Ехх, де го туй небе! Ако до вниманието ви е достигнала новината, че зимата е дошла в Западна Европа, сигурно ще си помислите, че като е вълшебен град, Женева ще да се е спасила от студената вълна. Да, ама не. Снимката е от лятото, а мен така жадно чаканият уикенд ме посрещна с дъжд в събота. Един такъв приятен, не много силен, но постоянен есенен дъждец. И кротко снижили се температури (не като тези в София, дето още ви позволяват да се разпищолите следобяд по къси панталони и джапанки!).


Това не можа да попречи на плановете за редовното годишно посещение на ботаническата градина. Така, че раница на рамо и бегом към спирката. Понеже надълго и нашироко съм разказвала вече за градината, ще ви оставя само да се наслаждавате на гледките.

След като в автобуса се опитаха да ме докарат почти до състояние на пълнеж на кроасан (еkскюзе моа, … приоритет на местна почва ), може да се каже, че навлизането в притихналата входна алея си беше тотален озон! На всичко отгоре, на пътя ми се изпречи ей, тази феерия в пурпур! Японският клен (Acer palmatum) ми е едно от любимите дръвчета и настана едно щракане, клякане, подскачане, фокусиране, сменяне на обективи, изобщо пълна програма

От толкова време на студа, Дейна се нацупондри и като влязохме в покрития павилион, реши да се прави на запотена… Та я чаках доста време да се аклиматизира, па я забърсвах, па и духах, па я галих, изобщо… капризации от класа. Понеже се заинати с фокуса, това цветче от бугенвилия успя да го отрази чак след като го взех в шепа…

А дъждът вали, вали… И всички снимки навън са правени изпод козирката на чадъра. Можете да си представите каква гледка съм била, ама нямаше никой да ме щракне В резултат, обаче, всички снимки са клише от серията “МоКРО МаКРО”…

Това цвете майка ми едно време си го отглеждаше в саксия. Не запомних името, но ние му викахме мартеничка. И то, горкото, беше настръхнало. Обзалагам се на средно голям тоблерон, че на слънце се ококорва, разтръсква, нарошва и разперва всички власинки и се оплезва с тичинки

По едно време вече така силно заваля, че трябваше да се ориентирам към изхода, за мое огромно съжаление.

А иначе любимите ми огромни дъбове, буки и ясени бяха разкошни! Листвениците – разпуснали златни коси, киселия трън – наметнал шалче в модерния цвят сьомга, шипките и наровете – с капчица на всеки плод. Само че… не се снима лесно под чадър

Другият посетител на градината беше едно индийско дядо. Много мил човечец! Едва не си чукнахме главите, докато се провирахме под пальмите, но поне стигнахме до единодушния извод, че това е един вери бютифуль гардъннь… Ей, го, носи се с чадър като цъфнал нарцис, ама поне не се ядосва, че не може да снима дълго

Въпреки дъжда и захлаждането, съботната разходка си я биваше. Обааачее, … хич и не подозирах какво ще се случи в неделя! Да, знаех, че времето се влошава, ама чак за такъв студ не подозирах. Верно, била съм тук и през декември (ей, тва ламите много помнят, брей!) преди Коледа, когато греяното вино с канела ми спаси живота Но не съм присъствала досега на такъв ураганен вятър в този град!

През прозореца се редяха гледки на тичащи (доколкото могат по-бързо) хора, някои майки загърнали децата си или бутащи колички със състезателна скорост, всичките забулени, ошапкосани. Вдигаха се вихрушки от листа. Само пъстри листа! Нямат си найлонки да им опъстряват гледката на вихрушката. Търпях, търпях, ама към 2 ч. следобед взе да се поразчиства небето и вече не издържах! Навлякох се и аз и се осмелих да изляза. Лелеее! Грабна ме тоя вятър, раздърпа ме, бръкна ми във всяко топло ъгълче и ми изсмука и топлината между зъбите… Дори нямах време да затракам, толкова бързо се добрах до езерото.

Естествено, фонтан нямаше – то и това оставаше! Той фърга пръски в далеч по-кротко време, та сега, при вятър 11 м /сек щеше да накваси половината град! То и нямаше нужда от фонтан – гледката и без това си беше разтърсваща

Къдравоглави облаци над езерото бях виждала. И пъстреещите се отсрещни хълмове, и подскачащите яхти, лодки и шамандури! Но такива вълни в него, не предполагах, че могат да се образуват.

Като стигнах до брега тъкмо две лодки се “опитваха” да стигнат до пристанището. Гуменият зодиак подскачаше като котка по кълбо прежда, само дето кълбетата пяна коварно и неспирно образуваха нови дипли на най-непредсказуемите места пред носа.

Флаговете плющяха, мачтите на яхтите скрибуцаха, такелажът им играеше дива румба около тях, а птиците се бяха изпокрили и само тук-там по някой пернат ас се опитваше да се издигне към облачните вълма. Не съм предполагала, че тази така спокойна, така галеща, грабваща и усмихваща водна шир може да се превърне в сиво-синя грамада, готова да захапе лакомо всичко, което попадне под гребена на вълните.

По едно време усетих, че пръстите ми са добили цвета на попарени вурстчета, а вятъра най-сетне беше пробил крепостта на обраслия ми скалп и сега мяташе фитилчетата ми като рехав карфиол, доволно изсмуквайки топлината чак до мозъка (на космите). Тръгнах обратно, доволна, че раницата ми е достатъчно тежка и не позволява на ледения вихър да ме зарее някъде из северна Италия…

На връщане жална гледка ме посрещна в един от красивите паркове. Не бях свикнала да виждам тук повалени и изкоренени дървета. И веднага местата бяха оградени, с всички мерки за безопасно преминаване.

Е, утре е нов ден. Както казва моя любимец Arto Tuncboyaciyan “всеки ден е един нов живот!”. Слънцето пак ще заплете усмивките на хората, пъстрите листа, които са оцелели от вихъра, ще продължат да събират злато и бакър още няколко дни, преди меко да полегнат в тревата. И под дърветата, и над изгладения укротен гръб на Езерото, отново ще се стрелкат птици…

До следващия път, мой приказен град!