Балконът започна да се съживява. Не само със завърналите се от няколко седмици сандъчета мушкато, които използваха последните слънчеви дни да заменят болнавия си зимен цвят с плътно зелен. Дори щипките изглеждат по-ярки и по-весели на слънцето. Да не говорим как все по-малко ме свърта вътре и все гледам да си намеря някаква работа по терасата… Ето и сега, едва дочаквам Мара да изпере. Хладният допир до прането така приятно контрастира със закачливото гъделичкане на слънцето по ръцете ми. Как да не му обърнеш внимание? И да не се усмихваш, примижал от удоволствие като котка на припек.
Тази година ябълката няма да цъфти много. Но пък люляците са почти готови! И вече почти достигат височината на балкона. Обожавам люляци! Има нещо магнетично в тези лилави гроздове, в търсенето на две абсолютно еднакви по багра и форма четирилистни цветчета, докато в същото време не можеш да се въздържиш да дишаш, да дишаш до замайване. През май простирането вечер си е чиста наслада. Приглушено се носи фон от улицата, децата подвикват и смехът им се стрелва под липите. Вечерта пада бавно, сякаш и тя иска да извлече и попие до дъно стопления през деня аромат.
Изчириква синигер. Чак рязко ми идва в унеса гласчето му. Така е притихнало всичко в следобеда. Полегнала лениво на хълбок, Земята е разтворила всяко цветче, което може, всяко листенце се е наместило така, че да поеме повече лъчи. Пък нали и е празник днес 
Нагъсто сред тревата са се пръснали петна от великденчета. Като че някой е изливал час по час на различни места морава боя за яйца. А отблизо цветчетата им приличат на личица на извънземни (както ги представят по филмите )
Колко рядко се сещаме да съзерцаваме красотата. Липсва ми времето, когато можех с часове да седя на просторния балкон в къщата ни. Погледът ми чертаеше плавната линия на западните възвишения. Прекъсвана от някой покрив в ръждива охра, комин, с килната антена, на която задължително се подвизаваше някой от моите крилати любимци. Тогава умеех да разтварям сетивата си, да попивам всеки аромат, всяко трепване на сенките, подскок на птица сред къдравите лози, всеки полъх на вятъра и всеки аромат, който носи…
Играта на облаците! Най-добре я виждаш със затворени очи. Когато се опитваш да гадаеш формата на разплитаната от вятъра дантела по танца на слънцето, по силата, с която пари клепачите ти, или по хладната ласка, която усещаш с устните си, когато се скрие зад облак.
Мимолетно докосване, вятърът носи цвят от дърветата… Как така става, че цял живот се учим на най-простичкото нещо – как да живеем? И най-често изпадаме в терзания, че не успяваме да намерим пътя. Не ни стига време или търпение да потърсим верния, или ни е по-лесно да се заблуждаваме, че сме го намерили. На това нещо Земята е научила останалите си чеда доста по-успешно… Цветовете се ронят. Само малко да ги подхване вятъра и с разточителна щедрост дърветата са готови да му отдадат цялото си съвършенство.
Дали е това – да се научиш да отдаваш? Да оставиш през теб да премине частица светлина, чиста животворна енергия. И не да се стремиш да я задържиш, а да я оставиш да отлети. Задържайки само онова, което тя е породила в теб. Само осветеното, стопленото, покълналото. Онова, което се е променило, за да стане по-добро.
Какво ли не му минава на човек през главата, като го позатопли слънцето. Первазът пари под ръцете ми. Зад мен ризите вече изсъхнаха, ухаят на слънце, на цъфнали сливи, на изпръхнала от топлина земя. Иде ми да простра душата си, подгизнала от зимни мисли. Едвам я опазих от мухъл. Да мине слънцето през нея, да я стопли, да изчовърка и изгони тъмните ъгълчета, да ослепи нетърпението, да изглади ръбовете, да приласкае едни желания, да ги замени с други – простички, осезаеми. И да го пусна да си отиде. Да се засмее и да го видя как ми намига в измития прозорец… Ха! Само не знам дали ще издържат въжетата на пролетния простор. Кой ли изобщо е измислил тая дума?! 
Comments(6) 
