Blog Archives

Студено

tea

Само тая топлинка ми остана! Не, не съм аз от ония вещици, дето ги рисуват кацнали по висулките на ледени замъци. Замръзна ми двигателя на метлата, какво остава за върха на носа ми! Ама така е, като се назландисват и чакат да се затопли по Димитровден… Ще! Има да чакат! Ама какво си мислят тия от топлофикация, бре? Нали си имаме кранчета, който иска да си го спре! Който като мен вирее само на > 24 градуса, ще си се пържи с кеф и уважение към далновидността и грижата за човека. А сега какво? Иде ми да нацепя оня кютук… миндерчето на маминка. Па да си стъкна един пращящ огин насред хола…
Read more »

ППЖ #17: Гонитба на кифли

garota do Ipanema

- Момчета, тъкмо сте ми паднали двамата. Я, да ви попитам, като по-светнати по въпроса. Как определяте една девойка като “кифла”? – използвам момента да питам тандем Жоро и син. Да си помогна за непосилната задача, дето ми спретнахТЕ Ваше Рошавомислие и Ваше Спаскосиятелство.
- Амми такава, дето се маже много – смело откликва единия младеж – Яко нагримирана, обикновено има огромни обеци.
- Носи си чантата преметната така, а ръчичката и стои като чучур, викат им и чайничета. Прическите им са все такива, еднакви. Или са изрусени, или яко черни…
Read more »

Простор

01_pict8855

Балконът започна да се съживява. Не само със завърналите се от няколко седмици сандъчета мушкато, които използваха последните слънчеви дни да заменят болнавия си зимен цвят с плътно зелен. Дори щипките изглеждат по-ярки и по-весели на слънцето. Да не говорим как все по-малко ме свърта вътре и все гледам да си намеря някаква работа по терасата… Ето и сега, едва дочаквам Мара да изпере. Хладният допир до прането така приятно контрастира със закачливото гъделичкане на слънцето по ръцете ми. Как да не му обърнеш внимание? И да не се усмихваш, примижал от удоволствие като котка на припек.

02_pict1607

Тази година ябълката няма да цъфти много. Но пък люляците са почти готови! И вече почти достигат височината на балкона. Обожавам люляци! Има нещо магнетично в тези лилави гроздове, в търсенето на две абсолютно еднакви по багра и форма четирилистни цветчета, докато в същото време не можеш да се въздържиш да дишаш, да дишаш до замайване. През май простирането вечер си е чиста наслада. Приглушено се носи фон от улицата, децата подвикват и смехът им се стрелва под липите. Вечерта пада бавно, сякаш и тя иска да извлече и попие до дъно стопления през деня аромат.

03_PICT1229

Изчириква синигер. Чак рязко ми идва в унеса гласчето му. Така е притихнало всичко в следобеда. Полегнала лениво на хълбок, Земята е разтворила всяко цветче, което може, всяко листенце се е наместило така, че да поеме повече лъчи. Пък нали и е празник днес :) Нагъсто сред тревата са се пръснали петна от великденчета. Като че някой е изливал час по час на различни места морава боя за яйца. А отблизо цветчетата им приличат на личица на извънземни (както ги представят по филмите :) )

04_2043

Колко рядко се сещаме да съзерцаваме красотата. Липсва ми времето, когато можех с часове да седя на просторния балкон в къщата ни. Погледът ми чертаеше плавната линия на западните възвишения. Прекъсвана от някой покрив в ръждива охра, комин, с килната антена, на която задължително се подвизаваше някой от моите крилати любимци. Тогава умеех да разтварям сетивата си, да попивам всеки аромат, всяко трепване на сенките, подскок на птица сред къдравите лози, всеки полъх на вятъра и всеки аромат, който носи…

05_pano_blagoev_5

Играта на облаците! Най-добре я виждаш със затворени очи. Когато се опитваш да гадаеш формата на разплитаната от вятъра дантела по танца на слънцето, по силата, с която пари клепачите ти, или по хладната ласка, която усещаш с устните си, когато се скрие зад облак.

06_pict3691

Мимолетно докосване, вятърът носи цвят от дърветата… Как така става, че цял живот се учим на най-простичкото нещо – как да живеем? И най-често изпадаме в терзания, че не успяваме да намерим пътя. Не ни стига време или търпение да потърсим верния, или ни е по-лесно да се заблуждаваме, че сме го намерили. На това нещо Земята е научила останалите си чеда доста по-успешно… Цветовете се ронят. Само малко да ги подхване вятъра и с разточителна щедрост дърветата са готови да му отдадат цялото си съвършенство.

07_PICT8535u

Дали е това – да се научиш да отдаваш? Да оставиш през теб да премине частица светлина, чиста животворна енергия. И не да се стремиш да я задържиш, а да я оставиш да отлети. Задържайки само онова, което тя е породила в теб. Само осветеното, стопленото, покълналото. Онова, което се е променило, за да стане по-добро.

08_pict1288

Какво ли не му минава на човек през главата, като го позатопли слънцето. Первазът пари под ръцете ми. Зад мен ризите вече изсъхнаха, ухаят на слънце, на цъфнали сливи, на изпръхнала от топлина земя. Иде ми да простра душата си, подгизнала от зимни мисли. Едвам я опазих от мухъл. Да мине слънцето през нея, да я стопли, да изчовърка и изгони тъмните ъгълчета, да ослепи нетърпението, да изглади ръбовете, да приласкае едни желания, да ги замени с други – простички, осезаеми. И да го пусна да си отиде. Да се засмее и да го видя как ми намига в измития прозорец… Ха! Само не знам дали ще издържат въжетата на пролетния простор. Кой ли изобщо е измислил тая дума?! :D

09_pict8849

Почивният ден на Жижи

001_pano_niebla

Стъпките и закачливо следваха подскокливата и сянка по пътеката, вчесала на среден път тънкоснагите дъбове. Самата Жижи беше стройна, дългокрака, с ръст горска печурка и 3/4, или по размерните единици на стандарт ФорестГномп – строен миньон. Късокосместа, пъстроока и чевръста, Жижи се отличаваше и с благ характер, привличащ цял рояк обичливи мъници около нея, винаги готови да я закачат и разсмиват.
Read more »

« Previous Page