Особено любим момент е излитането и кацането, по-малката височина позволява много по-добра видимост, а пък наклонът дава допълнителен ефект (imho). Полетата на Австрия са такива пъстри черги!

Следващите снимки са на любимите разнообразни пухкавели, или както са им казвали първите хора – Пазителите на Купола.

Има нещо магнетично и магическо в тези плаващи флотилии, грабва те, увлича те, така както ефирната мелодия на песента на Мария Салгадо те зове:

Никога досега не ми се е случвало да заспя в самолет, а пък времето се случи чудесно. Как да заспиш при такова великолепие навън!

А това е изглед при снишаването на самолета над Австрия, в далечината се вижда Дунава.

Във Виена кацнахме по залез. Кулата има доста футуристичен вид, не знам кога е построена, но вечер по нея пълзяха реклами за европейското първенство по футбол (както и навсякъде по летището, разбира се).

От летището на Виена хванахме автобус, горе-долу на всеки кръгъл час има такъв за Братислава. Пътят е много приятен, около час. От двете му страни се ширят полета, осеяни с ветрогенератори, и селца с много красиви, спретнати едно-двуетажни къщички с цветя по прозорците. Естествено, всичко това го забелязах на връщане, на отиване беше тъмно и само върховете на ветрогенераторите еднооко и кървясало просветваха.

На автогарата на Братислава ни посрещнаха Хонза и Руслан и след поредната доза поздравления, прегръдки и целувки, се натъкмихме в микробуса и поехме към Смоленице. Някъде към полунощ, сред тъмните сенки най-сетне машината спря и ние, поодъвкани от пътуването, се изсипахме навън… пред една кована тежка врата, с два лъва от двете и страни. Едва тогава ми казаха “Ама ти не знаеше ли? Конференцията е в замъка на Смоленице!”

В добавка към хубавата изненада, дойде и свежият въздух, напоен с мирис на едни огромни бели храсти (на които вероятно по-късно ще ми изплува името) и шумоленето на дърветата.

Смоленице е малко селце на около 60 км, източно (или по-скоро североизточно ) от Братислава, в полите на т. нар. Малки Карпати. Замъкът е построен през 15-ти век, а през 1777 преминава в ръцете на Ян Палфи. По това време семейство Палфи не са живяли в него и не са го поддържали, поради което е бил полуразрушен – нещо, което войните по времето на Наполеон довършват. Основната сграда на замъка и кулата са изгорени до основи.

През 1887 г. Йозеф Палфи започва реконструкция на замъка и изграждане на външната защитна стена, по проект на архитекта Йозеф Хуберт. През 1945 г. замъкът става държавна собственост, а през 1953 г. е предоставен на Словашката академия на науките за превръщането му в Конгресен център. Сега разполага с леглова база, зали за презентации, библиотека, столова, чудесна градина и тераси, изба и страхотна гледка от кулата.

Изглед към селото:

… и една електростанция…

Околностите на замъка са меки хълмове, с обширни поляни и огромни дървета, най-често липи (безспорно най-високите липови дървета, които съм виждала):

А сега да надникнем за малко в двора на замъка, където обичаха да се подвизават две кокошки. Ама то и те принцесешки! Че и качването им по стълби величествено, това е то … дворцов етикет…

Ето това кътче от вътрешния двор прикова вниманието ми задълго и не защото… там беше входа към избата (Zamocka vinoteka), а най-вече защото си представях тези листа през есента…

Това си беше най-необикновеното място за провеждане на конференция, на което съм била. Но чудесната обстановка не би била нищо без възможността отново да се срещна с колеги и приятели, някои от които не бях виждала от 8-10 години. И докато в топлите вечери, боровете и липите наоколо рисуваха сенки по стъклата на прозорците, разговори, смях и спомени ни връщаха години назад… На всеки пожелавам толкова приятни дни, като тези в Смоленице, които ме заредиха с положителна енергия задълго. И още няколко пъти, може би, ще се връщам със снимки оттам, поне да покажа някои красиви птици и специално малко облачковци за Дачи