Archive for May, 2021

Селфичат

2010_vs_2021

- (41): Здравей! Виждаш ли ме?
- (52): Има си хас! Толкова много хора те виждаха в тези години! Някои сякаш за първи път.

- (41): Толкова ли се промених?
- (52): О, да. Виж се! Излъчваш толкова самоувереност и лъчезарна красота. Сякаш питаш “Забелязахте ли, че не можете да откъснете очи от мен?”

- (41): Ти пък! Никога не съм мислела такива неща… И ти не изглеждаш зле.
- (52): О, да. Ти си цвят, а на мен венчелистчетата отдавна са ми изпопадали.

- (41): Недей! Очите ти още светят…
- (52): …, но не задават въпроси. Ти си по въпросите. Аз вече знам отговорите. Знам къде се утаяват капките дъжд и къде – сълзите. Знам колко ефимерна е усмивката и нелечима бръчката на челото…

- (41): Е, и аз я имам, погледни!
- (52): Да, скъпо мое младо копие! Имаш я, но цветът на страните ти е свеж. Пълна си с вяра – в любовта, в смисъла на Утре-то. Устните ти вярват в целувката с нехайството на младостта. Знаеш, че ще дойде нова след тази, и пак, и още…

- (41): Ами ти? Какво говорят твоите устни? Виж колко са еднакви с моите!
- (52): Да, еднакви са сякаш. Само, че усмивката им казва друго. “Да се насладим на всяка една целувка, сякаш е последна и няма да има пак, и още…”

- (41): Натъжаваш ме… Защо погледнах в огледалото?
- (52): За да се срещнеш с мен. Да потърсиш онова, което годините не могат да докоснат.

- (41): Има ли нещо такова въобще.
- (52): Има. Ей там, зад бръчката на челото ти. В пъстрината на очите ти, в усмивката. И в сочната младост, и в зрелостта, най-важното е това.

- (41): Какво е то?
- (52): Светлината, която излъчваш, когато си в мир със себе си. Не забравяй да се обичаш, да си вярваш, дори и да няма кой друг да ти го каже и да ти вдъхне кураж.

- (41): Толкова ми липсва, понякога…
- (52): Знам, и на мен. Затова се срещаме, тук!

- (41): Вълшебница!
- (52): И ти! И нали сме с име на Победоносец!

- (41): Я, сменила си Дейна?
- (52): Е, ся… Някои неща остаряват повече от нас, двете… Но тя си е жива и здрава. Праща ти поздрави!

Раздавачът на цветя

Имало едно време един приказен град. Преди много, много години бил построен той от мъдри люде, които искали да съградят мощта на земята в основите на къщите, да уловят светлината в прозорците, да отразят залеза в покривите и да наподобят финия рисунък на листата в орнаментите и колоните. Растял този приказен град с годините, зиме го завивал снегът и димът от комините чертаел изящни графики в резливия въздух. Пролет и лете пък, целият град бухвал в чудни дървета, с изящни клони и фини като коси на русалка листа. Разпервали короните си и от сутрин до залез вятърът се забавлявал да извайва чудни фигури с техните клони, защото бил чул, че така свободни могат да плуват само водораслите и медузите в океана. Затова всички в приказния град ги наричали Водни дървета.
Read more »