Това, че имаме деца абитуриенти, в никакъв случай не означава, че се чувстваме остарели! Просто… децата са пораснали

Въпреки, че вчера чак не ми се вярваше, че този костюмиран млад мъж е същото човече, което ми се усмихваше някога от количката. А уж усмивката си е пак тази, малко загадъчна и дяволита. Само дето вече се слага в една редица с мъжете

Още по-добре – с приятелите. Особено с тези, с които се знаят още от времето, когато са започнали да мъкнат огромните раници, пълни с буквари и читанки.

Друго си е да се виждаш обграден с мацки, естествено. Особено пък ако са тези същите момичета, с които заедно си писал съчинения, решавал задачи или на които си пращал бележки на откъснато ъгълче от кариран лист. А пък сега не можеш да ги познаеш, превърнали са се в принцеси…

След години, прекарани заедно, е толкова мило да прегърнеш човека, който ти е бил и учител, и душеприказчик, и приятел, и добър съветник, и закрилник. Класната с главно “К” Галя Иванова! Невероятен човек и преподавател.

Нито ден, ни час не минава несподелен с ето тези сладури — най-близките приятели. Аверите! Какво ли не са един за друг, те просто виреят в едно пространство (реално и виртуално). Идея, родила се в главичката на един, става общо действие. Няма по-хубаво нещо от това да чувстваш такива приятели до себе си.

Някак си в самия ден на бала, в тичането по подготовката, сред виковете в училище, броенето до 12, шракането на фотоапарати, цветове, коприни, бляскави очи, ошашавяш се и не усещаш съвсем значението на събитието. Усетих го едва днес, Марти се прибра доволен и спи, а аз обработвам снимки и тихо се усмихвам. В лежерния следобяд, мога пак да преживявам всички дребни детайли, които са отплували с вихрушката. Да гледам как се смесват с пожеланията и мечтите, допълвайки картината на щастието.

Попътен вятър, дечурлига! Късмет, щастие и мечти!