rain-soaked
olive branches droop,
ground fogs rise

cold midnight
pounding rain–
only ghosts about

Not a leafbud
in a blue oak grove–
shadowless winter noon.

/Michael P. Garofalo/

~ ~ ~
Внезапен порив
Последният лист реши
Да си отиде

/R. H. Poulin/

~~~
That snail –
one long horn, one short,
what’s on his mind?
- Buson

/на скъпият ми приятел Дедов, с пожелание за разнообразие в мислите и консенсус в действията )

The nature of man
the moongazers vanish
more quickly than the moon

/Kobayashi Issa/

Имало едно време една красива река, лъкатушеща между хълмове, гори и ливади. Тя се родила като жизнерадостен ручей. Изворът и винаги танцувал и пеел, докато се спускал от висините на планината. По това време, реката била още твърде млада, но постепенно се укротила, когато се спуснала в низината. Искала да намери път към океана. Станала пълноводна река, научила се как да изглежда красива като прави грациозни извивки между хълмове и ливади.

Един ден, открила облаците в себе си. Облаци с всякакви цветове и форми! От този ден забравила за всичко друго, освен да се впуска в преследване на облаците. Искала да притежава поне един, да го задържи единствено за себе си. Но облаците се реят и пътуват в небето, постоянно променяйки формата си. Понякога приличат на ямурлук, а друг път – на препускащи коне.

Реката страдала много заради непостоянната природа на облаците. Да ги преследва, един подир друг, било нейно единствено желание и радост, но с това животът и се изпълнил в отчаяние, гняв и омраза.

Един ден отнякъде се появил силен вятър и отвял всички облаци от небето. Оставил го абсолютно чисто. Реката помислила, че е загубила смисъла на живота си, облаците изчезнали и вече нямало кого да преследва. Поискала да умре. “За какво ми е тоя живот, като облаците вече ги няма?” Но как би могла една река да посегне на живота си?

Tази нощ, реката се опитала да се върне назад, да се вгледа в себе си. Толкова дълго време бе тичала подир неща, които са извън нея, че досега не беше успяла да види сама себе си. Тази нощ тя имала възможността да чуе собствените си вопли, гласът на водите, разбиващи се в бреговете. И понеже най-сетне успяла да чуе собствения си глас, открила нещо изключително важно.

Разбрала, че това, което търси така настойчиво, вече е в самата нея. Реката открила, че облаците не са нищо друго, освен вода. Те са родени от водата и пак се връщат в нея, и самата река е също вода.

На следващата сутрин, когато слънцето озарило небето, реката открила нещо изумително красиво. Видяла чистото синьо небе за пръв път. Досега не го била забелязвала. Нали винаги се интересувала само от облаците, досега не била виждала небето, което е техен дом. Облаците са нетрайни, но небето е постоянно. Реката разбрала, че необхватното небе е било в сърцето и от самото начало. Това велико прозрение и донесло успокоение и щастие. Когато погледнела безкрайното, прекрасно синьо небе, реката била сигурна, че никога вече няма да загуби своя покой и хармония.

Същият следобяд облаците се завърнали, но този път, реката не пожелала да притежава никой от тях. Тя можела да се наслаждава на красотата на всеки един, и да посрещне всички. Когато някой се оглеждал отблизо в нея, тя го приветствала с милосърдие. Когато искал да си отиде, тя му помахвала щастливо с вълна, изпълнена с любяща доброта. Реката открила, че всички облаци са нейни. Не трябвало да избира вече между облаците и себе си. Между нея и тях съществували покой и разбирателство.

А на вечерта се случило нещо прекрасно. Когато реката разтворила напълно сърцето си за нощното небе, видяла отражението на пълноликата луна в себе си – прекрасна, цяла, блестяща като скъпоценен камък. Никога не си представяла, че може да види такава красива картина в себе си. Един китайски поет е казал “Младата и красива луна плува в зенита на пустия небосвод. Когато реките на съзнанието на живите същества текат свободно, картината на красивата луна се отразява във всеки един от нас”.

Това се случило със съзнанието на реката в този вълшебен миг. Тя поела образа на красивата луна в сърцето си, и всички заедно – реката, реещите се облаци и ярката луна, отплували бавно, бавно към океана.

“Няма какво да преследваме. Да се върнем към себе си, да се радваме на дъха си, на усмивките, на нас самите и на красотата около нас” /Thich Nhat Hanh/

Ти си аз и аз съм Ти
Неразривно свързани сме явно
Ти отглеждаш цветето в Теб
Аз да бъда красива
Преобразувам лошото в мен
За да не трябва да страдаш Ти
Аз подкрепям теб, а Ти – мен
Тук съм – да Ти донеса покой
Тук си – да ми донесеш радост

/Thich Nhat Hahn/

~ ~ ~
Walk and touch peace every moment.
Walk and touch happiness every moment.
Each step brings a fresh breeze.
Each step makes a flower bloom.
Kiss the Earth with your feet.
Bring the Earth your love and happiness.
The Earth will be safe
when we feel safe in ourselves.

/Thich Nhat Hahn/

* * *
Бъди пъпка, кротко стояща на плета
Бъди усмивка, частица появило се чудо
Остани. Няма нужда да тръгваш

/Thich Nhat Hahn/

Вятърът на пролетта
Носи за цветчетата раздяла
В съмнения не никнат
Клони и листа
/Доген/