Някога, много отдавна беше чувала звука на падащите снежинки. То е едно такова приглушено тупване, като въздишка. Едва доловимо, но много ритмично, но единствения начин да го чуеш е да вървиш някъде сред дърветата, през пъртината. И чат-пат чуваш едно по-тежко тупване и пръхкавото отръскване на някое елхово клонче, изтупало натежалия сняг. А тук, вкъщи?… Съвсем друга песен пеят капките по ламаринки и первази. Напрегнат ритъм, точно каквато беше и цялата тази отминаваща година.

Жижи завъртя пред очите си бистрата течност в чашата, лъхна я аромата на жасмин. Погледът и се зарея през розовобузите и тургоролистни циклами на прозореца, съвсем прекрасно открояващи се на фона на снега. Завъртя пак чая заедно с месеците назад, назад,… докато дойде до ноември-декември 2024. Началото на една семейна Епопея на Уюта

По онова време нито тя, нито децата имаха представа колко много търпение и нерви трябват за превръщането на един апартамент в дом. И най-вече – не предполагаха, че за целта трябва самия апартмент да премине през етап “Обекта”. Е, всичко се случи след като един добър човек им подаде в шепи идеята как да стане. Така, че след средата на ноември събраха багажа, с триста зора успяха да пъхнат съпротивляващия се котьо в пътната чанта и да се изнесат под налягане към Жижини,… докато къртачът шпореше през хола.

После се започнаха изненадите. Кабели по пода, пръснати като спагети от гевгир! Всякакви големини, в гофре или без, с ток или без ток, телевизионни и телефонни.

Човек се учи, нали.. знаете. Купиха си пискало – като си имаш къща с изобилие от кабели, важно е да знаеш къде има ток и къде не. Майсторите изкъртиха, струпаха боклука на камара и започна Фаза 2: Кольо, Сашко и термопомпената одисея.

За около месец, коридорите и стаите на Обекта бяха гъсто запълнени с кутии и кашони с всякакви тръби, тръбички, гайчици, винтове, свръзки, изолационни материали, нивелири, бормашини, конвектори и всякакви други машинарии. Появиха се дупки по стените, и още дупки… Плъзнаха нови тръби.

Помпи, вътрешни и външни, котли, съдове и съдчета, контролери, клапани, бушони и какво ли още не, съставляващо сложния агрегат на термопомпата, която трябваше да създаде уюта – да топли през зимата и да охлажда лятото.

В допълнение и огромния бойлер, заедно с останалите тръбопроводи и колектори, които се поместиха в килера (умилително наричан от Кольо “котелното”).
- Ами голям е, няма как… Ама как така е грозен бе, супер си е! За какво искаш да го скриваш, изобщо не мога да разбера! Погледни само какви лъскави тръби си има, и ей тук показва температурата – убедително подскача младежа в обяснения пред Тити, която си има свое виждане за “котелното”, очевидно несъвпадащо с главния турбо-майстор.

- Ааа, здравейте! Елате ся да ви обясня къде ще си сложите един куфар… – Сашко ги води в хола с вид на вълшебник, успял да среже асистентката на две равни половини.
- ?!? – веждите на всички са на фонтанелата, кръвното – цепи манометъра.
- Ей тук така – Сашко показва един твърде централен периметър от холната стена, предназначена за обилно показване в плановете на децата. Понастоящем – с две прясно пробити дупки, всяка с диаметър към 7 см.

- Ами стената се оказа бетон! Цялата отгоре до долу! – Сашко и Стефчо отупват отрудено прашни ръкави – Едвам пробихме дупките! Ся тука нали ще имаш нещо – библиотека, шкаф. Ще се скрият отзад тия тръбички, може с куфар да се направи…
- Не! – Тити си е сложила най-сияйно непоколебимата усмивка – НЯМА да има куфар! Разрешено ви е да дупчите максимално ето до ТУК! – показва ниво около подгъва на палтото си.

Ами направиха го, дупчиха пак… по-надолу. Прибраха максимално навътре тръби и кабели. И преди Коледа се изнесоха. Вечерта преди да свършат (20 декември), Колчо звъни на Жижи след като е пуснал по вайбър нощни снимки на плъзналите като синьо-червени мамби тръбопроводи по терасата:
- Абе ние решихме с момчетата… тука да караме нова година! Кво ще кажете? Много ни хареса Обекта! – мда, младежите не бяха оперирани от пикантно чувство за хумор.

Започна Фаза 3 – сам съм си господар. И строител също.

Жижи пийна глътка от поизстиналия чай. В спомените и нахлу тишината… И студа. Всички помещения в прах, незатоплени,.. а пък всички орхидеи на остъкления балкон – с цветоноси! Верно е, че тия ненормални китки искат стрес, за да цъфнат!

Междувременно, децата казаха “Ми така и така ще разбиваме, дай поне на трите стаи да сменим прозорците”. Е, смениха ги и във фаза 3 – настъпи тяхното обръщане.

Вече беше предколедно, между 21 декември и 6 януари. Времето, в което никой майстор не можеш да намериш. Никой не иска да се занимава точно па с твоите три прозореца. Още повече изпод дървенията имаше всичко възможно освен тухлите: керемиди, грънци и всякакъв трошляк. Не може да се забрави началото на Фазата – гипсовото лепило, бъркането на ръка в кофата до отмаляване, порязани пръстчета с макетното ножче, докато режеш гипсокартон, сънуването на нивелири и алуминиеви ъгли, докато ти изтръпва дясната ръка нощем, превръщането на ъгъл от 90 градуса в култ, и т.н.

“Справихме се, геройски! На студено, само с една духалка. Жадни и гладни, омазани в шпакловка, но… доволни, че ние сме си го направили!” Жижи пак се усмихна на един спомен. Връщаха се с такси от Обекта на 1 януари:
- Ами така е, случва се. Ей на, налага се да побачкам на нова година – таксиджията се жалва.
- И ние така – въздишка от задната седалка.
- Що, вие какво работите?
- Строителна бригада сме – учтиво обяснява Жижи – обръщане на прозорци, шпакловки, тва онова…
Таксиджията едва не набива спирачки. Обръща се ококорен:
- Ма.. вие…не се ебавате?!!

Накрая имаха и траншеи – два броя. По пътя на тръбите към кухнята, трябваше да минат през стената на спалнята. Запълването беше феерично – две дами, които до този момент са ползвали само пяна за коса, за пръв път хващат раздувна монтажна пяна…. Напръскаха и запълниха щедро, няма па сега да пестим пяната, я! И после тя започна да растеее, да се раздува, раЗДУУУУВА!! Па тръгна да ги търси!… Тая нощ Жижи сънува кошмари – как пяната продължава да се раздува и сплесква медните тръби на инсталацията. Пази боже!

А у тях – весело! Пълна къща с народ! Котьо подскача и всяка вечер идва на “занималня при баба” като стане 10-11 ч. вечерта и само Жижи има сили да лази и да го гони по коридора! Хубаво беше, липсва и онова време.

Нова година! Жижи дори и не предполагаше тогава каква трудна 2025-та и предстои. То и кой ли може да предположи. В такива моменти гледаме набързо да си пожелаем здраве. Най-вече! Със сигурност има и друго покрай него, но толкова много го искаш в такъв момент… Особено ако за няколко дни по Коледа си се справил с трите джама, в трите стаи. И си ги подготвил за Фаза 4.

Йордановден. Данчо-паркетаджията стартира неговата част от пиесата. Жижи реши да смени питието с по-силничко, че бая спомени са тук. Фазата трябваше да включва циклене и лакиране на паркет в 3 стаи и правене на нов – в хола. Наглед уж проста работа, ама не. Имаше от всичко по много. И най-вече – боички!

Мина първото циклене на трите стаи. Уж дъб като дъб ама не баш! Дъсчиците от тъмно кафяво, през разни нюанси на бежово, леко рижавко до сламено жълто, като препикано от орангутан. Дамите – в потрес! На втория ден отказаха лака, на третия – наличните байцове на майстора. На четвъртия – откриха маслото. Сега вече и майсторите бяха в потрес.

Подът на спалнята се превърна в голяма палитра. Кога няма избор – зле. Като има – още по-феерично “С две думи, справихме се супер!” – помисли Жижи с доволна усмивка. Макар и с 3-4 пъти повтаряне на циклене и шлайфане. И с усилията на тях двечките за омасляване на трите стаи. Ама пък така се учат нови неща, нали.

В хола епопеята се наричаше “сух под” и също мина през няколкократно правене, и разваляне, и пак преправяне. Докато накрая всичките десетки метри тръби – осем в едната посока и четири в другата – се кротнаха под завивка от перлит и дървени плоскости.

После следваше смяна на майстори, шлайфане, омасляване и с това през март финиширахме този първи етап. Термопомпата заработи, лятото мина в спокойствие и комфортна температура…

Жижи стана да нагледа тавата във фурната, където два традиционни щолена се препичаха като изпружени тюлени с набъбнали под коричките бадеми и стафиди… Като каза препичане, се сети, че това лято даже успяха да мръднат с Янакис до Гърция. Но това си е сюжет за отделен малък разказ, пълен с цветове и солен мирис.

Докато те се препичаха на Саракина, децата минаха през още един етап, защото уж “спасеното ПВУ” зацикли с изпълнението. Така се родиха куп неща, повечето с едни майстори дето да ти иде да ги ликвидираш и да ги преметнеш през балкона, на който са налепили плочките. Добре, че имаше и други, които поне знаят как да сменят прозорци

Така се изтъркули есента и отново дойде ноември, с което на хоризонта се очертаха нови дейности, след смяната на прозорци. След оправянето на кухнята за цели 3 седмици (в стъргане, прах и боя), децата рекоха “Аман от майстори! Ще си оправим хола сами”. Жижи изпадна в чуденка за час-два… Мислено обходи в едната и другата посока холът с размер на училищно игрище. И големия прозорец, дълъг към 5 м.

Речено-сторено! Ама поне да пробваме нещо ново и с повече финес. Дамска бригада сме все пак. Вече имаха професионален миксер за шпакловки (улесни им живота в пъти!). Сега запретнаха ръкави и се гмурнаха в дълбокото, въоръжени с пистолет. “Дано не сбъркаме пяната този път!” – хубавото на строителния им дует е, че се учат бързо. Фино, леко, прекрасно и voila! Два уикенда, двата прозореца готови!

След кратък размисъл и подаръкът на Тити за рождения ден се оформи – във вид на двойка ножове за шпакловка и валяци. Ами сръчно ми е момичето – усмихваше се Жижи – усвои ножовете за нула време! Още два дни – първа ръка шийтрок. Още ден – втора ръка! Пък и поддържаме работната площадка подредена и чиста, както пишат фирмите на разни безхаберни изроди по обществените поръчки.

Жижи си спомняше с отнесена усмивка тънкостите, които трябваше да откриват всеки ден, метър след метър. Все асоциативни такива Разреждането на шпакловката – до гъстота на бита животинска сметана, т. нар. “меки върхове”. Количество с валяка по стената – познаваш го по звука! Трябва да има онова специфично джвакане, сочно и мазно, което да покаже, че е максимално мокро, без да тече. И тогава идва ножа – плавно, леко, плъзва се и с едно-две движения изглажда и покрива. Жижи помнеше как след първата ръка шпакловка и в стаята стана по-светло, сякаш се е разтеглил деня.

И пак безценна помощ от приятел – Ден за шлайфане. Един безуспешен опит само за повдигане на жирафа и … Жижи се отказа да инвестират и в такава машина. Добре, че са приятелите – живи и здрави да са! Още два дни – поправки, търкане с шкурка тук-там. Ден за грунд. И още три – за боядисване. Кой измисли тия три гайтана гипсови орнаменти на тавана!? Часове подмазване с четка и валяк, качи се – слезни от стълбата. Ама пък стана красиво…

И тази битка свърши. Тръгнахме от тук преди година…

Сега посрещаме Слънцето всеки ден с щастлива усмивка ето така…

Котьо, който търпеливо изчакваше два месеца зад затворената врата на хола, душкайки прокрадналите се миризми на шпакловки и бои, най-сетне се върна във владенията на замъка си.

Усмивка отново озари уморените очи. Успяхме! Че и Коледа посрещаме с всичката светлина, клонки и красота – след всичко, което мина през нас!

“Браво на децата – за решимостта, упоритостта и търпението. И за това, че ми се довериха. Късметлийка съм!” – мислеше си тя.

Жижи дори не искаше да си спомни за оня, другия и живот, паралелната вселена на работата. За всичките изпилени нерви, разправии, инфарктни ситуации, и все пак – и там стигна до успешен край, преди да полее цветята и да се изнесе с огромно желание в отпуска. Е, какво пък. Оцеля и този път. Вярно, че вече три са пръстите с деформирани кокалчета (е имам още 7, което си е повече). Вече и чукане на вратите не и се получава (затова ги отваря с крак).

И докато тя си допива коняка, сменил жасминовия чай, някой вече пита:
- Какво се случва сега с тая тераса?! На мене ми духа на ушичките – ей, тука – през тая неизмазана пяна!

- И тука фибран да сложите! Да ми е топличко! И да има къде да си драскам, докато всичко живо спи.

Безкраен празник Благодарна за всичката пъстрина на живота, такъв какъвто си го направим и ни го търкулне майката природа, Жижи се усмихваше. “Ще омажем и там, живи и здрави да сме” – рече си тя, докато отиваше да извади щолените.

А из въздуха ароматът на канела и джинджифил рисуваше новите коледни пожелания.

Снимките са фееричен микс на строителното дуо

Понеделник

“Като дойде този период и настъпва тотално пощръкляване!” – мислеше си Жижи, пристъпвайки от крак на крак, на опашката в супермаркета. Влизаш за един хляб и като се почне… Една избира брашно двайсе минути. Жижи реши да пита лелята какво толкова се е зачела в етикета. Ма гледала колко глутен имат брашната! Жижи качи вежди до рошавия си бретон, ама накрая си вика, що пък не. Я и аз като жените да взема едно кило. Най-хубавото брашно за козунаци било това за баници, а не онова там – дето е “за козунаци” и е на промоция. Ай ся де! Какво им костваше да си напишат кое за какво е, да не се объркват хората! Не, че Янаки ще разбере от какво брашно са козунаците. Жижи пуска в количката и два пакета стафиди. И за всеки случай, по една кутийка от всеки вид локум. Че и на неговата опаковка пише “Локум едно време”, ама знае ли човек. А Янаки дори не яде локум, камо ли да прави разлика. Че и се е тръшнал нещо сополив последните дни… Жижи помисли малко, па сложи и бутилка ром. Така де, за козунака трябвало (и да не вземе да я тръшне и нея хремата на другарчето)…

След още половин час, Жижи акостира вкъщи. Остави торбите и.. хукна да гони двама съседи, на които не беше събрала таксата за входа за март. Аман от заетости, че и входен бирник! Страстна седмица, че и кучи студ, на всичко отгоре!

Вторник

“Завършвам протокола и го меткам на мъжете – да четат! Няма само да пазаруват, я!” – с вид на веган пред зелева леха, Жижи поставя последния акорд на мейла – “Поздрави и весели Празници!” Сега вече може да мисли за… цъфнали магнолии! В тоя миг, влита един от по-малко флегматичните колеги. От течението прозореца се отваря с трясък и свирепият вятър напомня, че.. и в апРил има “Р”. И магнолиите тая година са също така леко пообветрени, разпарцаливени и нефризирани. Ама пак се води, че е пролет. Жижи слага шапката и тръгва към аптеката… за нови дози тера-флу за половинката.

Сряда

Реши да си пусне отпуска два дни. Гледа, всички си пускат, няма само тя да следи да не падне тавана, я! Ама някой искал подпис, задължително било, дедлайн! Бе кой слага дедлайни в страстната седмица, безбожници ньедни! Набира се пак сутринта до работата… А навън цвъркат синигери! Косове извиват неравноделни трели, оплетени като бодлива тел по 30-годишна дворна ограда. Облаците се извиват … досущ като навдигащо се тесто! Жижи тръсва глава “Аман бе, начи! Айде да идва там деня за месене, че само това ми е пред очите”. Купува 2 кубчета мая, 4 ванилии. Айде, и един пакет суха мая – да има.

Следобяд. Духа зверски, та се завихря чак под бабешкото яке (Янаки вика, че такива якета имали всички баби у квартала). Много важно! Не на всяка баба и отива мораво… Среща с приятели! Хубаво, ведро, смях, цъфнали череши и девойки… Небе – като ултрамарин с 3 капки мляко! Плуват едни накъдрени облаци, а встрани… диалог:
- Я, вижте какви облаци! Що не ги снимате?
- Абе не… И облаците се изпедерастиха нещо напоследък!…

Четвъртък

Почивка… Фигуративно казано. Дори не е хипотетично, че по план има пазаруване и яйца! Ма трябвало преди изгрев да се боядисат. Чакайте, бе, аз дори изгрева не мога да видя от строежи наоколо…. Жижи успява да стигне до банята, ма нещо хептен носов блокаж тая нощ. Странно, сапуна не мирише. Влиза в хола – няма го обичайния лек парфюмен аромат на орхидариума (набъбнал до скромната бройка 8, в най-различни етапи на жизнен цикъл и цъфтеж). Абе изобщо, нищо не е в ред – ни нос, ни гърло! Няма време за драми, отиват на пазар. След много избиране, Жижи награбва две кори от най-осраните, НО български бели яйца. Поне се надява да са бели като ги измие… В багажа има и някакво парче от чифтокопитно, което впоследствие ще се разбере на каква възраст е. И още две орхидеи (ми нямам Dendrobium, какво пък).

А, и най-важното – кутия гръцки локум с мастикс (ама нали купи 3 кутии с рози!). Връщат се и от вратата още Жижи разпаря кутийката и лапва едно парче… Нищо! Със същия успех можеше да сдъвче и плужек. Сред пудрата захар цъфва най-нещастната физиономия на света. Няма, бе! Няма грам вкус и мирис! Тотал щета! Иде и да удуши Янаки.

- Как можа, бе, как можа баш сега! Ти ми го докара това!
- Ма аз имах само хрема, не съм си губил вкуса – Янаки се опитва да се промуши през вратата на кухнята на заден ход, невредим.
- Да бе! Ти по принцип си нямаш вкус, антигурме такова! И да го загубиш, няма да разбереш.

Армагедон! Страстний четвъртък!
- Знаеш ли какво е да правиш козунаци и да нямаш вкус и мирис!! А? А? Цяло пакетче ванилия изсмърках и нищо! Как можа така да ме накаже майката природа и да ми вземе звука!!…
- Ахмм.., добре ще е и тва да ти вземе – вече се виждат петичките му да се подхвърлят към спалнята, където поне може да се барикадира.

След малко е изваден от там и натирен пак навън:
- Отивай да ми вземеш тест.
- Оня зеления? Аахм, от кой супер?
- Какъв супер?!?
- Тест – за миене на чинии!?
- ?? … Тест за ковид!
Една черта. Уф… Айде, да ходи да се оправя с яйцата, че цели 60 броя са това!

Настава цапотене. Жижи пухти и разтваря поне 5 вида боички. Рембранд би фъргал слюнки. След малко – и тя фърга! Бонбонената боя на Д-р Йоткер като че от разтворени желирани бонбони са я правили. Накапва тя по памука, слага яйцето, завива,.. изчаква, отвива и… яйцето получило авангарден рошав декупаж. Памука не ще да се отлепва! Жижи пустосва, олепена вече изцяло – памук, салфетки, ръце, коса, ръкавици. Айде всичко в мивката. След второто варено и къпано яйце, Д-ра замина в кофата… Ей, начи! Да си беше запарила лучени люспи. Нейсе, готови са. Янаки идва на инспекция. Наднича над натюрморта от шарени яйца, подредени по пода върху листа от супермаркетни брошури:
- Хубави са!… Ама нещщо ми малеят!?

Петък

Днес не се работило,… ама аз няма да копам в градината. Жижи уцелва пантофите и отива към банята. Стой! Миризмата на цигари едва не я събаря. От месеци на съседката и е объркан изхода на абсорбатора – не е в комина, ми в отдушника на тоалетните. И редовно в тоалетната у Жижини ухае я на пържени филии, я на запръжка, а най-често на цигарите на съседката. Аман! Обаче, точно днес, точно в тоя миг, Жижи беше готова да изтича да напрегръща коминката! Мирис, вкус, звук всичко си е на място. Давай да месиме!

Всичко по масата е като по готварска книга. На стайна температура – яйца, мляко, масло. Шупва маята. Жижи благоговейно пълни купата с неща, надничайки в рецептата. Люсва 1-2 супени лъжици от рома, гаврътва 1-2 капачки – за кураж. И се почва!.. Брех, лепи, къса се, тегава работа. Как да е, става на топка и започва едно дълго втасване. И дългото месене след това. Разстилаш тестото, загребваш мазнина, намазваш, вплиташ пръсти в него.. Масажираш, въртиш, разгъваш го и пак го събираш. В тоя момент Жижи почувства, че се отнася някъде, в друго измерение…

Мачка с длани, разпъва, потъват пръстите в плътта на мекото, оживяло тесто. Еластично, топло, с избиващи мехурчета, когато поредното движение с натиск напред, изпъва тези така лелеяни конци. Ритмично, лявата ръка с длан напред, връщаш назад топката. Подхващаш с дясната длан, натискаш напред, после връщаш. Търкаля се, омеква още, събира се и зрее. Глутени, млутени, стайни температури… А важното е ей, това сливане! Да усетиш точно колко трябва да натискаш, и колко секунди да му дадеш да си събере нишките. И пак, и пак отначало в ритъма, в който те води тази уж,.. нежива субстанция от брашно и яйца! Но всичко сякаш е в нея! В хляба насъщен! Жижи затвори очи… Даа, така трябва. Най-добре е да изключиш останалите сетива и само с ръце, само с допира на длани и пръсти да усещаш мекотата, топлината, гъвкавостта. Ей за този миг на единение, на тайнство, си струва да пробва всеки, мисли си тя. Да омесиш хляб, да видиш как се излюпва пиленце от яйце, да гушнеш мокро новородено бебе, да погалиш поникнало дръвче или развил се лист и цвят… Това дава надежда, смисъл на всичко.

Все още с унесена физиономия, Жижи оформя гъвкавата топка и я оставя да почива (тестото почивало!… никой не я пита как е раменния пояс и кръста). Като дойде ред на оплитането, настанаха сухи тренировки. Брех, да му се не види, в тубата много лесно изглежда. И с два усукани шала – също. Верно, че при последния опит върза двата шала на възел и бая зор видя да ги отмотае – като влюбени кобри! А пък като се изправиш пред тия еластични, мърдащи фитили, съвсем трудно става. Нейсе, как да е вкарахме ги във формите и във фурната. Резултатът – феноменален. Жижи ухилена и горда, подскача и се чуди как да го чофне, че да провери конците

Събота, неделя…

Децата на гости. Смях, обич, топлина, цветни яйчени черупки… Като живота – цветен и крехък, и безценен. Няма по-хубаво, да знаеш че кълнове има и ще цъфтят и след теб. Жижи държи с две ръце чашата с жасминов чай. “Усмивката на гейшата”…, така се казва тая вълшебна смес. Не, че успява да се превърне в гейша, но е забавно да пробва усмивки. На загадъчност поне може да го докара.

Великден! Блажена тишина, мир в цветната градина в душата и. Така да е, в края на всяка седмица, че страстни са и всички напоследък…

Вратата на балкона се открехва – величествено като камъка пред пещерата на Иисусовата гробница. Жижи изтръпва – ей, сега ще чуе въпроса “Ко ще ядем? Гладен съм”. Янаки провира ухилена глава с вид на д-р Уотсън, изненадал Шерлок по бели гащи:
- Жекова отиде до магазина. Инспектирах и люляците…

“Има надежда” – Жижи се ухилва с всичкото UV на което е способна. Заравя лице в дъхавите цветчета. Хубаво е да знаеш, че някои неща си остават неизменни. А други…, е и на Великден ставали чудеса.

(Из записките на Кухненския Корабен дневник):

20-ти ноември. Очертаваше се Втори Ден за размисъл. Време – преобладаващо, с висока, рехава облачност, филтрирана светлина и температури, подходящи за загащване на раницата. Но – Ден Втори за размисъл (и стрийт) се превърна в:

Ден първи


Започна с обичайно съботно успиване, после кафе, размърдване на кокалите, облицовани с добре изразени мастни подплънки (запас за гладна ковидна зима). След солидна доза тера-флу и гореща супа, Янаки спа като къпано болно мече. Събуди се свежарка, омаха си сандвичите и се приготви да ходи на работа – по-ранко, че да се тества… Дадох му плика с боклука и използвах да потичкам след прахосмукачката. След половин час се връща и се лепи на монитора да чака “Кандиларов” да му спусне лелеяния резултат. Сплитам молитвено пръсти в тоалетната “Дано да е ок!…”, ама явно Мадата Нейчър е разтълкувала ОК повратно

- Жижи! Позитиф! – мъжът ми още не може да повярва на плюсчето в изискани скобки, което му излиза на екрана.
- Ми…, очакваше се – авторитетно кимвам.

Янаки праща резултата на Шефката си по месинджъра. Тя, доволно вдига палче След минутка прочита какво ѝ е пратил и звъни на пожар. Следва тюхкане за запълване на графика и съвети за вит. Це.

Обличам се набързо и отиваме пак зад Мола – да се тествам и аз. Попържните на колегите на Янаки, които заварих там, изстреляни от упор да се тестват и бачкат в ден, дето не са по график, ги изтрих от архива на дневника.

Негативен! Звъним на личната:
- Ало, д-р Алтънова, обажда се ваш пациент. Направих си тест… Ами, положителен съм.
- Аха, ми… добре!

Следва рутинен лекарски ентусиазъм и изброяване на първа шепа лекарства: авирони, селени, зинкове и витамини. Купуваме ги и ги почваме. Янаки – по задължение, негативната аз – превантивно, изпълнена със солидарност. Цела шепа е това, ей, три пъти на ден! Па не са бонбони да е лесно…

Ден втори

Температура: 37.6
Неделя е. Пием си илачите и гледаме всеки да си е на машината. Общо състояние на пациента – добро. Ковидноконтактното лице му прави торта.

Ден трети

Понеделник. Температура: 37.2. Въртя се покрай болния и се осведомявам за всеки сант лигавица: нос, гърло, бронхи. За стомаха – той си се грижи. Алтънката каза да продължаваме и да ѝ се обадим ако има промяна. Не каза в какво точно да е промяната, остава да разберем. Обаждаха се от РЗИ да ни предупредят учтиво да не напускаме апартамента. Роднините кръжат наоколо, трептеж и въпроси. Добре сме, ох начи…

Ден пети

Янаки се украси със суха кашлица. Затъкнах го с едно малко хапченце, спомен от един предишен грип. Вечерите става забавно. Решаваме да пробваме алтернативна медицина. Сварявам джезве с 200 гр ракия и мед. Вкусно било, бе! Пийваме с кеф, ма Янаки без обичайния хъс. Нещо тегаво му влиза. Температурата му скача като муфлон, подгонен по чукари! Мериш – 36.5. След 10 минути – вече станала 38. Давам нурофен, завива се презглава, диша тежко. Почвам леко да се потя (той – не!). Питам какво му е, а в главата ми се въртят спомени и страници из нета за симптомите на ковида и кой ден, кога и с какво иде влошаване.

- Не знам какво ми е, ма е гадно. Лошо ми е… Шсе мре! :’(

Трескаво мислене какво да дам, къде да звъня!? Той не дава и да се чуе за Бърза помощ. Логиката бавно си пробива път през тревога и алкохолни изпарения с дъх на мед и гроздова. Какво ме спасява мен като правя кризи с кръвното?! Забърквам прясно изцеден лимонов сок, малко повече захар (да има, той обича сладичко). Разтварям нимезил. Изпива ги… След 10 минути, чистак свежар Янаки, изпълзява изпод одеалата – вир вода като брамин, изджапал от Ганг! Уфффф….

P.S. НИКОГА не смесвайте нурофен с алкохол!

Ден шести

Кашлицата намалява. Нема кръвни картини, нема слушалки и пр. останки от миналия век! Пак ровя из нета, чета за сатурация. Отивам до аптека за уредче. И… за поредна доза илачи и капки за нос. Опа-ла! Още от ден първи Янаки и аз сме като пред развод: различни кърпи, съдове, шишета за вода; спим в отделни стаи; ходя с маска след него из сервизните помещения. Викам си – избегах му! Но хрема като чешмите на Рилската обител. Вечерта пак ТТТ (треска, температура, тахикардия). На кой ли шибан ден пишеше да чакаме влошаване? Всяка вечер очаквам и после си бия шамари за кураж.

Ден седми

Янаки кукуряк – нема температура, хапва, пийва и се весели. Аз, обаче, се давя в сополи. Правя си вкъщи един тест и с абсолютно убеденост мога да кажа какъв ще е. Познах! Тестовата черта цвръкна като олио при запръжка още след секунди! Добре дошла в клуба на ковидните (ще избегаш ли?!? Къде бре!). Отивам чинно, ни лук видяла, ни мирисала, в Рамус за държавен тест. Сертификат се не изпуска, а и любопитство ме гризе (научно и нечисто, за качеството на тестовете). Е, позитивен.

Подпуквам личната, казвам максимума на температурата на Янаки – 38.6. Следва цунами! Не сколасвам да ѝ се похваля, че и аз съм “светнала”… Скачаме в кой каквато има пернишка носия (анцунг + пижама) и бегом към поликлиниката. Взимаме направление за него, за рентген. Бегом в друга поликлиника, щото нашата не правела такива графии. Чакаме на опашка, снимаме, чакаме резултат. За протокола, аз в тоя момент съм се увила в двойна марля, хъркам си зад нея. Янаки – с наченки на пневмония. Звъня на личната, следва ферман за шепа с лекарства №2 (антибиотици, кортикостероиди и придружаващ салтанат пробиотици и др.) Аз се отървавам с възкръсналия от соца бромхексин и … чай.

…
Ден десети (по ковидоброенето на Янаки)

Отново е понеделник. РЗИ ме преслуша и мен. Към карантината на Яначко се добавя и моята. Самият той – кукряк същи! Няма температура, сатурацията му порасна, почти не кашля. При мен – вкус и обоняние – тотал щета! Но требе някой да готви. Режа лук за манджата, рева като магарица и грам мирис нямам! Това беше момента, в който включих към лечението чесън. С глави! Обядваме, веждите на Янаки са се качили при фонтанелата му от изумление. Сърбам супа и бутам четърта скилидка чесън, с очакване за поява на реакция. Няма такава! Чесънът, обаче, не помогна за кашлицата. За съжаление, древният бромхексин тоже. Алтънова ни изстрелва отново на рентген, тоя път за мен. Как, бе, аз селфи не пропускам!

Ами… чисто! Няма нищо, дробчетата в норма.
- Ох, ами.. я, все пак превантивно един антибиотик да попиеш 3 дни – нарежда глас от телефона. Какво да правя, изпълнявам…

Ден четиринадесети (и ден първи след антибиотика)

Не можех да пиша тия три дни. Случвало се е да ми е гадно от антибиотици, ма чак такъв парцал не съм била. А уж само три нещастни сини хапченца! Час-два след изпиване на поредната доза, в стомаха и червата ми настъпва армагедон. Газове, болки, гадене, повръщане! Разстройство на сутринта. Чувствам се, като че съм изяла цял пакет балони и всички са се надули по команда вътре! Мани, ми огромният балон натиска диафрагмата, тя нататък – каквото докопа. Викам си “Ей ся я втасахме! Янаки нямаше такива болки в гръдната област и в сърцето!”. Стиска ме, души ме, и ни антистенокардини, ни валериани и какво ли не – не помага.

Пак разговор с личната и нов час за рентген утре. След това панацеята ми – лимонов сок и нимезил. Натирих бромхексина в долапа и дай боже да не стигам пак до него. Извадих си лекарството с евкалипт (геломиртол). Разтривка на гърба, кашлицата се успокои, заспала съм непробудно. Събуждам се и … за първи път от седмица усещам глад. И мирис! И вкуса на едни краставички, сурова туршия, на които налетя организма ми в неистов опит да си възстанови разбълничканата и изтормозена чревна флора.

Янаки – happy man! Докато аз се гърча като напомпана наденица, него го гони стероиден глад (от дексаметазона). От седмица е минал на зърнена диета и само това, че нямам много апетитен вид, влачейки се от легло на легло, ме спасява! Яде като кърмаче, на всеки 3 часа! Нека му е здраве, пу! От утре вече не е в карантина. А моето обоняние почна да си идва,… щом усетих питката във фурната!

Ден петнадесети (Янакиев) и осми по летоброенето на Жижи

Ново посещение на поликлиниката, направление и втори рентген. Чакам аз да видя имам ли пневмония, а разбирам… , че имам сколиоза. Е, благодаря, ама от нея не кашлям, сякаш Отново чисти дробчета, леко раздразнени бронхи. Отдъхвам си и най-сетне установявам, че мога и да се усмихвам. Даже да се захиля, дори с опасения за пристъп на кашлица после.

- Амми… какво да те правя сега – тюхка се личната – Дали да не ти изпиша доксациклин?…
- А не! Моля ви се, с това се изприщвам – отбранително вия от другата страна – От ученическа възраст още!

Как да е, успявам да се преборя да ме остави на геломиртол. О, небеса! Въздух и слънце в добавка!

Ден четиринадесети по летоброенето на Жижи

Краят на светата карантина! Не ми се пишеше в дневника, щото небесата се отвориха. Въпреки, че не беше лек завършека, да не си помисли някой. За мен де! Цяла седмица имах нощни пристъпи на кашлица. Мислех, че ще си залепя дроба на някоя стена. Ставане, пиене на вода, чай, АЦЦ, мед, лимон, каквото видя. След 15тина минути отминава. Но до следващия Температура – нормална. Сатурация – 98-99%. След като се оказах такъв тестер за странични реакции на Биг Фарма, реших че е крайно време да си надникна в старата Фитотерапия. Янаки, като освободен преди мен, ми достави няколко кила черна ряпа. Всяка вечер, дълбая кладенче, напълвам с мед. На сутринта, изпивам лепкавия сироп, с привкус на сероводород. Вметка за протокола: вкусът и обонянието се върнаха още на 5-6ти ден, за учудване на всички трепкащи роднини. Твърде рано било! Върнаха се и още по-чувствителни даже! Как да е – паметник заслужава ряпата! Другото беше тенджера с отвара: живовляк, подбел и лайка. Цял ден се пие, на глътки. Останалото – почивка, супички, сурова туршия и зеле с природни пробиотици.

И снимки,… когато може! И да идва пролет вече…”

Бележки под черпака:

“Ако някой намери корабния дневник от кухнята на Жижи, да се знае!!! Написах го като добавка към протокола за лечение (ако някога го намерите). Вслушвайте се в организма си, вярвайте в защитните му сили и с каквото трябва му помагайте разумно. Не пийте антибиотици, ако не е напълно ясно, че се налага! С тоя вирус, пък и изобщо с болестите, стомахът и червата трябва да са ТИП ТОП! И най-важното – не се панирайте! Най-тежкото за тези три седмици беше броенето на дните! Това да се чудиш всеки миг и да чакаш със свито сърце на кой там, проклет ден – седми ли, осми, девети ли – идва влошаването! Онова, за което две години ни тровят по всички канали и заслепяват собствените ни усещания! Гледайте напред, отмятайте дните с още един дъх повече от предния ден, с една десета по-малко емоции и шепа в повече трезв разум. Една приятелка от Шарколес ми е казвала, че Пролетта винаги идва на 1 януари. Айде, марш по местата, да я посрещнем. Отивам и аз, че Янаки си търси мезето…”

Наздраве на всички и много да сте здрави! Имам хубави предчувствия за 2022, а това само по себе си е прекрасно!

Така и не успя да заобича тоя месец – Ноември. Мътната светлина на утрото се опитваше да избута съня или по-скоро мързела, настанил се там със завидната упоритост и вяра, че съботата е дадена специално за него. Друго си е да знаеш, че има един ден от седмицата, в който оторизиран достъп до мислите на тая пъргава жена на следсредна възраст, имаш само ти – всевластният Мързел.


Жижи отметна одеалото, изсули Мързела на пода, до чашата с останки от чай (някаква слабително-подсилваща билкова отвара, която гарантираше цели 300 грама по-малко на сутринта, ако се изпие преди заспиване), и затърси пантофите. Зачуди се все пак дали не може да даде шанс на Ноември с по-малко от обичайната омраза. Дори нощните чорапи са оставени във вид на детски юмручета под радиатора, понеже месецът си е необичайно топъл. Имаше и още нещо тая година покрай Ноември…. Освен 20 годишния кратер, който зейна след като баща ѝ ги напусна завинаги.

Нямаше да вземе китарата и онова триъгълно перце, с цвят на полиран от пръсти кехлибар. Нямаше кой да пита ще има ли кафе, рошав след следобедния сън. Нямаше кой да ѝ каже “Дерзай! Ти можеш!” И тая мътна светлина навън… Жижи сбърчи едновеждието си в опит да глътне спомените, които извираха непрестанно. И особено пълноцветно през Ноември. Сети се какво още имаше в този Ноември – пандемия! И ноздрите ни се разшириха – от маски и бърникане в тях, не заради ароматите на опадала, цветна шума. И свикнаха очите ни да сълзят – от маски, не от магията на утринната влага…

И свикнаха ушите ни – да премятат и сравняват числа, не на дните за срещи с децата и с приятели. Заболели, умрели, ваксинирани, неваксинирани… И свикнаха душите ни да не търсят познатите зад тях. “И това ще мине!” – Жижи се понесе към кафе-машината, прескачайки мисълта за кръвното на Янаки, което се стрелкаше като разгонен заек, безсрамно непредвидимо и необвързано с никакви видими симптоми. Безсимптомен хипертоник нек’в! И нови медицински термини измислихме, харесахме си ги и си ги ползуваме. Като нов тиган за палачинки с някакво вълшебно покритие, обещаващо едва ли не и да ги завие с ягодово сладко, и да са магически полезни.

Нова година – нов тиган! Нови избори – и пак си в тигана! Все същия избор е – да оживееш този ден, и следващия. Жижи сръчно отмести чашката с кипнала ароматна пяна, и сграбчи прелетялата мисъл за изборите. Да бе, сега се сети че днес е Денят за размисъл. Чунким, досега като не сме се замисляли изобщо, сега сефте ще успеем да наваксаме – за един ден. То и бидон със зеле не втасва така. Напълваш го от раз, ама докато стане що претакане има! А ние сега за един ден квото измислим, това. Кой претакал – претакал! Накрая всички – претаковани.

- Не, не, днес мисля да размишлявам само за две неща – рече си Жижи, поглеждайки жадно ококорената вратичка на пералнята. Не е това. Нито размразяващите се двойка кълки с опърлена кожа (откакто ги намери в една бакалия, все от тях взима, че не е фен на птичата епилация). Днес има да мисли по кой маршрут да мине. И какво да навинти на това разкошно тяло…

Час и половина по-късно, Жижи е вече при солунските двама братя. Ден за стрийт и размисъл. Няма по-сладък момент от този да вдъхваш свободата на форми, цветове, детайли и всичко под това сияещо небе. Стъпваш и с всяка крачка сякаш летиш над фасадите. Жижи все си беше мечтала да си има самолет или поне хеликоптер. Обичаше водните кончета, заради полета! Как щеше да е хубаво да заснеме детайлите от правилния ъгъл, без да се гъзурчи в опити да избегне коли, заблеяни пешеходци, пътни знаци и диреци…

Имало и хубави дни през Ноември. Помагат да забравиш всички черни дати и да се потопиш в красивото. Да подадеш ръка на светлината, че да ти покаже онова, което майсторите са искали да видиш! Да почувстваш мислите им, докато се взираш в очите на статуите и барелефите.

Да забравиш грижи, слугинажи, и да прегърнеш спокойствието. Пък да ти разтегли въображението като тегелите на самолетните следи. Ей, тоя Янаки с неговите кемтрейлси – Жижи се ухилва, а хем знае, че трябва ей ся да спре да диша, че бог знае колко варианта и мутанта са подпръцнали отгоре!

Видно е, старите майстори проблем с въображението не са имали. Размах, финес и красота! А дали са имали ден за размисъл, не е ясно. Но денят им е стигал, да останат завинаги.

Намирали са търпението да измайсторят детайла, така че да преминат през вратата на времето недокоснати и свежи.

И още един свеж пухкавел се изпречи на фокуса на Жижи. Добре, че мързелът ходи и по котаците, че иначе нямаше да влезе в албума, така великолепен.

“Като се пенсионираме ще си вземем котка” – беше обещал Янаки. Жижи му викаше, че по-добре куче, че да се раздвижват, ма той коткар! А може и рибки, Жижи ще им нарисува фон на аквариумите. Нежно син, с преплетени фини нишки от водорасли.

Слънцето забави ход, докато плъзне лъчи над кръглите прозорци на Двореца. Светлината се разливаше като затоплен липов мед по стените с мек намек за прибиране. Къс ден, още по-къс защото е свободен.

Жижи прибра апарата в раницата и извади поларчето. Захладнява бързо. А останаха още неща по този маршрут за другия път. Нали щеше да има още един Ден за размисъл. Тогава останалото. И небеса ще има пак пъстри. И сградите са си там, от навечерието на миналия век и по-отдавна. Друго си е да знаеш, че има неща, които се повтарят и съществуват вън и независимо от ежедневната сводка… Телефонът завибрира в джоба ѝ:
- Прибираш ли се? Имам новина – Жижи трепна в предчувствие. Хвърли последен поглед над площада, и небето, и следите от самолети. Май, май… няма да има следващ ден за размисъл, не скоро поне – Позитивен съм.

Е, уелкъм то дъ клъб! Жижи тръгна към дома. Пое дъх дълбоко, дълбоко… с всички аромати на опадала шума, прах, бензин, чинари, следа от кафе, останала след минаваща двойка. Пълноцветен и ароматен – Живот! До другия път!

- (41): Здравей! Виждаш ли ме?
- (52): Има си хас! Толкова много хора те виждаха в тези години! Някои сякаш за първи път.

- (41): Толкова ли се промених?
- (52): О, да. Виж се! Излъчваш толкова самоувереност и лъчезарна красота. Сякаш питаш “Забелязахте ли, че не можете да откъснете очи от мен?”

- (41): Ти пък! Никога не съм мислела такива неща… И ти не изглеждаш зле.
- (52): О, да. Ти си цвят, а на мен венчелистчетата отдавна са ми изпопадали.

- (41): Недей! Очите ти още светят…
- (52): …, но не задават въпроси. Ти си по въпросите. Аз вече знам отговорите. Знам къде се утаяват капките дъжд и къде – сълзите. Знам колко ефимерна е усмивката и нелечима бръчката на челото…

- (41): Е, и аз я имам, погледни!
- (52): Да, скъпо мое младо копие! Имаш я, но цветът на страните ти е свеж. Пълна си с вяра – в любовта, в смисъла на Утре-то. Устните ти вярват в целувката с нехайството на младостта. Знаеш, че ще дойде нова след тази, и пак, и още…

- (41): Ами ти? Какво говорят твоите устни? Виж колко са еднакви с моите!
- (52): Да, еднакви са сякаш. Само, че усмивката им казва друго. “Да се насладим на всяка една целувка, сякаш е последна и няма да има пак, и още…”

- (41): Натъжаваш ме… Защо погледнах в огледалото?
- (52): За да се срещнеш с мен. Да потърсиш онова, което годините не могат да докоснат.

- (41): Има ли нещо такова въобще.
- (52): Има. Ей там, зад бръчката на челото ти. В пъстрината на очите ти, в усмивката. И в сочната младост, и в зрелостта, най-важното е това.

- (41): Какво е то?
- (52): Светлината, която излъчваш, когато си в мир със себе си. Не забравяй да се обичаш, да си вярваш, дори и да няма кой друг да ти го каже и да ти вдъхне кураж.

- (41): Толкова ми липсва, понякога…
- (52): Знам, и на мен. Затова се срещаме, тук!

- (41): Вълшебница!
- (52): И ти! И нали сме с име на Победоносец!

- (41): Я, сменила си Дейна?
- (52): Е, ся… Някои неща остаряват повече от нас, двете… Но тя си е жива и здрава. Праща ти поздрави!
…

Та, от около една седмица може да се каже, че лека-полека се връщам към работен режим. Най-тежко се оказа ставането рано в първите дни, но с малко повече вечерна подготовка (ако изобщо успееш да предвидиш, че на следващата сутрин ще ти трябва полар плюс яке, въпреки традицията, която те убеждава, че “р-то” е изчезнало от името на месеца), и остъргване на излишни кератинови израстъци (подстрижка, намаляваща необходимостта от по-трудоемко лимбопроизводство в сънена форма), успях да се справя. После, пътуването си беше връщане в уюта на дни от лятната ваканция, когато автобусите са полупразни. Единственото важно е да се усетиш навреме, че сваляйки намордника, откачаш и ластиците с омотани на тях кабели на слушалки, при което гумените тапички има опасност да влязат в нечие деколте. Конфюз!

В дъ лаб всичко цъфти и връзва! Тропическият ми ъгъл може да се похвали с млада финикова палма, която в мое отсъствие е успяла да завземе нови територии светлина. И с все още липсващ цветонос на една орхидея, проявяваща завидна упоритост да се цупи вече пета година (ще взема да ѝ слагам в саксията навити петдесетолевки вместо тор). След като привършвам огледа на растителността (и си отбелязвам да похваля шефа и портиера за нежните грижи за поддръжка на тропиците), решавам да пусна компа… И тук дебне изненада – нямам нет! Понеже по съвместителство са решили да ми поверят ключа от сървърното помещение, заедно с грижата ако нетът изчезне, да го връщам (лежейки сред стари ларви за магическите ми способности), не ми остава друго освен да нагледам двата стари токмака, гальовно наричани сървъри с имена gate и mail… О, чудеса – работят! Слава богу, защото токмаците са набор 2008 и всеки път изтръпвам докога ще продължават да търкалят жизненоважната ни кореспонденция, научен, емоционален и социален живот в спретнатия колектив от около 50 потребителя. От които в този момент, в сградата са не повече от 5-6, всички нагледани и разпитани за наличието на мрежа. Ха-така, втасахме я – само аз нямам! Притичва се приятел на помощ (моят IT-гуру сър Тони) и след ред-два с команди, решаваме че мрежовата ми карта на дъното е сдала богу дух.

Като човек с типична, нерядно срещана диагноза (хардуерен геронтофил с носталгична обсебеност), си пазя… под масата някоя и друга стара машина Та след като не успях с телефонна поръчка на нова USB-мрежова карта (добре, че и регистрациите понякога не сработват и сайтовете отказват да ме разпознаят! то след тия два месеца сред 4 стени и аз не мога да се позная в огледалото!), решихме с моя IT-гуру да поработя с отвертката. Запретнах ръкавки и разпорих едната барака, измъкнах мрежовата карта и успешно я намамих в habibi (това беше старото име на служебната ми машина, заменило още по-старото sheherazade).

Натискам копчето, благоговейно заела поза тип зелена богомолка пред брачен танц, сплела прашлясали лапички и … мрежата разпозната, нет – йок! Кълне се, че никога не е чувала кой е gate и изобщо, какво е това да си влизаш в нета, както си искаш!? Вместо това, на заявка да отвори някой сайт, лисицата решава да ми говори на китайски!

Брех! Зацъкваме команди, интерфейси (ей, не ми влизат в главата, в потрес съм!), прокарваме пътечки… Who the f*** is XiaoQiang?! През мислите ми прелитат какви ли не подозрения, като първото е хакнали са мрежата! Или само мен!? Е, как пък точно мен? Все пак, трябва да е хардуера, сигурно тая карта нещо не бачка. Я, за всеки случай дай втория пълнител!… Демек, клякай и вади изпод масата барака #2 – моят стар домашен комп. Ей, съжалявам, че не снимах една от външните карти, която има закачена на тая машина от 2001-ва. Тя е за модем. Но ще си я запазя за реликва Слагаме втората карта за тестване – отново пинг само към XiaoQiang!

В този момент вече концепцията за вина на хардуера се спихна като купа с разбити белтъци, оставена до фурната. Подозрението, че някое дете-идиотче нелегално си е включило устройство с антенки (вместо да се заиграва с каквото леличка и чичко са му пуснали на разположение) и не е уцелило дупките, започва да се нажежава като котлон на 18-годишен Раховец с паднал обръч. И да пуши в посока на първия заподозрян – колега от долния етаж. Нахълтвам в стаята му,… следва обяснение, чифт ококорени сини очички, невинен като току-що разопакована led-крушка от поне 75 W! Нейсе, аз имам списък!

- Ще ходиш ли да питаш ония от кръчмата дали не са пускали някакво ново устройство последната седмица?
- Да, бе, ей ся… Само да свърша тук. Що, на теб неудобно ли ти е?

Да, бе, неудобно! На коя точно от трите глави на ламята да ѝ е неудобно (и една да има – малцинство е). Изхвърчам от сградата по посока заведението и нахълтвам сред уханията на шкембе-чорба, цигари, бира и Refan-а на готвачката (в неизмерими с просто вдишване количествени съотношения, поради преобладаване на чесъна). Я да видя рутера… “Кое ся беше рутер! Ма аз не съм пипАл нищо от месеци. То си е тука, те!” – подава ми устройството, но първо изважда със замах кабелите, предизвиквайки рева на жена си, играеща игричка във фейсбук. Пускам един убийствен поглед изпод кавказката си единична веждА и настава тишина… Заключение – невинни!

Е, остана третия заподозрян – самият сисадмин! Звъня нервно и обяснявам случката, както и че познанията ми по китайски не са достатъчни, но единственото име, наподобяващно XiaoQiang е на скъпият ни колега Ву Куанг Манх, който обаче е виетнамец!

- Еее, Гери, чакай чакай.. А бе, аз смених оня рутер в мазето.
- ?!?
- Бе сложих един, китайски, щото няма какво да му се настройва и да му се прави. И той си върви, де. Само че wifi мрежата има май име с йероглифи…
- Е върви де, ходи насам натам и раздава адреси! – промърморвам аз и с почти танцова стъпка подтичвам към сутерена.

- А бе виж, моля те – гласът на системния почва леко да се колебае – че ние с една колежка го слагахме. Дали не сме заврели кабела в lan-порта, вместо във wan!…

Виждам новото устройство, хищно навирило 4 антенки. Обещавам по телефона на глас, че ще проверя (наум обещавам да намеря, когото трябва и да го фризирам подобаващо с томахавка). Естествено, така се и оказа. След смяна на позицията на кабела, горкият китайски рутер започна да мига съвсем здравословно и миролюбиво.

Е, останалото е… pura vida! Отново сглобяване на двете стари бараки, пътьом си отбелязах, че днес съм се научила къде се намират, как се махат и слагат мрежови карти… Старателно миене и насипване на жадуваните ъпдейти в habibi. Глътна ги, примляснa доволно и едва не ме наруга, че съм искала да ѝ набутам мрежова карта на външна USB-пишка.

Машини! Какво да ги правиш… Честит ми първи пълноценен работен ден! И пак останаха винтчета, защо все става като след ремонт на Трабант, не знам

Воят на прахосмукачката плавно се сниши до дрезгав шепот, подобно на последните акорди на “Бели ружи, нежни ружи”, изпълнени с много чувство от пушач с поне 30-тина години стаж. Тананикайки в кресчендо “По-добре да НЕ ги вииииидя!”, Жижи изтръгна шнура от контакта. Мисълта ѝ литна към скубането на пресен лук от лехите в двора…, когато живееше в бащината си къща. По това време в градината се бяха изпружили поне две лехи с марули, от оная … бялата маруля, не тия къдрави, тънколистни слаботелесни сортове сега! И поне леха с лук, в чиито щръкнали пера се криеха червеношийките, с надежда за нещо месно и червейовидно, което да поднесе обедното изтръгване на глава лук, с влажни корени и полепнала пръст. По това време смокинята още не се е разлистила, а усещането за стипчивото мляко, което пускаха зрелите смокини напълни устата ѝ със слюнка.

Жижи бръсна с ръкав появилата се усмивка, заедно с капчиците. Колко още чудеса имаше в тая градина, нейният малък изследователски Рай… Докато чакаше механизма в туловището на прахосмукачката да смукне кабела като жаба дъждовен червей, Жижи си спомни как като деца забъркваха разни илачи за куклите. Веднъж смесиха венчелистчета от бабините рози (с различни цветове в подбрана пропорция), лист от мушкато и дъждовна вода, събрала се в лейката, с която поливаха доматите. Всичко стрито, намачкано, хомогенизирано, като в сертифицирана лаборатория. И поставено за беля в една зелена, стъклена бутилка от боза. За малко нова вадичка слюнка да тръгне, ама Жижи я спря навреме, че ухилването беше още по-широко. Шишето престоя на един прозорец и баба ѝ на сутринта беше гаврътнала половината… Помислила, че си е забравила там нейната отвара от звъника (жълт кантарион), която пие за коремни болежки и .. да не стане зян. Нейсе, размина ни се…

Най-сетне прахосмукачката си намери петното на паркета, върху което вече 15-та година уверено пребиваваше в обичайния период извън СНС (съботно-неделен-слугинаж, за позабравилите). А Жижи се засуети с парцала. Не, че поради провъзгласените покрай епидемията хипер-хигиенни мерки се беше вманиачила. Просто си дойде време да яхне метлата за едно-две кръгчета. Идваше ѝ в повече… И стоенето вкъщи, и готвенето, и това, че вече неистово ѝ се искаше пак да си намрази чувствителния слух, продънен сутрин от алармата на телефона, защото пак е забравила на коя страна трябва да си лизнеш показалеца, докато я утрепеш… Липсваше ѝ забърканото набързо нескафе, чакането на спирката, познатите лица, с които обикновено пътуваше. Липсваше ѝ парка, с всичките любими местенца, с дърветата, които този път щяха да се разлистят без нея. С познатите туфи мъх, в които обичаше да вплита светлината.

Тормозеше я и това, че започваше да се успива, започваше да усеща по-бавното пъплене на кръвта по вените и липсата на онзи гъдел, който познатия ритъм на живота ти дава. Жижи търкаше ожесточено мозайката в коридора… Пък съседката от другия вход избила цялата мозайка, за да си сложи тарикот. Луда жена! Е, и Жижи луда, ма не чак толкова! Какво ѝ е на мозайката, слагаш отгоре една пътечка и забравяш, че този десен го гледаш вече 30-тина години! И Янаки го гледаш вкъщи от толкова, ама не си тръгнала да му сменяш фасадата за някой друг… по-тарикатен! Фасади, а отвътре все една и съща тухла, все същия хоросан. Не е лош човекът, малко мързел и чакрите му емоционално занитени. Не е като Жижи дето всички чакри са ѝ разчакрени, та емоциите ѝ се пръскат като пиратки. Ама те доста мъже са така, независимо от фасадите. Да им отвориш емоционалните чакри се иска нещо специално. Грубите жени го правят с удар, хитрите – с фиба за коса, а късокосместите като Жижи…, предпочитат да не се изненадват ако някога все пак се разпукнат…

Жижи изсумтя и цопна мопа в кофата. Дебелите конци плувнаха над пяната Медикс-лавандула като пипалата на Горгона Медуза. Тя и любовта е такава… горгонеста! Докато се усетиш и те е омотала. Който успял да ѝ хване истинския лик в огледало, се спасява. Ма зер, кой да ти каже по онова време да гледаш в бекграунда на огледалото, Жижи зяпаше право в него! Право в лика си, да се радва на каквото майка-природа ѝ е отпуснала. Голяма чапла си беше на времето…

Търкането стигна до огледалото в коридора. Не е чак толкова зле, каза си Жижи, опитвайки се да не се съсредоточава върху раздърпания анцунг. Тая скапана изолация! Беше забравила какво е да си сложиш стегнатите дънки,.. да не говорим за чорапогащи и една поличка. Жижи се усмихна и огледалото ѝ се ухили иззад лупите. Все повече се скапваше с очите. Ама още се намираха в магазина разни господа в млечно-зряла възраст (накъмто шейсе) да я молят учтиво да им прочете наджичканите в ситен шрифт етикети. И се ококорваха разочаровано като извадеше лупите от чантата си. Какво бе, от работа са ми тия лупи! С малки нещица работя, микроскопични, не съм чак толкоз дърта! А случваше се още и белтъци да мята по някой зазяпал се. Жижи подръпна домашната блузка, плъзна мокър пръст по бузата си. Нещо много са ми се загладили бръчките. Или трябва да спра да ям от вафлите на Янаки… Или да започна да нося сутиен и вкъщи. Щото до магазина ходеше със сутиен… с маска, де. Бастиса един дето вече не държеше, хем хубав си беше, триумфален (като марка, не като гледка). Хитро я направи, банелчето опасва брадичката, а отгоре остана силиконовата лентичка, над носа, да не влиза въздух. Само с ластиците нещо не сполучи и сега маската се нахлузваше малко като каска… Изплакна и изстиска прилежно конците, и кротна мопа в кофата.

Време за чистене на прах! Откъде се взема пущината?! Зер, по-малко коли имало по време на епидемията. Така казват, ама прахта не намалява. Или пък така сме се запрашили трайно отвътре, че започва да ни извира и да ни дави и без да сме короновани. Човек като остане сам или като му е тежко и мъчно, най-добре си вижда колко му е прашлясала душичката. Все бързане, все стрес, все срокове, планове, летви за прескачане, докато накрая усетиш, че не може ни чарк от тебе да помръдне повече. Сядаш и почваш да чистиш едно по едно. В изолация си, нямаш бърза работа, не те чака никой. Все някой, обаче, се намира да те търси и да ти нарушава уеднението. Жижи изключваше телефона обикновено. Особено като беше в СНС! Върна се в кунята, пусна каната да загрее вода и докато изчакваше да заври, си мислеше пак за праха.

Трябва да смени пердетата, тия вече не ставаха за нищо. Как ли влияе житейския прах на приятелите? Май и тях трябва да ги обезпраши. Някои трябва леко да се отръскат (най-близките, най-малко запрашените, дето и под възглавницата си ги слагаш), други да ги забърше с мека, суха кърпа (най-деликатните и емоционалните), а трети директно да измие под дъжда (най-безнадеждните, които няма друг начин да обичаш отново ако не ги върнеш в реалността).

Врялата вода завихри прашинките нескафе. Добави му струйка мляко, до постигане на консистенцията, която отново ѝ напомни колко много ѝ липсва ритъма на всяка една работна сутрин. Това, която най-много я терзаеше е, че ще дойде момент, в който няма да ѝ липсва…. Извади малкото столче на балкона и приседна сред рехавите стръкове мушкато. Преди няколко дни вече не издържа и извади оцелелите през зимата цветя навън. Бледи, хилави, етиолирани, тънкокоси и слаботелесни. На бегониите им трябваха 2-3 дни да се освестят и част от зимните листа пак бяха дали фира, опалени от слънцето.

Жижи затвори очи и погледна право в него! Колко обичаше да прави така като дете! Сега пак усети завихрения калейдоскоп цветове зад стиснатите си клепачи. Почти чу жуженето, което всички тези милиарди цветни колелца издаваха, докато пулсираха, появяваха се и изчезваха от вътрешния ѝ взор. “Мен няма да опалиш, нали” – попита тя и пропусна тънък лъч да близне ирисите ѝ. Знаеше, че там си и остават – няколкото златисти петънца. Попиваше светлината, отдаваше ѝ се. Топлите лъчи пълзяха по бузите, по брадичката, по устните, стоплиха раменете ѝ, сгушиха се в скута ѝ като едномесечно, изоставено коте. “И на теб ти липсвах, знам” – топлината я изпълни с живителната си сила. Това си е нейният начин да гори прахта и да се почувства жива и желана. Само нейна си беше тайната как успява от всичко да излезе отново светнала. Просто е, трябва да поискаш да си с лице към слънцето.

Жижи вярваше в максимата “всяко зло за добро”. В крайна сметка, не е чак толкова трудно да повярваш, че е имало защо да минем през поредното изпитание. Имало е нужда да очистим прахта, да рестартираме часовника с кукувичка, която отдавна е забравила, че шишарките, виснали отдолу могат да я съживят и да ѝ върнат спомена колко е часът. Жижи отново затвори очи и погледна слънцето. “С мен си винаги, слънце мое!” – прошепнаха устните ѝ – “Дали ме забелязваш или не, ти си в мен като живота”. Остана притихнала още малко, заслушана в лая на кучето на съседите, което със сигурност знаеше, че си е избрало да препикае точно шибоя под балкона! В надчирикването на двойка синигери, в звънчето на преминаващо колело, в боботенето на къртача на другите съседи, за които изолацията беше време за довършване на външната изолация… Живот в целият му блясък, вкус и звук! Изчака да изплува сигнала “battery fully charged” иззад клепачите, глътна последната кафеена капка и отиде … да срита кукувичката.

Денят ми започва на една спирка с пешеходна пътека. И завършва пак тук. Между тях – прах, колела, силуети,… и белите и черни ленти на зебрата. Като миговете всеки ден. Уж ставаш с нагласата да ходиш по бялото само, обаче не ти се удава. Все се случва да свърнеш – било сам, поради глупостта или недомислието си, поради неосъществени очаквания, регургитация на ревност и терзания, та чак до чисто физическата болка. Стъпваш и по белите ленти, все пак. Целенасочено се стремиш да бъдеш обичлив, добър, да се раздаваш, да се размажеш, ако трябва, по тая шарена зеброва козина, само и само любимите ти хора да са добре. И усмивката им, щастлива или благодарна, е способна да те върне в „белия“ път.


Но най-често те мачкат колела… Всякакви ги има! Раждаш се капка, бистра и непорочна, като роса загърнала се в блестящ овал върху есенните листа. Много бързо се научаваш да си част от размазания пейзаж.

Яхваш една гума, после втора те понася нанякъде. Сменяш грайфери, зимни (по-дебелокожи), летни (по-емоционални и повратливи), по-нови, по-изтъркани,…или ти ги изтъркваш, в опити да ги ошлайфаш да са ти „удобни“. Някои уцелват категория лукс, мишелинки. Други все попадат на втора употреба. Колко е трудно в тая ситуация да приемеш, че всяка чертичка, всеки грайфер е издълбан от някой друг преди това, и понякога се чувстваш безсилен да го поправиш.

А ако си много много щастлива капка, намираш колело, което те понася като каляската на Пепеляшка. Виенско колело, London’s Eye, няколко лондонски ая едно върху друго… Чак до седмото небе! Синева, екстази, огнени проотуберанси, пак.. и пак. Забравяш всичко, най-вече себе си, още калта, зебрата. Уви, забравяш също, че не можеш ей така да се носиш до безкрай, скрит на завет сред грайфера, защото и той се износва. И нещо трябва да промениш, за да не дойде момента, в който малко камъче може да преобърне всичко. Малко такова, нещастно наглед, което се забива под гумата и ти отнема и виража, и екстаза, и синевата. Един ден се оказва, че взимаш завоя остро. След няколко месеца, вече спирачките отказват или пък колелетата изобщо не реагират на флуидите ти. И така в лашкане и след опити за реанимация, може да ти се наложи да пуснеш и това колело… “Нека се рее свободно, щом е щастливо така. Ще си намериш друго”, казва вътрешеният ми глас.

Притрябвало ми е друго! Ще си се плъзна сама на въздушна възглавница. И без това всички мечти се оказват въздух и мъгла. Идеални гуми няма, факт! Най-добре да си сам господар – слъзно-сополен коацерват в уютната кал. Няма ръбове, нито камъчета. Ако пък е толкова непоносимо, все ще успея да намеря друго колело, което да ме приюти в грайфера си. Само една повърхностна намазка трябва. Не искам нов двигател, смяна на масло или антифриз. Е, само вътрешна гума няма как да има, ще остане на онова колело, което успяваше да ме издигне високо, високо, … колкото две лондонски очи!

Има и друг изход, да се залепиш на черната лента на зебрата. Да се слееш с дъжда, да изчезнеш, да се стопиш в тъмата, невидима, безмълвна, безцветна. Ще дочакаш камиона, който събира боклука и ще се върнеш в кръговрата. В следващата спирала може пък да си камъче, кой знае… Или колело!? Ама дотогава кръговратът си е все този – кал, после прах, и после пак кал… Но и от нея взорът нагоре води до синева, никой не може да му попречи, не го забравяйте!

Май не трябваше да го четете това, нали?… Случват се грешки в разписа, ама и аз все пак с някой трябва да си допия метаксата?! Не, че сте много наоколо, но и аз не съм приказлива жена, та много не си приказват с мен… Не ми пишете коментари, моля. Само музика, ако ви хрумне! Само това мога да поема в момента.

Не е като да изпитвам специална страст към равносметките в края на всяка година, но 2019-та си заслужава да се отбележи. Първо, защото в последните три месеца от нея успях да се отърся (не без участието на видни представители на древните раси ) от близо 4-годишна кома (ни образ, ни говор). Второ, защото установих болезнено, че причините да се вкарам в емоционална дупка от тип ВРЕД (Вещерска-Регресивна-Емоционална-Депресия) идват от факта, че айсберг с гола тиква се не бута, защото след удара се сяда по дупЕ и то под ожидаемия уровень на приземяването по подразбиране. После дойде осъзнаването, че сам човек, каквото си направи,… не само може да се вкара в дупка, ами и да се загърне в тригодишно (отлежало, та чак ферментирало) самосъжаление, защото никой в тоя свят (хеле, па това младите!) не е благодарен за мазолите и за окъсаната плетка на невроните ти. Най-важното, обаче, е че за пореден път се убедих, че излизането от това състояние става с още повече мазоли, съвсем реалистично получени вследствие на къртовски усилия, защото няма по-добър начин една вещица да повярва в себе си от това да сътвори собственоръчно реална магия, с резултат, който може да се види, да се пипне, да се вкуси.

Казано с думи прости, когато една вещица реши да излиза от ВРЕД, става много вред-на, пали возилото и се опитва на трета да изхвърчи през отвора. А отворът в случая беше ето този балкон, роден в дебрите на 70-те години на миналия век, когато винкел не беше аналог на пернишка сурвачка, а обичайно средство за остъкляване. На този балкон вещичката близо две десетилетия забъркваше своите отвари, лете гонейки рояци ципокрили и двукрили, а зиме – навлякла терлиците върху вълнени навуща от поне два ката, плюс галоши. Не знам за вас, но вещиците са топлолюбиви създания. Да не споменавам, че след всеки дъжд по стените на балкона плъзваше благодатно многообразие от несъедобни фунги и мухъли, които даже за отвари не могат да се използват. Единственото красиво нещо бяха изкушенията на Щерката на Зимата, която си изпробваше маникюра върху стъклата, крепящи се на следи от маджун и шепа дребни, изкривени пирончета…

Та сантименталности не липсваха, но когато иде реч за развихряне в строително-монтажни дейности, няма по-добър начин да си видиш “резултата” от измагьосването в съвсем реална форма. Наложи се помощ и намеса на странични участници, вещери баш-майстори, за които (за разлика от вещицата), строителството не им се явява хоби. Идваха, гледаха, почесваха се, мериха, в опити да угодят на вещерските прищевки. Така, в резултат балкончето се сдоби с пласт тухлички, нов обков и стъкла.

Дотук – добре! На преговорите с баш-майсторите вещицата се държа прилично-компетентно, примигвайки невинно, и дори реши да се прави на Принцеса:
- Добре – въздъхна примирено – Хайде, включете и обръщането на прозорците в договора.
Груба грешка! Заредиха се дни и седмици в чакане на вещо-майсторите да дойдат и да сътворят великото тайнство по замазване на пяната, но… главният зидар изпадна в преднатално очакване на второто си чаве. После трябваше да му се порадва, да изтрезнее, докато вещичката скърцаше със зъби и правеше кръгчета ниско над липите около блока, с бълващ благословии ауспух. Метлата прегря – при тези небивали градуси през септември!

Ако не сте попадали на вещица, която е принудена да бездейства, защото вред-ните ѝ планове са стопирани по известни, но крайно неоснователни причини, по-добре се молете да не попадате! Балконът си е балкон и по всички правила на панелното строителство, оптическият му срез има двойна денивелация. Не стига, че двете страни са по-високи, отколкото е средата, ами има и наклон от стената навън, към периферията, за оттичане на водата. Е да, ама след тухличките улукът (и идеята за него) се стопи, а перспективата за подово покритие изискваше намесата на друга магия. Палим позагрялата метла и набавяме нужните съставки.

Вещиците са по принцип много ученолюбиви, старателни и грамотни. Но в повечето случаи вярват безрезервно само на личния си опит. Бъркането на тая специална … отвара изискваше използване на най-големия наличен леген. Първият опит беше доста неуспешен и адски тегав за изпълнение. Клекнала вещицата над легена, бърка яростно с бъркалката, сместа става ту гъста, ту рядка като боза (производство след 90-те години), с останки от “брашно”, превърнали се трайно в дънен релеф на легена… Бърка тя, напъва мишци с единствената бъркалка (която се предполага да се прикачва към бормашина или друг улесняващ действията инструмент, ама не и при нас!), лее се пот, капе в легена и размесва разтвора, заедно с гласовитите ѝ мисли:

- Много си загубена! Трябва да се получи заготовка с гъстота на смес за мраморен кекс! Същото е! Как правиш кекс, да ти се не видят на вещерските рецепти и умения дано! Забъркваш яйцата и захарта, слагаш мазнината, млякото. После забъркваш сухите съставки и… ги прибавяш внимателно, бъркайки с шпатула, към мокрите!
Втората доза вече е с идеалната гъстота. Разлива се леко, мазничко и безшуплесто, досущ като шоколадов ганаш върху блат, изпечен на 180 градуса с вентилатор:

Резултатът на другия ден беше проверен с магическа пръчка тип нивелир. Стопиха се 2 см от денивелацията. За останалите два – отиде още едно чувалче (25 кг) от вълшебната смес. В края на поредния душен ден, след като подът изсъхна, а всичко наоколо беше обвито в найлонови драперии, вещичката доволно изтри чело и зачака следващия етап.

Дойдоха вещо-майсторите и веждичките им скочиха под каскетите:
- Кой ти направи подовата замазка?
- Ми … аз си я направих – самодоволно шавва с рамене вещицата.
- Не се бъзикай! Ама верно ли??! – почесва се главния зидар – Колко разход даде на квадрат?
Следва половинчасово обяснение колко чувала от сместа са били нужни, показване на саморъчно направени инструменти (ракел, например, направен от пръчка за миене на прозорци и фасадна шпакла! Предложиха да я патентовам), зъбен валяк и пр.
- Добре де – недоумява майстора – Аз, ся не разбрах ние за какво сме ти тука, да ти цапаме?
- Ми не ми трябвате – честен отговор с най-невинното изражение – Ама сте ми по договор. Сега ако ще мажете, действайте!..

Последваха замазки, които всъщност си бяха „намазки“ и после вещицата ги разкара, за да ги направи повторно. На следващ етап, последваха други две магически смески, които направиха тухличките гладки (както и мускулите на предмишниците на вещицата, отговорни за движенията с маламашката).

С подсвиркване и подскачане по стълбата, етапът с бялата боя си беше една песен! Докато съхнеше боята, метлата отлетя в посока на подходящите кариери за избор на подови плочки. Но не какви да е! Ако не знаете, колкото по-добре се справя една вещица с дадена задача, толкова по-високо си вдига летвата, докато накрая идва момент, в който клечи под нея, с размазан от рев и гняв грим и се чуди колко още напъна ще и стигнат, че да я прескочи. Така стана и с плочките, понеже вещичката се „метна“ на дълги плочки – 60 х 15 см, гранитогрес, с цвят на чудна брезова кора. Обещаващи да са студоустойчиви, нехлъзгащи се, и изобщо само дето не се лепеха сами… Ама никак

Понеже вещиците всичко обичат да си планират предварително (а бе не, че не обичат изненадите, ама импровизацията след изненада може да е доста бурна), за съответния под си имаше чертеж, с всяка плочка и фуга на нея С тези изчисления, и помощ от приятел (който много скептично се изказа за математическите ми способности), бяха нарязани само 6 от общо 50 плочки.

Един хубав съботен ден, вещицата запретна ръкави и бъркалката отново заработи. Вода + суха смес-лепило, бъркане до хомогенност и после “Работи, робе! Слънцето е още високо”. Ах, как съчувстваххх в този момент на всеки роб, участвал в издигането и на най-невзрачната пирамида в Египет! Последваха часове безкрайни клекни, намажи, постави, “не така! криво е! Мамка му, не се отлепва…. Ох, вода!, добре, намести се,.. чакай да я чукна малко! Малко!!! не толкова силно! Пропадна, да и се не знае! Давай следващата! Колко още?…”, и така осем часа с гумения чук. Последните три плочки вещицата нивгаж не ще забрави, защото ги постави почти пълзешком… На следващия ден – нямаше ни крака, ни кръст, ни ръце, ни глава. Общо взето, плужек, стоял в продължение на часове в марината за кисели краставички. Но вещица предава ли се? Че кой на следващия ден ще чисти и полага фугите на плочките?! Стана, облече се криво-ляво, пи два аспирина с кафето, взе Ал (тъкмо се беше появил при нея) и … направи две обиколки из парка.

На следващата сутрин, преродена като феникс (или съответният зидарски аналог, който се пръква претъркулвайки се в теракола, отръсквайки праха от крилата си, стиснал шпакла в човката), вещицата се зае да изчегърта фугите, да ги лъсне и подготви за попълване. Ето как изглеждаше картинката преди фугиране…

… и след целодневното им попълване, което вече не донесе очакваната амнезия на мускули и стави, понеже тренингът и това, че краят вече е на хоризонта, си казаха думата

Ех, колко беше щастлива нашата вещичка след целия този труд! Нямаше равна в полета на мисълта, която вече ваеше на техните си места така жадуваната голяма печка, с фурна в която да се завихрят всички мечтани вълшебства и съответния дървесно-цветен интериор в противоположния край. И понеже спътникът ѝ в тоя кръг на кармата беше свикнал, че няма земна и небесна сила, която да ѝ промени плановете – печката се появи! И дори заработи, след като пак помощ от приятел се наложи за свързването ѝ към родната електроразпределителна мрежа. Вещиците може с шпакловки и лепене на плочки да се захващат, но с електричество – никога! След монтажа на съответното място, момчето сложи отгоре нивелира:
- Хм,.. колко каза, че взимаш на квадрат?…

Последната стъпка към превръщането на балкона в моя си вълшебен оазис беше шкафчето. Естествено, те шкафчетата не летят на метли и не пристигат сглобени, в колет. Пристигат под формата на купчина дъски, две шепи винтове и пирони, и едно ръководство (пълно с грешки, както се оказа впоследствие).

По това време вещицата биде застигната от някакъв вирус (мутирал грипен или поне хремодосаден) и мислеше кротко да си сърба живителна отвара с лимон и джинджифил, когато на вратата ѝ се появи пакета с дъските и пироните. Заедно с невинната физиономия на нейният благоверен “Не мога да се справя с това! Изобщо не вдявам кое къде се завива”

Последва дълбока въздишка и след кратко, но озвучено ровене из долапа, на скрина бяха наредени набор древни инструменти, използвани последно вероятно при монтажа на входната врата преди 40 г. Започна се четене, сравняване, благословии по адрес на съставителите на инструкцията (които очевадно бяха скарани с математиката или нарочно бяха решили да намалят броя на някои от винтовете). През цялото време пак се ля пот, сополи и вопли в равни количества и цветиста хармония, тук-там огласяни от ударите с чука. Виж, с пироните вещицата беше царица! Не може да се каже същото за глобалната ѝ ориентация, защото топокретенизмът си каза своето и при почти готова конструкция, поставянето ѝ върху дъното се осъществи на два пъти (първия път беше сложена обратно )

Накрая дори механизмът на чекмеджето беше разгадан като за целта почти разглобих едно легло,… така де трябваше да се провери кое къде влиза. Вечерта шкафчето гордо се телепортира на съответното му място. И успешно и стабилно стои! След последни щрихи с цветарника, и този кът е готов. Още цветя ще се насипят, когато му дойде времето, а може би билки, подправки и съставки за вълшебни отвари

Като започна след това вещицата да твори, да измисля, да измагьосва къкрещи, ухаещи и цвъртящи вълшебства, та … чак до новогодишните празници! За радост на всички рожденици и лакомници наоколо. То не беше торта “Млечното момиченце”…

… ухаещата, мека и сочна тиквена торта:

… кваркщолен с марципан (по желание на Crazyrayman от 23hq):

…, чак до адски шоколадовата Дяволска торта…

Сега, когато излиза на балкончето, с чаша кехлибарена метакса (тя се използва в магическите сладкиши, не си мислете, че съм се пропила), вещичката си мисли в какво състояние е започнала 2019, и как я завършва… Някъде там, в отдавна изхвърлените кофи, по чието дъно стои релефа на теракол и гипс, следите от мистрията показват как са изчегъртани и следите от поредната дупка ВРЕД, която не успя да навреди. Но успя да я мобилизира и да я накара отново да се върне и да намери същността си – бяла и готова за нов рисунък. Пък и как иначе да знае, че сладкарството и строителния занаят имат толкова общи черти (най-вече, че и за двете се иска мерак).

Добре да си посрещнете и следващата година, скъпи мои незнайни и знайни читатели! Не бързайте да планувате! Дори по-добре да е само на шпакловка стената с мечтите ви, пък върху нея всичко може да си измагьосате. “На добра основа винаги се твори по-лесно” (неизвестен майстор сладкар-шпакловчик-плочкаджия)

- Хей, момче! Колко струва рибата?
- Зависи. Коя точно искате?
- Е, че те не са ли еднакви? – господинът почесва прошарен кичур, измъкнал се изпод каскета.
- Ами не са – отговаря му младеж с добре поддържано катинарче и шал, зиморничаво увит на осморка около врата – Затова питам коя точно искате.
- Абе нали виждам – все са риби, все имат люспи… и кости! Колко струва килото?

Зад младежа нацупено плуват няколко едри шарана и в мътната вода се носят феерични тумбести мехурчета.


- Е, да, но само изглеждат еднакви. Едните са с хелминти, другите – обезпаразитени.
- Обезпаразитени?!! Че това да не са ти уличните псета?
- Господине, тези без паразити са по 20 лв килото. Другите – са по 5 лв.
- Я не ме занасяй, момче. Дай да видим колко струва… да речем ей, тая щука!
- Точно този няма нужда дори от пълнене! Пълна си е с панделки.
- Ооо, не, не искам ник’ви джувки!

- Май не ме чухте добре. Панделките вие ще си ги завъдите. Засега е пълна само с плероцеркоиди на Diphyllobothrium latum. Той има много интересен цикъл. От яйцето се излюпва една ларва с реснички.
- Реснички казваш…
- Да, после се изяжда от ракообразни, развива се ларва процеркоид. Рачето се изяжда от дребните рибки и в тях се развива плероцеркоид. После щуката хапва рибките и ларвите минават в нея и най-накрая вие я хапвате. И си ги отглеждате, във вашите черва, ако не я сготвите добре.

- Хммм, какви ми ги редиш, бе, момче?! – човекът гледа невярващо, клати глава, но погледът му все по-често започва да шари към витрината със замразена риба – Ами тези тука, толстолобите? Колко струват?
- Тези са по 5 лв. Имат Clonorchis sinensis!
- Ккккаккъв клон?! Да взема аз един неокастрен, па да те почна…
- Това няма да помогне, господине, толстолобите са внос от Китай. Clonorchis-a се среща много често там. Развива се в охлюви, после в риби и накрая ви кацва в черния дроб и…
- Нищо никъде няма да ми каца! – каскетът заплашително се килва над зачервеното вече ухо.
- Интересен вид е, трематод, роднина на метилите! Има красиви, дървовидно разклонени тестиси…
- И твоите след малко ше ги разклоня ако не млъкнеш!

- Сега да не ме караш да си купувам сьомга?! – господинът със страх поглежда двуцифрения етикет над парчетата розово-оранжево филе.
- Хич не ви съветвам! Освен ако не колекционирате нематоди! Оня ден извадих едни страхотни Anisacis-и! Те пак се развиват в ракообразни, после в морските риби и ако не внимавате със суши-то, може да ви спипа една диария, едни болки в червата… Но тия тук от сьомгата много добре се фиксираха, така добре се опънаха!
- Ааааа, бе, ти случайно да не се казваш Николай?! Да си опънал нещо преди празника?
- Не, господине, само Anisacis-ите…
- Стига! Стига вече с тия щуротии. Колко струва тая опулена червеноперка?
- Ами 5 лв и тя.
- Охх, божичко!
- Мда, опулена е. Тая сутрин забелязах, че и се въди Diplostomum в лявото оченце…

- И той ли… с диария? – мъка се е изписала на запотеното лице на човечеца.
- А не, спокойно! Той поне не ходи по човека. Само по чайки, корморани и други рибоядни птици. Церкариите му са с раздвоени опашки. Развива се…
- Не ща да го знам тогава! А мряната? Море, май мренки и аз мога да си хвана. Само куките да си намеря…
- И добре ще направите. По хрилете и кожата им гъмжи от Gyrodactylus-и. Едни такива сладурски моногенеи! И те имат куки! – младежът неистово се опитва да задържи вниманието.

- Аман, бре! – човекът седи известно време, стиснал юмруци. В единия, найлоновата торбичка се е нагънала като японско ветрило – Последно питам, живите шарани, ей, тия зад тебе, по колко ги даваш?
- Този на леда в щайгата…
- Не те питам за щайгата! Искам го да плува!
- Ама той си плуваше до преди час, господине! После му извадих Neoechinorhynchus-а от червото, акантоцефали много ми трябват за упражненията на студентите, и …

Господинът тресе френетично ръце към навъсеното небе и се юрва към вратата. Едва не събаря друг господин, надлежно препасал престилка с мръсносин цвят.
- Ей, биологчето?! Какво направи, бе, нАучен с нАучен работник. Марш от сергията!… Огра-мо-ти-тел!!!

Зад паланзата, в мътната вода опулените шарани методично преглъщат, а мехурчетата танцуват и отмерват с безапелационно точност “Пет часа и 45 минути до Нукулден! Пет часа и 44 минути…”

Мили мой приятелю, NeeAnn! Да ти е живо името! Честит празник и да те спохождат много здраве и сбъдване на всичките копнежи! Прегръщам те силно! :*

И ако ти е дошло в повече извратеното ми чувство за хумор, поне мога да те поздравя с нещо много любимо и да разберем все пак…“How much is the fish?”…