Archive for the 'Dentro de mim' Category

Селфичат

2010_vs_2021

- (41): Здравей! Виждаш ли ме?
- (52): Има си хас! Толкова много хора те виждаха в тези години! Някои сякаш за първи път.

- (41): Толкова ли се промених?
- (52): О, да. Виж се! Излъчваш толкова самоувереност и лъчезарна красота. Сякаш питаш “Забелязахте ли, че не можете да откъснете очи от мен?”

- (41): Ти пък! Никога не съм мислела такива неща… И ти не изглеждаш зле.
- (52): О, да. Ти си цвят, а на мен венчелистчетата отдавна са ми изпопадали.

- (41): Недей! Очите ти още светят…
- (52): …, но не задават въпроси. Ти си по въпросите. Аз вече знам отговорите. Знам къде се утаяват капките дъжд и къде – сълзите. Знам колко ефимерна е усмивката и нелечима бръчката на челото…

- (41): Е, и аз я имам, погледни!
- (52): Да, скъпо мое младо копие! Имаш я, но цветът на страните ти е свеж. Пълна си с вяра – в любовта, в смисъла на Утре-то. Устните ти вярват в целувката с нехайството на младостта. Знаеш, че ще дойде нова след тази, и пак, и още…

- (41): Ами ти? Какво говорят твоите устни? Виж колко са еднакви с моите!
- (52): Да, еднакви са сякаш. Само, че усмивката им казва друго. “Да се насладим на всяка една целувка, сякаш е последна и няма да има пак, и още…”

- (41): Натъжаваш ме… Защо погледнах в огледалото?
- (52): За да се срещнеш с мен. Да потърсиш онова, което годините не могат да докоснат.

- (41): Има ли нещо такова въобще.
- (52): Има. Ей там, зад бръчката на челото ти. В пъстрината на очите ти, в усмивката. И в сочната младост, и в зрелостта, най-важното е това.

- (41): Какво е то?
- (52): Светлината, която излъчваш, когато си в мир със себе си. Не забравяй да се обичаш, да си вярваш, дори и да няма кой друг да ти го каже и да ти вдъхне кураж.

- (41): Толкова ми липсва, понякога…
- (52): Знам, и на мен. Затова се срещаме, тук!

- (41): Вълшебница!
- (52): И ти! И нали сме с име на Победоносец!

- (41): Я, сменила си Дейна?
- (52): Е, ся… Някои неща остаряват повече от нас, двете… Но тя си е жива и здрава. Праща ти поздрави!

За лъчите и звездите

oxalis

Мъниче! Отдавна не си броило лъчите, които излъчваш. А знаеш ли, че и звездичките се раждат с прибрани лъчи. Че как иначе! Всеки миг се раждат милиони звезди, мънички слънца. И как би била раздрана плътта на Вселената, ако блеснат изведнъж с всички тези остри пипалца-лъчи. Толкова нароени души, новородени съдби, милиони кръстопъти, остроъгли болки и ярки надежди! Не… Проглеждаш за първи път, усмихваш се за първи път. За първи път плачеш, за първи път протягаш ръчичка и докосваш лицето на мама. За първи път вкусваш сок от ябълка – ой! И вкусно, и стипчиво, и сладко. Като вкуса на живота. С всеки първи път, по един лъч струйва от теб. Озарил света наоколо със заявката:

- Ей! Тук съм! Част съм от дъха на живота! От ритъма на капките, от цвета на небето. От плътта на листата, и студа на снега.

Е, светът те чува, в ефира се носят лъчите ти. Кога по-ярки, кога притреперващи от страст или страх, кога приглушени от тъга или крещящо виолетови като болка. Докато не достигнеш до мига – да не можеш да си ги преброиш вече. Станал си като… игленик! Много са, нагъсто, на сектори. Различно дълги, а някои – откъснали се от теб завинаги. Какво пък, има и няколко, които са ти особено скъпи. Не лъчи – цели снопове светлина, които режат тъмата и правят мост с лъчите на любимите ти хора. Защото човекът е това – нишка в мрежата на живота. Не комета, изряла и изгоряла самотна. Не подхвърлен нагоре камък, паднал метри надълбоко, изгубен за света. Не изригнал вулкан, изпепелил дърветата, дръзнали да украсят снагата му.

Мрежа от светлинки е и никой не може да му я отнеме! Винаги с теб, с мен, с него, с бабите и децата, с приятелите. С хората, които си срещнал и тези, с които още имаш да делиш лъчи. Какво като са много и не можеш да ги преброиш! Нали това искаше, мъниче? Да бъдеш звезда! Сега си – зряла, рошава такава, игленичеста, но… грееш! Осветявай, стопляй, създавай и не се страхувай да откъснеш лъч … за вълшебна пръчица на някого.

hoya

На най-скъпите ми…

за мама


***
Една към друга устремени
Две звезди в синхрон трептят
Години минаха – несподелени
От утре – вечността ще си делят

Задушница

01_DSC06448

Погледът ми час по час се измъква като непокорния кичур на Биляна, изпод кенарената забрадка, докато се опитва да избели пустото даровно платно. Литва през прозореца, промушва се между прясно изрусените коси на липата и се емва към небето. Знам кой ден е днес. Знам адетите, … уж. Нямам жито, ни хляб, ни пурички с локум. Татко, нямам и ореховки. Ще ти направя пак, следващия път, като отивам при майка…
Read more »

Есен

IMG_20200507_133551_1


И да искаш, не мога да ти дам пролетната синева
Нито пороя, ни омарата на лятната утрин
И маранята, знойно обагрила погледа

Не чакай кълнове да преобръщат душата ми
Да те бръснат осили на гняв и тревоги
И градушка спомен да забие в кал

Есен съм! Лозите в косите ми свиха венец
В сянката ми – узрели мечти
Шумолят листата палаво в очите ми

Всичките сезони съм събрала
Шепа кестени – пропукани съдби
През всичките любови оцеляла
… и още жадна, тъй че… се пази!

… under my skin

rose


Под кожата си ми!
Вплетен в мрежата от капиляри
С бягащи като от взрив еритроцити
Когато ме докоснеш
Като вкуса на кръв по устните
Когато усетя, че ме няма
В мислите ти…

Под кожата си ми…
Гъдел, съединяващ невроните
Дъга рефлексна на щастие
Отнело болката в миг на разлистване
И парченце дращещ хитин
Пробождащо ме като мълния
Когато те няма
До мен

Под кожата си ми, а понякога
Ми иде да я остържа сама!
Да я разлистя!
Да я разтворя тази многопластовост
Променливост внезапна, която захвърля ме
Ту в огън, ту в смразяваща тъма

А седя в пустотата, безкръвна
Поглед впила на розата в мандалата
С благодарност, че те има(х)
на света…

Wearing The Inside Out

01_DSC03859_as_BWcg


Умееш да си безразлично мълчалив
Далечен, непознат, като цяла вселена
В орбита, в която никога не успях да вляза
Когато усещам мълчанието ти да ме издълбава
Отвътре навън…

Умееш да си изграждаш ледена кора
През която не мога да те докосна
А искам, макар да замръзват ръцете ми
Защото някога, някъде,… там имаше вулкан
И леко достигаха до него пръстите и мислите ми
Отвън навътре…

03_pict7804ucg

Умееш да ме накараш да се чувствам виновна
И ненужна, като локва под красива ледена висулка
Не, че искаш! Твърде високи са пламъците, в които горя
Така ще изтече всичката ми топлина
Без да мога да те сгрея
Без да мога да те докосна
Изтъняла
Отвътре, навън…

03_PICT7002_ascg

Умееш да ме накараш да повярвам, че не искаш любовта ми
Че нямаш нужда, че ти идвам някак в повече,
а ти не можеш да откликнеш със същото
Умееш да си винаги прав!
Твърде много си изпълнил мислите ми
Твърде тежко е безспирно да горя
Твърде болезнено прераждането без теб
Ще мога ли да изтръгна душата си
Oт дълбините на айсберга
Отвътре – навън…

/PF, “…Now we can hear ourselves again…”/

Aqua-galaxy

01_DSC04828_asBW


И бродя, и плувам, на светло, по тъмно
В галактика с топли звезди
Вселена кипяща, безбрежна, бездънна
В душата ми пръска искри

Покой не намира, все търси, не спира
В миг блясва в любов и екстаз
А в следна минута, от болка се пука
И орбити кърши в несвяст

03_DSC04858_as

Къде да те търся, коя ли планета
Докоснал си с нежност и зов
А после отплувал си – ярка комета
С опашка от златен обков

Ще бродя, ще търся следите ти в мрака
Лъчист, ненаситен пулсар
Звездите така са – все някого чакат
За последно да пламнат в пожар…

02_DSC04842_as

Авто-мото-сепуко

01_IMG_7800

Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.
Read more »

One & only…

05_DSC03722_as_grboost


- Кажи ми кога…
- Да те забравя? Никога!
- Никога не съществува. Скоро! След месец-два…

- Танцът ни е толкова истински! Няма начин да свърши!
- Дали? Мислиш, че знаеш какво крият семената на тревогите ми?

- Нали аз съм твоето слънце?
- О, да! Но искам и вятъра…
- Ето! Давам ти го в косите си!
- Така вълшебно ухаят – на лято и узряла есен. И реката искам…
- Влагата на устните ми – не ти ли стига?
- Разкошна е! Толкова си вкусна!

- Но… има толкова реки, чиито води…
- Водата си е вода! Навсякъде!
- Едва ли… Не всички реки минават през теб

- Тогава?…
- Какво се замисли?… Къде си!?

- Отивам си!
Пускам те – да търсиш реките
Чиито води не познаваш
Грабна ме вятъра.
За него ще бъда единствена…

/Flo, 2019/

Next Page »