и сомове, малки и големи, заподскачали около тях и пълнели лодката. Птиците Шало запляскали с криле и отривистите им писъци се разнесли из цялата долина. Така Тесфа намерил сина си, Йенене излекувал любимата си, а птиците Шало отново започнали да вият гнезда на птичия остров.

Един ден по залез, Тесфа отишъл на брега на езерото и протегнал ръка с вълшебната кука. “Нека боговете на езерото ми простят. Вземете подаръка си. Аз имам син, силен и здрав! Ще лови риба, колкото да стигне за семейството ни. И за птиците. Не искам подарък, който да ражда завист и да причинява мъка”. С тези думи Тесфа пуснал куката във водите на езерото. Там, където се забил върхът на куката, сега извира горещ извор. Хора от близо и далеч идват да се потопят във вълшебните води. От този ден езерото било наречено на името на вълшебните бели птици – Шала. А децата на Тесфа и Йенене все още мятат въдици и мрежи, рибата подскача в дъната на канутата и блести… Като водите по залез…

На Ники, с пожелание да му е честито, живо и обичано името и той самия! Прегръдки, Приятелю! Бъди жив и здрав! :***