Готова съм да си изтърпя всички изразени (и най-вече неизказани) възмущения за забавяне на продължението за Виетнам. Виноват Няма да се отклонявам с оправдания, а продължаваме напред. Предишният път ви заведох в планинския рай на Там Дао. След него се върнахме в Ханой, за престоя там ще разкажа в следващата част , и после поехме пак в западна посока, към провинция Phú Thọ (произнася се горе-долу като Фу То). Провинцията се намира на около 100-тина км северозападно от Ханой и е един от най-бедните региони на страната. Основният поминък е земеделието като се отглежда предимно чай. По време на пътуването подминахме фабрики за обработка на листенцата и много терасирани хълмове в подножията на планините, засадени с чай.


Крайната цел на пътуването ни беше обгърната с известна тайнственост. Виетнамският ни главен капелмайстор и организатор на експедицията Манх, беше заредил багажника с всякакви стоки, свързани с ежедневния комфорт като кутийки с чай, кафе, бутилки с минерална вода и няколко кашончета бира. Преди да тръгнем, изпускаше по някоя информация от сорта, че мястото, където отиваме не е като Там Дао. Че там хората са … “малько особени”, принадлежат към едно от многото етнически малцинства в страната. Поради което беше подложен на старателни подпитвания къде точно отиваме, какви ще са условията, на което той махваше с ръка присвил примирително очи:
- Ама има ли вода?! – питам с лек ужас.
- Ииииима, бе!
- А ток? Нали купихме и настолна лампа за бинокулярите…
- Мда, да, има. Обаце, цесто може да спира ( ) Са видис като стигнеме!
Е, трябваше да се примиря и да му повярвам напълно. Друго не оставаше, защото колата се катереше и слизаше по хълмовете като в палав, разтеглен вариант на онези влакчета по лунапарковете. Пътувахме към националния парк Xuân Sơn.

Малко суха статистика за парка. През 1986 г. е обявен за природен резерват, а през 2002 г. – за национален парк. Заема площ от 150 кв.км. и обхваща югоизточното подножие на планините Hoang Lien. Отстои на 45 км от сливането на Червената и Черната река. Паркът е известен със запазените влажни тропически гори (11 000 ха) и карстовите планини с множество пещери, изобилстващи от прилепи.

В местната централа на парка трябваше да се спрем за представяне пред администрацията. Още с излизането от колата ни обгърна зной, какъвто нямаше в Там Дао. Мястото е с по-ниска надморска височина и жегата безмилостно те засмуква. Като се добави и влагата, не е чудно, че едвам издържахме подготовката на документи, разрешителни и подписването им, преди да продължим. Следобяд стигнахме до селцето, което трябваше в следващите седем дни да ни приюти.

Доколкото си спомням, Манх каза че селцето се казва Зо. Оказа се, че отношението на държавата към етническите малцинства (като това в селото) е доста толерантно и грижовно. Отпускат се парични помощи, които гарантират покриване на основните нужди. Всички райони са електрифицирани, селото има голямо новопостроено училище. Освен това, местните са оставени да живеят съобразно техните традиции, въпреки че са в буферната зона на парка, без да им се забранява да влизат в него. Същевременно, се задължават да съблюдават строгите ограничения за сеч или опожаряване на горите, избиване на животни и др. И те си пазят гората ревностно! За тази една седмица, докато обикаляхме из гората не видяхме признаци на някаква безогледна сеч, свлачища или опожарявания.

Въпреки опасенията и недомлъвките на водача ни, местните хора се оказаха много дружелюбни и усмихнати. Всяка сутрин и привечер, като отиваха или се връщаха от полето (беше сезон за жътва на ориза) минаваха покрай нас и се усмихваха, махаваха с ръка. А децата, както винаги, проявяваха огромен интерес и даже с тази малка госпожица доста си поиграхме на гоненица, докато успея да я заловя в кадър

По средата на експедицията се убедихме, че нашият мил домакин Манх е страхотен в организиране на детайли с местната власт. Така беше спретнал всичко, че никакви проблеми нямахме с кървавия ни занаят. Бяхме настанени в къщата на кмета, хранехме се в къщата на горския, а няколко от момчетата в охраната на парка бяха наети за помощници в работата ни. Пълно щастие и хармония!

Това е къщата на кмета, където бяхме разквартирувани. С подобна конструкция са всички къщи в района, приличат на високи наколни жилища. На долния етаж са стаите, а на втория се намира едно огромно помещение, без да е разделено на стаи. В къщата на кмета тая голяма одая се използваше, за да се посрещат гости за тържествен обяд. По принцип, обаче, това огромно и проветриво помещение се използва от семействата за всекидневна и за спане. Има място за всички, спят на матраци или постелки на пода, достатъчно е просторно, за да не страдат от жегата, която не е по-малка и през нощта. От този модел беше една от къщите на горския, г-н Мань (о, небеса, имаше думи, които по никакъв начин не ми се отдава да повторя, камо ли да изпиша на български ).

Всяка сутрин отивахме по главната селска улица до къщата на г-н Мань на закуска: горещи тънички къдрави макарони, с едно прясно кокоше яйце, сварено в тях. Много вкусно! Изобщо горският готвеше много добре. Само да вметна, че ако не сте яли пилешка (или свинска) супа с тиква, невероятна е! От всички храни, това е може би едно от нещата, които най-много ме впечатли за цялото ми пребиваване във Виетнам.

Като заговорихме за местните ни приятели и за обстановката, селото кипеше от живот. Особено главната улица, към която имахме изглед от къщата на кмета. Сутрин, по нея се спускаха стадата огромни (но кротки) биволи. Черният цвят на кожата им се виждаше само, когато се връщаха от “баня”. Иначе си изглеждаха като бетонирани с рядката, полепнала кал.

След биволите, по Главната минаваше на инспекция г-жа Lợn Nái – свинята-майка, изключителна местна забележителност!

Както се вижда, улицата е като минно поле, в резултат на преминаването на биволите, а мисис Льон Най старателно проверява чревното състояние на товарния добитък. После отива да види дали са отворили магазина на кмета (срещу нашата къща). И пътьом позира с мотоциклет… и любопитен швейцарски професор за мащаб

Накрая се връща у дома, че трябва да се отглежда многочисленото домочадие. Като този сладур в блонд-райе

Междувременно, на сцената се е появил и Кмета. Всяка сутрин най-тържествено обличаше снежнобяла риза и поемаше по улицата към сградата на пощата. Отиваше и пускаше компютъра и рутера, за да осветли селото с благодатта на wi-fi връзката. Да, правилно прочетохте! Имахме си интернет достъп дори в това село, в недрата на една от най-бедните провинции, сред биволите и щъкащите пилета, кокошки и прасенца. Изобщо, селото изобилстваше с контрасти. Местни традиции и съвременност в такъв своеобразен букет, че се замайваш да гледаш, да попиваш всичко и да запаметиш всички цветове, картини, звуци и “хубави въздухи” (както казваше Манх за привечерния оборски аромат)…

Имаше си дори и бар, в който се гледаха мачовете от световното! Една сутрин на път към мрежите, Бойко беше заварил телевизора да си гърми, а няколко запалянковци самоотвержено похърквали по столовете…

Стига за селото, отиваме в гората Всъщност, още с пристигането се заехме да обходим местността и да намерим подходящи подстъпи към дебрите на парка. А това се оказа тежка задача. И тук, както в Там Дао, стръмнините започват директно от нивото на пътя и да се покатериш по-нагоре през гъстата растителност и огромните паяжини, не е леко.

Дърветата са огромни, в арката на корените им може да се скрият няколко човека.

В близост до пътя дърветата са с табелки, с имената им на виетнамски и латински. Паркът може да е сравнително отскоро, обаче хората са се постарали да направят необходимото, за да се използва за обучение на ученици и студенти. Че и на останалите туристи.

Все пак с развития усет на Жан за намиране на катерливи пътечки, успяхме да се доберем до две пътеки, които ни изведоха над пътя, на относително равен терен за разпъване на мрежите.

Г-н Мань и помощникът му бяха нарязали бамбуковите пръти, малко дебелички и прекалено тежички за носене. Овързахме мрежите на пътя…

… и се започна една битка с мачетето, за разчистване на просеки. За разлика от високопланинската гора в Там Дао, тази тук изобилстваше от папрати и палми. Листата на много от палмите са адски бодливи в основата си и доброто разчистване на просеката за мрежата е много важно, за да не се оплете и скъса.

Първият ден ми връчиха мачетето с бойната задача да направя просека, докато мъжете изкатерят тежките пръти с мрежите по стръмното и аз като се развихрих, като се развъртях с брадвето (почти като Юджийн )! По едно време усещам, че някой(нещо) ме яде! Злостно и щипещо! Оказа се, че правейки се на фадрома, съм нападнала един мравуняк и империята отвръщаше на удара. То пак добре, че не бях повредила гнездо на оси. Паяците не ги броим колко са огромни, ще ги видите по-надолу. Но и в това място гората гъмжи от всякакви пълзящи и жужащи членестоноги гадинки.

Не мога да повярвам, че в разказчето за Там Дао съм пропуснала един съществен елемент от фауната на този тип джунгли – пиявиците. Когато ми разказваха, че не се усещат от човека, докато го полазят и пият кръв, не вярвах. Е, наложи се да го повярвам. Тези малки същества (дълги по около 1 см) си живеят по листата на дървета и храсти и полепват по теб, докато минаваш. Капят от дърветата заедно с дъждовните капки и никаква екипировка (пълно бойно – дъждобран с качулка, плътен панталон, натикан в гумените ботуши) не помага. Проникват на всякакви места (вкл. някои по-интимни ) и ги забелязваш и броиш чак под душа. Нищо страшно, дето се вика, само после кървиш още 10-тина минути, след като са те пуснали Много кърваво стана. Ето и снимка на една от стаите в кметската резиденция, която сме пригодили за лаборатория.

Синьото столче с възглавничката е моето работно място. Затишие преди следващата проверка на мрежите.

От трите посетени места, Ксън Шън беше това с най-много и най-разнообразни уловени птици. Но като цяло във Виетнам успехът ни с улова беше доста по-малък, в сравнение с Етиопия, например. Въпреки това, изскочиха доста интересни неща, които ще ни държат твърде заети поне още 1-2 г. Наложи се няколко пъти да местим мрежите и се замисляхме дали да не сложим няколко в равнината. Например, близо до оризовите поля на селото…

Мисля, че няма друго такова невероятно и красиво зелено в природата като това на оризовите поля! По-светлите участъци са на вече узрелия и готов за жътва ориз.

И понеже нямаше чак толкова много птици, остана време и за обиколка на околността. Така се случи, че тръгнахме след един обилен дъжд и изпаренията добавиха много към и без това впечатляващия изглед.

С типичния за северен Виетнам конусовиден релеф, планините Hoang Lien са известни с варовиковата си скална подложка. Това, в съчетание с влагата, е предпоставка да се обрауват много пещери. Склоновете на забулените в мъгла и изпарения конуси са обрасли с девствени тропически гори, сред които и някои особено красиви екзоти…

На всеки завой скачахме на врата на шофьора ни да спре, изсипвахме се от колата и наставаше блажена тишина, прекъсвана само от цикадите, надпяващи се след дъжда, и от звучния затвор на Дейна, захапала редичка кадри за поредната панорама

Подминахме и други селца като нашето Зо…

… и живописна рекичка сред джунглите.

Манх много обичаше да ни нагласи за групова снимка на всяко място, което посещаваме. От дясно наляво: Манх, Туань, Жань, Мань и … Бойко. На врата ми виснаха още 3 апарата, с които повторих и потретих този кадър

Остана време и да се насладим на местната фауна, докато ходехме по пътя към мрежите.

Имаше пак невероятно изобилие на пеперуди…

… водни кончета и бръмбари…

Кметът си имаше малко басейнче в двора на къщата и по дъното му топуркаха тези хубавци. Няма да казвам що карантийка излапаха за тази една седмица. Забавни са като се хранят – тъпчат с палци в устичките като че са били на оризова трева поне месец.

Но… това, което най-много ми смразяваше кръвчицата беше гледката на ето тези животинки, лежерно правещи са незаинтересовани от теб, докато седят в центъра на гъстото си и лепкаво ковьорче…

Тъй като ги гледате, в диаметър са някъде около 6-7 см, може и малко повече да бяха… женските! Мъжкия е ей, онзи червеничкия джуджо на последната снимка И тези паяци са си намерили майстора, обаче! В клоните пърха едно птиче, първи братовчед на колибрите, което не само че ги похапва, ами и успява да изтръгне паяците от средата на мрежите им! Това са птичките от род Arachnothera. Дори успяхме да хванем една Arachnothera magna с цената на кило кръв и метър кожа, които Бойко плати, докато се бореше да извади тоя дългоклюн дзвер от мрежата.

Често срещани бяха и индийските пръчици. Във всякакви форми и отенъци на зелено и кафяво. Мисля, че е ясно какви намерения имат ето тези двете…

А тук други две вече са преминали към действие…

И по традиция, завършвам с чувството за хумор на безценните ми колеги. Една вечер седим и пийваме чай, следим нощните пеперуди как се вият около лампите и Манх ни разказва за домашните си любимци.

- Аз имам в Ханой една… една ко..кош…котка! Много е хубава! Имам и мъзки ама не много добър. Несто не се справя! Сте си взема от тук, в селото има много добри. Такива … с по девет такова… как се казва? – показва изразително долната част на китката – Такова израстъси на крака! По девет! – повтаря в екстаз.
- А другия мъжки какво ще го правиш? – интересува се Бойко
- Аааа! Ми какво… За вецеря! – махва с ръка Манх, как пък може да не сме разбрали нещо толкова елементарно.

В тои момент се случват няколко неща. Първо, удря ме миризма на изгоряло. Бойко така се е втренчил в Манх, че си запалил цигарата откъм филтъра… А откъм двора пък се разнася истерично кудкудякане.

- Quickly! Насам! Some диви животни нападат! – от вълнение Манх го удря полиглотизма, а всички скачаме да видим какво е подплашило кокошките. Така и не разбрахме от какво са се развълнували, но Манх повика момчето от къщата с някаква молба. Младежът се приближи с петела в ръце… А Манх ни показа гордо какво е имал предвид под “девет израстъка” – шпорите на петела
- Ама… Манх! Ти си имал предвид “кокошка”, а не “котка”?!? – професорите обичат да са наясно
- Ми да! – Манх чак сега разбира защо съм се хванала за корема от смях – Ти какво помисли? За вецеря да направи котката?!!

Хубаво място, екзотично, неподправено и истинско! Много различно за нас и незабравимо. Време е да потегляме пак към Ханой. Ей го, Манх вече е подготвил фактурите и документите за следващото място…

До следващия път и дано имате пак същото търпение! :*

(следва продължение)

Минаха вече почти две седмици, откакто сме се върнали от Виетнам, а още ми е трудно да реша с какво да започна разказа си. Дали с усмихнатите лица на хората, с пъстрия хаос на Ханой и рева на хилядите мотори по улиците или с уважението и почитта, с която този народ се отнася към образованието и към учените. Или пък с останките от приземилите се дракони в залива Ha Long, с джунглите, с простия живот на хората от едно закътано селце и искреното им гостоприемство… Накрая реших, че просто трябва да си започна от началото.


Едва успели да пристигнем на летището (дори и с багаж се сдобихме!), бяхме “отвлечени” от нашия чудесен домакин, приятел и колега д-р Манх, който беше и главен организатор на експедицията. Веднага ни спретна пътуване до първото място в програмата ни. Както впоследствие разбрахме, тя се оказа много наситена и толкова разнообразна, че накрая имахме чувството, че сме били във Виетнам поне 3 месеца, а не само 3 седмици.

След няколко спирания и запитвания за пътя, колата се заизкачва по стръмни серпентини. Посетихме и централата на националния парк Там Дао, за уточнения по работата ни. После продължихме изкачването, а по нас все повече мъгли се стелеха, лакомо протягаха ефирни пръсти, изчезващи около върховете на дърветата. В такава мистично-мъглива атмосфера попаднахме сред шумотевицата на пъстрото градче Там Дао. Подминахме високите като кули новопостроени хотели и почти съвсем в края на пътя, се озовахме под едно орлово гнездо – кокетно хотелче, кацнало на ръба на урвите.

Спира ми дъха и сега, като го пиша, защото няма нищо, с което бих могла да сравня или да опиша чувството, което ме връхлетя, когато за пръв път пред очите ми се разкри тази гледка.

Мъглата диплеше къделите си с такава демонстративна, ленива грациозност, сякаш не искаше от пръв поглед да различим напълно очертанията на коничните върхове или действителния размах на короните на огромните дървета. Някъде долу, прозираха пъстрите къщички на градчето, като направени с лего. Докъдето поглед стига, тишината и белотата на облаците е готова да те прегърне, да те отлепи от земната твърд и да те накара да се почувстваш лек и въздушен. Влюбих се в това място от пръв поглед и въпреки всички красоти, които видяхме след това, за мен Там Дао остана моята “любов в облаците”.

За малко ще се върнем на земята, за да добавим няколко цифри към красотата на мястото. Там Дао (Tam Đảo) е един от националните паркове в северен Виетнам. Създаден е през 1996 г. и се намира на около 85 км северозападно от Ханой. Обхваща част от планинската верига Там Дао, в обсег около 80 км, и включва над 20 планински върха с височина около 1000 м. Всички върхове са с много стръмни склонове, с дълбоки падини между тях. Името “Tam Đảo” означава “три върха”. А ето това са трите красавци дали името на областта:

За целта на работата ни (да не забравяме, че сме кръвожадни птичи паразитолози), трябваше да обиколим гората и да намерим подходящи места за прокарване на просеки и опъване на 10-метровите ни мрежи за птички. Обект на интерес ни бяха дебрите на влажните тропични гори по склоновете на планината, на височина около 800-900 м. И така, първия ден тръгнахме по пътя, навътре в парка, да търсим подстъп към джунглата.

В този тип гори на Там Дао преобладаваха огромни, главно широколистни дървета от сем. Лаврови, Букови, Камелиеви (от които е и чаят, примерно). По високите етажи се кипрят и ето такива, невероятно красиви дървовидни папрати…

… следват различни видове, “по-малки” папратовидни, както и стройни и гъсти редици бамбук!

Мъглата в Там Дао не е никога само фон. Тя е деен участник в събитията, завзема пространството, изменя представата за време, играе си със светлината, обърква, смущава с красотата си, мами да и се отдадеш, или излиза на пътя като очакван посетител…

Още при първата обиколка се разбра, че склоновете са стръмни и няма лесни подстъпи към гората. Масивите са варовици и влагата беше много висока. От време на време, валеше тих дъжд. По скалите тук-там се спускаха поточета.

По-заравнени местенца, подходящи за мрежите, се откриха на около половин час пеша от хотела. Стана ясно, че ни трябва кола, а за наш късмет Манх решил да отпрати шофьора в Ханой. За нашия домакин, обаче, неразрешими проблеми няма. Вдига телефона и след малко, откъм градчето запърпориха 4 мотоциклета.

- Няма проблем! Ще отидем с motorbikes! Много е лесно, са видис! – Манх ме успокоява с неговия уникално-сладурски българо-английски. Всъщност, тук е мястото да отбележа, че д-р Ву Манх е възпитаник на Биологическия факултет на СУ, тук е защитил първата си докторска дисертация, както и тази за доктор на науките, миналата година в нашия институт. Говори много добре български, а по време на експедицията имахме много забавни моменти, когато решаваше да говори на смесен българо-английски (особено с нашия швейцарски колега Жан )

Та така, една сутрин, обичайно мистична и мъглива за Там Дао, се наложи да яхаме моторите зад мотористите, и да поемем по криволичещия път. Няма да ви разправям как ми настръхна косата през първите 5 минути! Нивгаж не съм се качвала на такова чудо! И предполагам, че едва не съм си удушила момчето пред мен, докато ме караше като чувал с картофи. Както казаха после разни закачливци, метнала съм се зад най-чаровния младеж с най-пънкарската прическа . А се наложи да го прегърна и държа здраво, защото… под нас иззад завоите се разкриваха ето такива пропасти и гледки…

Обаче после ми хареса даже ! На връщане дори си устроихме леко надпреварване. Не, не се надявайте! За съжаление нямам снимки от това първо приключение, надявам се да преживея упреците .

Заредиха се пет прекрасни дни, в работа, снимки и чудесно настроение. Сутрин към 5 ч., най-ранобудните (обикновено Бойко, понякога в съпровод с мен или Манх) отиваха да отварят мрежите пеша. Чудесна разходка си беше, слънцето изгрява иззад трите върха, въздухът е все още прохладен, а цикадите (които тук са огромни, близо 5-6 см дълги и много гласовити) още само се разпяват. По-късно, гласовете им се сливат и са толкова силни, като че някой реже цял ден дърва с моторна резачка досами ухото ти. През деня, за проверката на мрежите се грижеха някой от мъжете (Жан или Бойко) и Чъ, от персонала на парка, който работеше с нас и закарваше някой от мъжете с моторетката до мрежите. В случая, прибира към хотела Манх

Една вечер, тъкмо бяхме приключили работа, Манх ме извика да снимам залеза. И добре, че го направи! Това е една от най-прекрасните гледки, които съм виждала през живота си. Няма смисъл да говоря повече, вижте сами…

В паузите между работата, слизахме няколко пъти до градчето на разходка. Там Дао е основан през 1907 г. с участието на френските колонисти. От онова време са останали френски постройки, като католическата църква например.

Градчето е много оживен туристически център. Стахаме свидетели как още в петък вечерта, с автобуси, коли и мотори, се изсипаха стотици столичани, дошли за уикенда в Там Дао. Пазарът е шумен, тичат деца, кокошки щъкат, свирят клаксони.

Във въздуха се носи наситен мирис на пушек и печена царевица, който успява да се смеси с мъглата. Приръмява, после срамежливо се показва слънце, за радост на плацикащите се в басейна деца. О, да, градчето има страхотен басейн!

А колко деца има, то е радост за очите (и за ушите )! Сигурно често ще го повтарям и за другите места, които посетихме. Развива се нацията, женят се хората, раждат и много си обичат дечурлигата!

Да споделя малко и за храната. Виетнамската кухня е богата на супи – говежда, пилешка, рибена, охлювена и зеленчукова (може да съм пропуснала някой вид). Зеленчуците се обработват най-често на пара или се задушават. Естествено, ориз се готви в огромни количества. В момента Виетнам е на второ място по производство на ориз в света. Сред зеленчуците, специфични за планинските райони на северозападен Виетнам е т. нар. су-су. Растението се нарича чайот (шайот), мексиканска краставица (Sechium edule). По произход е северноамериканско, но е култивирано в много райони по света, вкл. и в югоизточна Азия. В района на Там Дао го отглеждаха на терасирани площадки по стръмните склонове на върховете.

Истинско чудо е как дребничките виетнамки щъкаха по тези тераси, с почти отвесен наклон, без никакъв страх от височината или хлъзгавината на почвата! Плодовете не сме опитвали, но в Там Дао беряха зелените, млади връхчета с мустачките и ги задушаваха на пара, или запържени обилно с чесън. Много бяха популярни, продаваха ги навсякъде в Там Дао. Имаха вкус на нещо като броколи.

Храната изобилства с месо – свинско, говеждо, пилешко и риба, приготвено по различни начини. И овкусено с разни подправки, като лимонова трева, соев или рибен сос. Виетнам е на едно от челните места и по производство на кафе. Честно казано за нас, разглезените с италианските сортове и начини на приготвяне на кафе, традиционно приготвеното кафе във Виетнам си беше странно на вкус..

В чашката-цедка, която е отгоре, се сипва свареното кафе, отцежда се в долната чашка и се пие чисто, или с мляко и лед. Под “мляко” се разбира кондензирано подсладено мляко, не натурално! Много добитък се гледа, разни говеда, биволи, кози, обаче тези хора нямат традиции в доенето, обработката и консумацията на мляко. Ама никакви! Пореди което и няма развита сладкарска промишленост, нито пък … (Рошле, затвори си ушичките!) … шоколад! За сметка на това, имат чудесни плодове, особено един сорт много дребнички банани, дълги колкото един пръст, много сладки и ароматни! По това време зреят и сладките плодове на дървото личи, както и ананаси, портокали, грозде и др. Така, че за какво са им пасти?!

Завършвам разказа за Там Дао с няколко портрета от местната фауна. Това е първата ни птица, един бюл-бюл (Alophoixus palidus):

Сутрин, когато си отварях вратата на балкончето на стаята на първия етаж, можех да събера материал за няколко практически занятия по зоология на безгръбначните! Какво ли нямаше – от обърнали коремите бръмбари-рогачи, до замаяни дървеници, пеперуди и огромни (Рошле, пак си затвори ушите!) хлебарки (от по 7-8 см, че и повече). Виетнам е рай за ентомолозите!

И всички са огромни! Дъждовните червеи стряскат с размера на водно змийче-тийнейджърче. Ама и мравките не са по-малки…

Една вечер на мушката ни попадна и една величествена планария (плоски червеи от разред Tricladida, далечни роднини на тениите), която беше наснимана с поне 5 различни фотоапарата от всички ни:

За едни прекрасни кръвосмучещи и кръвопускащи животинки ще ви разкажа в следващата част. А сега, нека пак да погледаме трите върха, когато слънцето дава тон на последните акорди на цикадите.

Вечерните мъгли бавно повиват върховете, размиват очертанията и отасят глъчката на градчето.

Догаря заревото на облаците, сякаш изливащи се към бездната между скатовете. Далеч, далеч в равнината, припламват светлинките на други градове, да напомнят, че някъде там, под облаците любовта минава и палва пламъчетата в звездните фенери…

(следва продължение)