Някъде много, много отдавна, в далечни времена, в земи, където след топла и благодатна Пролет, се възцарявало горещо Лято, живели заедно в мир и благополучие всички цветя, дървета и животни. Всички дребни и по-големи, и по-зъбати, и по-космати, и по-кротки, и по-пъргави, и по-боязливи, а и по-смели гадинки. Сред поляните, отрупани с цветя, припкали дечурлигата на всякакви четириноги, безроги, дългокраки и двукраки, космати и пернати животни. И там се появило на шарения свят и едно слонче. Слонче, като всички други – сивичко, с перушинесто перчемче, с топуркащи крачета, любопитни очета, подскоклива опашка и прелюбопитен хобот. Припкало слончето по поляните, заигравало се с другите пернати и космати живинки, безгрижно хрупвало по някой и друг сочен стрък и наблюдавало как слънцето нежно разтваря всеки цвят, как разлиства дърветата, сякаш с всеки изгрев се стреми да отвори следващия им лист, за да направи света още по-пъстър и хубав.

Слончето било много дружелюбно и играело с всички живинки. Но най-много искало да си поиграе с пеперудите. Да ги гони, да тича подир пъстрите им крилца, да пърха и да се издигне високо, високо над поляните… Това било мечтата му. Но пъстрите пеперуди се реели над цветята, присвивайки претенциозно крила, и нехаели за мечтите му! И това било единственото нещо, което помрачавало деня на слончето от мига, в който някоя пепепруда изпърха до него.

Един ден, слончето се изкачило на една полянка, по-далеч от всички, по-високо и от най-високите дървета… Да види дали нещо няма да му подскаже как може да полети. Тъкмо запъхтяно припкало по тревата, унило провесило хобот, и … видяло, че на полянката има някой. Човек! Не, не, не може да е човек, защото… това чудно хубаво създание, толкова нежно, ефирно, почти прозрачно и бяло като омара, чисто като роса, всъщност имало крила. Те пърхали едва забележимо зад гърба и. Девойката се навеждала, милвала всяко цвете, прошепвала му по няколко думи и после отминавала към следващото. Слончето гледало с ококорени очи и не смеело да диша… Ама нали са такива слоновете, като спрат да дишат и после изведнъж, хоботите им така засмукват въздуха, че всички околни треви се устремяват към него! И крилатата девойка го забелязала

- Кооя си ти? – успяло носово да избоботи слончето.
- Аз съм Витавиня – усмихнала се девойката и приближила с леки стъпки до него – Феята на лозите. А ти кой си, мъничък, и защо си самичък?

- Аз … ми, това, аахм – слончето затупкало от крак на крак – Дойдох тук да се пробвам да полетя.
- А защо искаш да летиш? Не ти ли е хубаво да тичаш по поляните, да усещаш тревичките да те гъделичкат и докосването на песъчинките, и на водата в потока?
- Ами, пеперудите летят! – тръснало хобот слончето – И са толкова леки, свободни! И толкова пъстри! И имат такива големи, блестящи очички! А крилата им са по-ярки, по-красиви от всичко!…

Феята ахнала тихо, усмихала се, навела леко главица към слончето и духнала в шепата си към него.
- Хей, кккакво правиш? – слончето усетило, че а-ха и ще падне! Ама такива ли били крилатите феи?! Готови да те подмамят и после – да те излъжат нещо.
- Спи, мой малък приятелю – прошепнала феята и сложила малката си ръка на рошавото перчемче на челото му. “Спи и сънувай, добра душа, как всички крилати създания ще идват при теб. Колко обичан ще бъдеш, и как ще ги закриляш”…

Минало пладне и плуващите облаци нашарили гръбчето на спящото слонче. Захладняло, лек ветрец се промушил през стръковете и погъделичкал похъркващото хоботче. Слончето отворило очи и миг-два се чудило къде е попаднало. После видяло усмихнатата фея до него:
- Аз … сънувах! Такъв хубав сън сънувах! – изтръбило то възторжено.
- Така ли – наклонила глава Витавиня – Я ми разкажи.

- Сънувах, че съм в едно място с много, много големи неща. Неподвижни, но не мъртви. В тях щъкаха много хора, навън, навътре… Навсякъде имаше по-големи, по-малки хора, малки дечица и все около тези.. неща.
- Аха, сънувал си град, с улици и къщи, в които живеят хората – обяснила феята.
- Да! И аз бях голям, много много голям. Голяма … къща! Толкова голяма, че сянката ми падаше по залез над другите … къщи. Но те бяха, разбираш ли, без козина. А аз имах!

- Целия бях един рунтав, по-рошав от гривата на лъва, по-пухкав от короните на глухарчетата и по-зелен от тревата! Имах и очи! Но не две, а повече! Много и блестящи – като на пеперудите!

- Сънувах как в козината ми пъплеха всякакви малки живинки. Имаше буболечки, бръмбарчета и калинки. Имаше мравчици и охлювчета. И птици, толкова много птички имаше – синигери, косове, скорци. Правеха си гнезда, мътеха пиленца! – слончето се задъхваше от възторг – А колко пеперуди имаше само! Идваха и кацаха по зелените косъмчета на гривата ми и разговаряха.
- Леле, нима? – феята не мислеше, че нещо може да я учуди, че то … феите са са такива. Имат самочувствието, че всичко знаят.
- Ами да! Говореха си за това как тази прекрасна, гъста зелена грива ще се промени, когато дните намалеят и дойде студеният вятър. А аз се чудех за какво говорят.

- Аха – кимна замислено фята – И после какво стана?
- После – слончето поклати хобот – Сякаш времето се забърза. Видях как излетяха пиленцата на скорците и аз сякаш бях с тях. После и буболечките си намериха дупчици в снагата ми и се стаиха там, да не им е студено. И после, една сутрин видях, че по цялата ми брада и коса, плъзват най-различни цветове!

- Имаше червено, пурпурно, по-светло розово, ярко жълто като слънчоглед, и оранжеви, като сърцето на слънцето – слончето се вгледа във феята – Сякаш имах крила! Така пъстри и красиви като на пеперудите! И с всичките си очи можех да прихвана лъчите на слънцето и да ги изпратя високо, високо нагоре в синевата! Да стоплят птиците, и калинките, и пеперудите, които също се бяха изпокрили от хладния вятър. А аз не! Аз можех да летя!

Феята изръкопляска щастлива! Слончето беше застинало с вирнат към ясното небе хобот. А ушите му приплясваха като вълнички в някоя локва след порой.
- А какво стана с птиците? Всички ли заминаха в топлите страни? – изведнъж се пресети феята.
- Ми не – Слончето игриво разклати глава – Точно преди да се събудя, сънувах че от всичката ми тая, рошава брада, израстнаха малки гроздчета. Отрупах се с плодчета, които всички идваха да похапват.

- Идваха синигерите, косовете, сойките. И катерички даже! А тази моя коса беше толкова гъвкава и твърда, че никой не можеше да и попречи да расте – слончето доволно задъвка стрък миши ечемик – Прескачаше всякакви препятствия и даваше подслон и плодове на всички живинки, за да преживеят студеното време.
- Зимата – слончето учудено погледна Флора – Така се казва този сезон в онези места, които си сънувал. Зима!
- А ние имаме ли зима? – слончето разсеяно хвърли поглед на ширналата се зеленина.
- Ние имаме лято – феята разпери крилца – Такова, каквото си сънувал в началото на съня си.

- Ахаа, когато бях голям, много голям, и целия в рунтава, зелена козина? – слончето отново се оживи.
- Точно така. След всяка зима идва отново пролет и всички слончета, които в оная земя са покрити с такава рунтава, зелена козина, отново приютяват всички птички, буболечки, мравчици…
- И пеперуди?
- Разбира се – феята потупа слончето по челото – И пеперудите! Нима ще знаят как се лети, ако не беше ти да ги подканяш да стигнат толкова високо. И как иначе ще знаят пеперудите, че са взели цвета на крилцата си от цвета на твоята есенна козинка?

Слончето направи опит за сложен пирует, политна и за малко да падне, ако не бяха две пеперуди, решили точно тогава да кацнат на вдигнатото му краче.
- Ехей, те искат да си играем! – вирна хобот и хукна подир пъстрите крилца.
- Лети, мой мъничък приятелю с голямо сърце – помаха феята на лозите и литна към града. Имаше да нагледа новите рошавки бради и косици на къщите-слончета, които едва, едва бяха се разпълзели…

И тъкмо такива са хванати в снимките на Ники, който за щастие на всички, днес се е родил, в разгара на Пролетта (за часът той си го разказва) .

Честит бъди, Древний! Енергията на лозите да не те напуска, нито пък цветният им натюрел! :*

… където и очите на еднорозите са зелени. И небето завижда на свежестта на листата на дъбовете. И дъждовете не разреждат боята, а я насищат още, и още!

ОТ: Флориновирида де Фокус-Вакс
Сертифициран епидемиолог-оценител

ОТНОСНО: Проверка на скоростта на въздушно-капково-облачно предаване на острата, радостородна инфекция, породена от вируса ППЕГАС-2021

Презюмбюл:

Тази година, непредсказаните, но очаквани с преливащо нетърпение, високи температури в периода преди първото за годината равноденствие, доведоха до опасността от твърде ранни взривове на обичайния за това време на годината синдром на острото вирусно заболяване ППЕГАС (ПредПролетна Еуфорична Готовност за Анихилиране на Стреса). Заболяването се характеризира с висока заразност (1 към 10, т. е. един широкоухилен заразоносител може да накара поне 10 други да се усмихнат в отговор) и лесна преносимост по въздушно-капков път. Достатъчни са преобладаващите за сезона леки и по-тежки утринни мъгли, роса (в някои утрини в твърда консистенция), последни снегове на парцали или първи пролетни поройни дъждове.

Симптомите на заразата са: ускорен пулс (или състояние, обозначавано като “пърхане”), подскоклива походка, усилване на желанието за пребиваване на открито, наднормен мерак за закачки (от всякакъв характер), неувяхваща усмивка, повишен блясък в очите, усилване на метаболизма и непрекъснато състояние на лека еуфория, достигаща в тежки случаи до готовност за прегръщане на дървета, целуване на домашни любимци, галене на цветя и развиване на умения за разговори с животни.

За заразените е характерна съпътстваща странична реакция, под формата на силно проявен фототаксис и СБЩССЛ (Синдром на Безцелното Щъкане за Събиране на Слънчеви Лъчи), който съвсем явно се проявява в свободните дни и всички открити пространства, паркове и алеи.

Тази усложнена епидемична обстановка наложи провеждане на незабавна проверка на концентрацията на предразполагащите към ППЕГАС елементи в атмосферата, подпочвените води, клетъчния сок и водопреносната мрежа. Резултатите от проверката са предмет на настоящия доклад, проведен с усилията на нашия сертифициран орган (Al-фа-сон-Y+MaShI – AI от трето поколение).

Материал и методи

Материалът за настоящето изследване е събран в района на север-северозападната част на Шарколес, в достатъчно дълъг, представителен период (обхващаш последното снеготопене до деня, в който вятърът е започнал да разнася излетели от сергиите мартеници). Снети са параметри за състоянието на пролептиците (гнездожилци и гнездобегълци), готовност в строежа на гнездата (преди и вече със завършено обзавеждане), тургор на плодни и листни пъпки в основните едификаторни насаждения. Използвани са класически методи за снемане на метрични и цветови характеристики, при спазване на параметрите за баланс на бялото, оптимално фокусно разстояние и оценка на осветеност.

Резултати

В направеното изследване бяха установени над 10 вида пролептици, обитаващи района на южен Шарколес, в състояние на готовност за разнасяне на ППЕГАС. В нормална численост, бодро състояние на духа и преобладаваща готовност за инспекция и плячкосване на кошчета, са целогодишно обитаващите представители на сем. Corvidae (сврака, сива врана, чавка и сойка).

Особеното в поведението им, което показва повишената им готовност за разнасяне на вируса е това, че са склонни значително да скъсят минималното допустимо разстояние за контакт с наблюдаващия и с подобаващо палав блясък в очите да отправят откровен въпрос за наличие на ядливо съдържимо в джобовете. При неналичие на такова, опитите въпреки това могат да продължат.

Втората група пролептици са от сем. Paridae (голям синигер, син синигер, дългоопашат синигер) и също се характеризират с това, че са целогодишни обитатели на изследвания район, но в периода на наблюдение, се отличват със значителен принос в разпространение на заразата ППЕГАС. Не само със способностите си да кацат по шапките и раниците на наблюдаващи и преминаващи, но и с това, че неспирно огласяват околността на изследваната територия с настойчиви чирикания, подсвирквания в характерен ритъм на синигерово пайдушко (чИчо-пЕй-чИчо-пЕй-чИчо-пЕй).

Звуково-въздушното пренасяне на заразата се усилва многократно в периода 25 февруари- 8 март, когато към този равноделен ритъм се добавят далеч по-неравноделните тактове и откровено хулиганско подсвиркване на представителите на сем. Sturnidae и Turdidae (обикновен скорец и черен кос). Беше установена по емпиричен път, слабо изразена, но статистически значима зависимост на силата на въздействие на песните на косовете от времето на денонощието. Наблюдава се лек пик в привечерните и утринни часове, когато косовете извиват специално подготвени предппролетни партитури в ефир, усилвайки концентрацията на вирусни частици и предизвиквайки локални взривове на ППЕГАС, особено в пациентите, упражняващи се в ходене пеша до и от работа, колоездачи, тротинеткаджии, кучеразхождащи и дори простиращи по това време на деня домакини. Носенето на слушалки може да смегчи ефекта (но не бива…).

Тежки поражения на пациентите с крехка нервна система могат да нанесат пролептиците от сем. Picidae (голям и малък пъстър кълвач, зелен кълвач, черен кълвач). Изследвания период от годината се характеризира с възможност за ниско пикиране на черни и зелени кълвачи, които могат да отнесат по-високо бухнали перчеми. Друго характерно е, че често ефирът се цепи от стряскащо, фалцетно изкикотване, характерно повече за уличките на Женския пазар (възможна е и имитация, произвеждана от свраки, която носи същия усмихващ ефект).

В това време на годината, може да се чуе и вибриращо кънтящ звук от удряне по кухо дърво, който дълго отеква в ушите (и в ъгълчетата на усмивката на пациента, с което той недвусмислено покрива критериите на заболял със средно тежки симптоми).

Проверката за влиянието на тургора и цветовите промени на пъпки, клонки, фиданки и поници на едификаторните видове на Шарколес показа значително покачване на нивата на предзаразно състояние. Пъпките на кестените растат, част от първите листа на храстовидния подлес, както и ресите на леските, фриволно са се разпуснали и предизвикват порив за физически контакт, който неимоверно покачва опасността от зараза с ППЕГАС! Препоръчва се да се пази дистанция, а и времето е още твърде хладно, че да се налага да си вадят пациентите ръцете от джобовете.

Заключение

Направената оценка на състоянието на елементите на околната среда, въздействащи върху скоростта на предаването на въздушно-капково-облачната радостородна инфекция на вируса ППЕГАС показва повишени нива на вирусните частици във въздуха, росата, облачната система, подпочвените води и клетъчния сок в тревната, храстова и дървесна растителност. Звуковият фон благоприятства преноса на заразата, което съчетано с повишаване на слънчевата радиация, съдейства за скоростно извеждане на населението в състояние на ППЕГАС–епидемия. Състоянието е неизбежно и нелечимо!

Препоръчва се незабавно освобождаване на лицево-челюстните, опорно-двигателните, хуморалните и мозъчно-невронните системи на пациентите с цел по-плавно и безболезнено преминаване през Синдрома на предпролетна еуфория! Придобитият естествен имунитет е гарантиран, както индивидуалния, така и стадния, и трае до края на следващия зимен период.

Изготвил проверката:

Подпис: (изсушено венчелистче от джанка)

/Ф. де Ф-В/

Някога много, много отдавна, когато Времето било още свободно и необвързано с Ден и Нощ, и принудено да се съобразява с техните надбягвания, Земята била обгърната от пухкава облачна пелена. Сред всички облачета с раздърпани или сресани коси, с удължени личица или кълбести коремчета, ефирни или плътни, растяло едно пухкаво облаче, с рошава усмивка и закачлив нрав. Реело се то над света, над струните на реките и над облещенооки езера, растяло и се дивяло на красотата. Превърнало се в голям и силен облак, с мощни мишци, и къдравобял перчем. Една сутрин, докато Облакът се опитвал да подмами Луната да остане още малко да поиграят на жмичка, Слънцето изплувало от морската шир, румено и прекрасно в чистотата на своята младост. Разпуснатите му коси плиснали пътеки по гърба на морето, а то от гъдел ли, от щастие ли, накъдрило мокропламнали вълнички…

Облакът, застинал в захлас, забравил за Луната, за това, че звездите до една изчезнали, че полята се изпъстрили в златно, реките и дори облещените очи на езерата блеснали в милиарди искрици! Стоял, втрещен от красотата на Слънцето, дори не забелязъл, че страните му са пламнали в руменина!
- Небеса! Тя е съвършената красота на този свят! Единствена и неповторима! – възкликнал Облака, влюбен до полуда в Слънцето.

От този ден, Облакът започнал да преследва златокосата господарка. Гонел Слънцето от мига, в който то отваряло очи и косите му се люшвали над земната шир. Гонел го в обедната мараня, и привечер, когато планините, полегнали на хълбок, протягали уютно склоновете си, за да приютят побягналото Слънце. Първоначално Слънцето много се разсърдило на Облака, задето го преследва. После започнало да играе с него на криеница и всичко живо по земя и вода, се радвало на приказните гледки, които изписвала в небесата тази любовна гонитба.

Любовта на Облака, обаче, ставала все по-силна, все по-поглъщаща и обсебваща. В неговата ненаситност, земята, така жадуваща за благодатните лъчи на Слънцето, започнала да линее. Облакът постоянно се стремял да докосне Слънцето, да го обвие, да го приюти завинаги в пазвата си, за да бъде само негово! А и от жажда страдали всички, защото вместо да освободи част от своята влага като благодатен дъжд, Облакът растял и растял все повече, за да може да държи по-силно Слънцето в прегръдката си, и така сушата бавно, но постоянно отхапвала късчета зелена плът…

- Това не може да продължава така – мислело си Слънцето – Как да озаптя моя любим?! Трябва да разбере, че не може да съществувам само и единствено за него! Какво биха правили пеперудите, ако не изсуша крилцата им, когато излизат от какавидите? Как биха си намерили пътя птиците, литнали на юг? И как ще узрее гроздето, и руменоликите ябълки. Кой ще позлати листата и ще свири на арфа с лъчите на мъглата…

Помислило Слънцето, погледало своя любим Облак, голям и силен, с мощните му и ласкави ръце, с топлата и пухкава прегръдка, и решило какво ще направи. Протегнало лъчи към Облака и му казало:

- Любими мой! Виж как линее земята! Как са жадни за моята светлина и твоята живителна влага всички земни твари. Листати, космати и крилати същества, буболечки, фиданки, тръни и цветя, риби и водни кончета. Нима ще ги оставим така, светът да загине, заради нашата любов?! Любовта е дар, не окови! Не стъпва на руини, нито на пустиня и нещастия. Тя лети свободно, не вирее в чертози, пък били те и най-ефирните и прекрасни дебри на твоята небесна прегръдка! Дари им част от своята любов, мили мой, дай им живителнага влага, така както аз ще им дам светлина и топлина! Нека попият любовта ни и я носят завинаги с живота.

Облакът се спрял, вслушал се в думите на Слънцето, свило се от болка сърцето му и … тежко прокапали първите капки дъжд – наситени с горест, със сладка нега и обич. Протегнал се и обвил Слънцето в обятията си, а слънчевите коси се спуснали с цялата си прелест към поляните, обсипани с глухарчета. Смесили се лъчите с капките и там, където докосвали всяко глухарче, то се превръщало в пухкаво малко облаче, с корона от сребристи, ефирни лъчи.

- Нашите рожби! – въкликнало Слънцето. Облакът, доста по-ефирен и втален от преди, без мощните мишци, с леко посивял перчем, с поразпокъсана роба, се усмихнал в най-лъчезарната дъга…

От онзи ден насетне, глухарчетата, пръснали се по земята, станали символ на любов. Наричат ги “слънчева обич”. Когато откъснеш глухарче, си намисляш желание и трябва много силно да вярваш, че ще се изпълни! Духнеш ли да пухкавите семенца, лъчите на слънчевата обич намират любимия човек и душата ти се слива с него завинаги.

Здравейте, скъпи почитатели на красотата! В това пролетно време, какво ти пролетно – направо си скочихме от ботушите в джапанките. пътьом захвърлихме палтата, прескочихме саката и си тръгнахме по презрамки! И кой да бъде с вас в този труден момент на, все по-скоростно приближаващи се, празници, имени и рождени дни и балове, ако не вашата съветничка в света на изящното! Вашата репортерка от дамската притурка на Шарко-Нюз, Дъботворка Форестър фон Клюкерсон! Здравейте, дами, домакини, госпожици, лели, стринки, роднинки, всички, на които все е имало поне един случай да посрещате гости и да се тюхкате, че нямате подходящия екстра-супер-изискан сервиз, в който дори и питие с емблемата на рахитично чифтокопитно от мъжки пол, би могъл да мине за шик.


Днес гостуваме на едно много специално място в Шарколес. С нашия фоторепортер, Флорико Коници-Уа, се движим изключително внимателно, всичко наоколо е крехко, ефирно и фино, както може да бъде само в елфическа работилница. Защото днес сме на гости на Къщата за домакински кристал “Бохелфия”! Наш любезен домакин е дългоухият главен майстор Лалелф ван дер Тюлипен.

- Здравейте, г-н Тюлипен! Много сме щастливи да ви гостуваме днес! Какви са най-новите произведения на вашата работилница, с които ще зарадвате почитателите на елфския кристал?
- Здравейте, здравейте, г-це… Клюкенен!
- Клюкерсон!
- Тъй, хм, … ами. Леко, моля ви, точно в момента го направихме и още е мокра баграта! Това е един класически сервиз за вино, нарича се “Сърце за двама”.

- Ооо, разбирам! И двамата могат да пият от двете страни едновременно, нали? А винаги ли го изпълнявате в такъв наситен ален цвят?
- Това, което виждате като цвят може да се промени – от виното, както знаете. То и при човеците е така, при гномчетата също, като пийнете една-две такива чаши и цвета на бузите се променя. Та, зависи и от цвета на виното. Когато е пълно с такъв елексир като “Сълзите на Галадриел – шардоне”, цветът на чашата става бистър и далеч по-ярък…

- Хм, … не предполагах, че елфите имат винопроизводство.
- Имаме, разбира се! Такива вина имаме, че само от две глътки ще ви щръкнат ушите като на децата на Хурин! Имах тук някъде…, едно шише…
- Не, не, ако обичате, няма нужда, пък и … харесвам си ушите, каквито са. А, пъстрите чаши за какви питиета са предназначени?

(чува се звучно примлясване, и опит тази част от записа да се изтрие, безрезултатно!)

- Те са за коктейли – любима част от елфическото изкуство! Тази чаша е част от сервиз за следобедни коктейли. Един такъв е, например, “Сиеста” – лимонов сок, с щипка бял пипер и една антенка на голямо дневно пауново око с прашец от мак. Поднася се с лед! Мммм, като гледам как се е запотила тази чаша – току-що е приготвен! Искате ли да опитате, фрау Клюкерщайн?

- Клюкерсон, ако обичате! Не, благодаря, и без това цветното ми зрение се замъгли от толкова пъстрина наоколо – прашец от мак ще ми дойде твърде екзотично. А в какво бихте препоръчали да се сервира, например, аперитив? Или нещо леко, ликьор примерно…
- Ето от това имате нужда!
- … дали?
- Тънкостенна изработка, полупрозрачен материал, златиста светлина, която свободно да преминава през течността и да прави цвета на ликьора още по-наситен. А тясното гърло засилва и насочва аромата му… Ох, прапралеля ми Шарлотлориен правеше изумителен ликьор от малки орехчета…

- Г-н Тюлипен! Ох, боже, къде хукна пак.
- Тук съм, госпожице Клюкаршвили. Тъкмо щях да ви показвам четките, с които полираме и изчистваме вътрешната част на нашите чаши, за да могат да пропускат така светлината.

- Колко интересно! Все си мислех, че ползвате пера от птици за тази цел. Или най-малкото магия…
- Ха! Птиците станаха скръндзи, непрекъснато искат разни услуги – масажен крем за повишаване на яйценосенето, таблетки за подобряване здравината на човката, лосион против пухояди и пр. А магията е възвишено изкуство, тъкмо с нея изработваме нашите сервизи. Например, за тази великолепна чаша за коняк, е използвана т. нар. Магия на слетите длани – два часа преди залез слънце, съпроводена с редуващи се мисли за топлина и ласка, и припяване на “Искам да те нарисувам”… В такива магии не се използват ни молив, ни четка, нали знаете…

- Ох… разтопихте ме, маестро!
- Ама недейте така! Де да знам в каква магия да ви изпея, няма да се справя с такъв непознат материал и ще взема да ви превърна в някоя тантуреста халба! Я, минете в салона за сладоледени чаши, моля ви…
- Ххм, халба, значи! Флорико, няма нужда да записваш всичко, за бога! Дай да минем… ама, че бахър! Аз пък си мислех, че елфите са деца на слънцето!

- Че то слънце има колкото щете в тази зала, ама хлад е нужен, за да се усети как ще се държи една чаша, когато в нея се забърка йогурт с узрели вишни, сиропът се смеси с бялото сладко на зимата, на върха се цопне бисквитка, а на дъното почиват в блажена хладина и наситено-виолетов сироп, боровинки…

- Охх, г-н Тюлипен, вие трябва да работите в рекламния бизнес. Защо не отворите сладкарница?
- Хохоо, бива си ви, Клюкзие-ханъм! Какъв кадаиф “Косите на Явана” мога да ви извъртя, с кускута и стъбла на повет…
- ?…. Клюкерс.., всъщност няма значение! А какво има в последната стая на работилницата ви?
– Там е стаята за тържества! Днес сме я наредили специално, имаме си повод!
- Колко хубаво! И сигурно сте извадили най-виртуозно измагьосания сервиз, за да вдигнете наздравица?

- Аама, г-н Тюлипен, този сервиз … много е особен, семпъл!
- Особен е, понеже е сътворен с друга магия, нарича се “На прага на лятото”. Нея я владее само Пролетта, която ни е хонорован преподавател в ЕлфУни-то. Изчистена линия, без ярки багри, ненужни шарки и орнаменти, освен естествената красота и светлина, която блика отвътре. Защото този, чийто рожден ден честваме днес, е именно такова естествено, неподправено дете на природата! Един от великите Древни – същества с голямо сърце, доброта, топлина и… ама наистина зверско количество люспи, всяка една заредена с търпение. Наричан още Оуен Белозъби, подвизаващ се под още дузина други имена, като сър Никълъс, Карл фон унд зу Госингер, и още – носещ елфическото име НиийАн.

- Колко хубаво! Да е жив и здрав! Предполагам, че някой път ще ни се усмихне щастието да го интервюираме за Шарко-Нюз… Това беше всичко от нас, тук, в елфическата работилница “Бохелфия”. С вас беше Дъботворка Форестър фон Клю-Kер-Сан…

… или там както и да беше! Флорико, гаси я тая камера, време е за наздравица! Г-н Тюлипен, намира ли ви се още от онова шардоне? Честито, Древний! :-*

Слънцето обливаше в лава рехавите корони на дърветата. Още неуспели да разтворят листа, клоните се протягаха към неспокойното небе като обагрените в златист огън пръсти на магьосник. От онези същите, които преди ера минаха по ръба на Острова и оставиха след себе си просеки в гората, посипани с миризлив прах и мазни петна.


Тя сбърчи нос и протегна дългата си муцуна да подуши въздуха. Под нея сухата шума на огромното гнездо изпука предупредително. Истинско чудо беше, че успя да спаси достатъчно от опадалите, къдрави листа на дъбовете преди да ги отнесат есенните ветрове. Тази година есента беше свирепа и ветровита. Както преди толкова много есени и зими, когато люспите и блестяха в цветовете на кленови листа, докато ятото се издигаше в широки кръгове, далеч над закривения зъб на Говорещата планина.

Нищо не е вече както преди… Освен едно – туптящият живот в онзи огромен реактор, скрит зад тонове мускули и гореща плът. Призван да продължи да тупти, докато всяко утро, иззад зъберите на планината продължава да изпълзява заобления гръб на Слънцето. Да го приветства и с мощен скок на ноктестите си лапи, да се издига пак, както преди хиляди години. Да обгръща с поглед разсеяните извивки на реката, кулите издигнати от магьосниците. И сянката на опънатата ципа на крилата и да пази от следобедната жар протегнатите жадно главички на цветето, наречено на Нея – Драконова паст.

Във въздуха се носеше онзи аромат, който винаги кара да поемаш дълбоко дъх още, и още. Наситен с първите капки, донесени от място, където облаците са слезли ниско, на един крилен размах разстояние. Денят е близо. Дали няма да е точно днес?… Тя се надигна от гнездото, едрите остри плочки по гръбнака и описаха спирала, развивайки по тревата изтъняващата опашка. Протегна муцуна и го подуши – нейната гордост, смисълът на живота и! Онзи, призван да продължи да зове Слънцето, когато нея вече я няма. Лека струйка дим обходи шарката на яйцето. Така беше в нейния род – шарката на дебелата черупка разказваше съдбата на отрочето, което щеше да се излюпи след 165 г. Зеленикавожълтите и очи се присвиха гальовно, когато за хиляден път преживяваше отново прочетеното по варовиковата стена, толкова крехка наглед.

Виждаше зарево. Нежносиньото небе, с обагрените в свежо-розово облаци – такива са само напролет, когато Слънцето изгрява. Виждаше ятата от птици, протегнатите клони на дърветата, зъберите на планината – всичко е ОЩЕ тук! И Нейният син, миг преди да разпери крила. Ведрост рисуваше черупката, спокойствие и живот, каквито всяка майка иска за чедото си. Прозрачната ципа леко притрепка и замъгли доволния и поглед. Лъхна още веднъж над яйцето и отново описа кръг над него с могъщото си тяло. Още не е време, още малко ще почака. Пък после – заедно ще полетят, да посрещнат Слънцето.

- Тук ли си днес?
- Че къде да съм?! Нали ако изчезна всички ще писнете в един глас.
- Хайде пак на криеница? Намери ме!
- Ей, че си упорита! Не разбра ли, че от мен не можеш да избягаш!

- Под дърветата не можеш да ме намериш.
- Погледът ми прониква навсякъде. А ти дори не можеш да ме погледнеш в очите!
- Ох! Заслепяваш ме!… Всички, които обожавам, в един момент започват така… да парят в очите!

- Държиш обичта в душата си и тя започва да пари. Пусни я оттам – нека лети, нека освети гората и сенките!
- Лесно ти е на теб…
- Я, чакай! Обеща ми да не се влюбваш!
- Не съм!
- А какви са тези сини пламъчета в очите ти?
- Влезе ми небе като мигнах.

- Будалкаш ме нещо. А тази подскоклива походка – откога?
- Ей, че звяр огнен! Да не омачкам шумата. ако шумя много, ще събудя зимата!
- Че аз за този звук живея есен – шумоленето на листата. Аз като ходя по тях не шумят

- Но като ги погалиш – засияват.
- И се подмокрят!
- Невъзможен си!!!
- Не виждаш ли каква пара излиза от устата ти?!
- Не виждам! Блестиш ми насреща…
- Скреж, слана! Един лек лъч да пусна и се топи всичко. Знаех си аз – влюбена си!
- Прегърни ме, моля те!
- Ммм! Ухаеш интересно – все едно си целувала слънчоглед!

- Глупчо! Ядох мед.
- Аха, и си побързала да си го изпратиш в очите?
- Това е от теб. Не ме гледай така втренчено…
- Засрамих се до небесата!
- Отива ти. Гледай каква мъгла спусна! Тъкмо няма да успееш да ме хванеш!

- Няма и да се опитвам – ти си в прегръдката ми.
- Няма начин! Мъглата винаги помага да се скриеш.
- От светлината? По-скоро – да я намериш в себе си.
- Обичам да те слушам!

- Мхм, така няма да отидеш скоро на работа, да знаеш.
- Ще кажа, че Слънцето ме е отвлякло.
- Ще дойдат да те търсят, ще изпомачкат шумата, ще подплашат синигерите.
- Постой само минутка – как успяваш да направиш гората толкова вълшебна!
- Така, както ти успяваш да накараш хората да се усмихват.
- Знам ли и аз как. Иде ми отвътре.
- Тъй ли? Протуберанси някакви, магнетични полета, сексапил?
- Ооо, я, стига! Тръгвам!

- И нали няма пак да се влюбваш и да страдаш? Хей, къде хукна?
- Да обичам! И да раздавам обичта (ти)!

На щурм, на щурм, със гръм и шум!
Към Гербергард! Към Гербергард!
Та бил макар с бюджет прекрасен
Във пропастта е пътят ясен
Че народът як и търпелив
Бюджет заслужи не страхлив
Със зид от малък дефицит
А дяволът – в детайла скрит
Петарка за науката не дава
Студентски такси тайно повишава
Че колкото по-прост електората
По-леко управляваш му съдбата

Затуй вървим, вървим на рат
Със клони, камъни и сопи
Със знания, със хъс и опит
Когато кротко правдата си дирим
Намираме все вашите секири!
Но вече няма – в лист и ствол
От корена е гняв пробол
Сърца кипят – вървим на рат!
Към враг без ум
Със гняв на щурм!

/неизвестен поЕнт от Трета епоха (Герберларий)/

“Ама, че странна работа! Обърка се света, омесиха се сезоните като латинките в лехата на баба ми! – мърмореше си тихо дребосъчето, докато лъкатушеше между купчинките опадала шума – До преди седмица виелици, а сега – тревата по-зелена от майската. Сухо стръкче няма къде да намериш, леглото да си застелеш!” Сякаш в потвърждение на думите му, една катеричка побърза да се докопа до отдавна забравена на един висок клон кърпа, превърнала се в парцал с рехави нишки. Щеше да и свърши идеална работа за зимната хралупа. Започна да го прави на кълбо и задърпа яростно.

Платът обаче не поддаде. Дребосъчето тъкмо се зачуди как да помогне, когато един силен и ясен глас едва не го събори:
- Остави, след още един дъжд ще се справи. Ама както си се зазяпал, ще видиш коренищата отблизо – Младежът беше толкова висок, че светлите му коси, стърчащи във всички посоки изглеждаха на фона на слънцето като спици на огромен чадър.

- Как се казваш, дребния?
- Аа-ахмм, Тупанкахон Седемнайсти-Дръмщайн – смутолеви малкото същество и подпъхна рехавия си бретон под гуглата – Всички ми викат Дръм, понеже … свиря в оркестъра на гномчетата на ударни. А вие кой сте, всъщност и как така ме виждате и можете да говорите езика ни?
- Гномче значи! Приятно ми е, аз съм Есен!

Дръм усети как очите му се уголемяват като бузите на жабоците преди вечерна спявка.
- Тоест,… как така Есен? Интересно са ви кръстили на сезона.
- Хич не са ме кръстили на сезона. Просто аз съм Сезона – младежът успя да се сгъне някак и седна на една купчина. Шумата приятно изхрупа под него като шепа чипс. Дръм го заразглежда внимателно. Цялото носле на момъка беше осеяно с рижави лунички. Толкова много, че сякаш си беше надянал червеникава клоунска маска. В косите му се бяха приземили елегантно няколко листа от бреза, които едва се различаваха на фона на рижаво-русите фандъци, поели всеки в своя си посока.

- Ама вижте, има някаква грешка. Ние от преди 300 по 300 хиляди години си знаем в нашето царство, че Есента е една благовидна госпожа на средна възраст, с алени бузи, закръглена, усмихната… Не искам да кажа, че вие не сте ми симпатичен – гномчето запристъпва на късите си крачета, за малко да изтърве думата кльощав.
- Виж сега, мой човек! Това са едни бабини деветини, дето са ви учили вечер около огнището. Такава госпожа може да има, ама тя няма нищо общо с родата ми. Майка ми е Светлината, а баща ми не помня. Може да е бил Слънцето, може и да е бил някой облак.

- Не знам защо всички се заблуждават и как може да си представите, че този сезон може да е жена, след като е толкова кротък, с постоянен и търпелив характер, благодатно мек и без съществени катаклизми, породени от непостоянния женски нрав!? По същия начин не може да се каже, че Пролет може да е някой мъж – в никакъв случай! – Есен възмутено тръсна глава.
- Ами знам ли, вярно че май имате право – гномчето откъсна една тревичка и започна да я върти между пръстите си. Винаги имаше нужда да го прави преди да пита нещо важно – Ами Зимата, тя… жена или мъж е?

Есен вдигна поглед към сияещото следобедно небе и очите му се озариха в златисти петънца от листата над главата му:
- Ех, приятелче! Ама и ти намери да питаш за Зимата в тоя разкошен следобед. Да ми разваляш настроението. Зимата е тъща ми!
- Ох – Дръм чак седна от изненада – Простете, ама хич не съм наясно с родословието ви.
- А, споко! Обичаме се с нея. Жена ми, Снежната царкиня, е голяма сладурка. Готви страхотно, особено сладки неща. Ние така се и намерихме с нея. Аз нали произвеждам много плодове, пък тя обича да вари сладко. Баба Зима кандиса много бързо да ни калеса, че току-виж и я отмъкнало Лятото и хич и няма да я види в Заледения дворец. Каквато е глезла има да обикаля от ол-инклузив на ол-инклузив!

- Тъй, значи. Добре, де – на гномчето вече му беше станало безкрайно интересно, макар че последното не успя да вдене, но реши още да пита – А баба Марта тогава каква ви се пада?
- Хаха, ей, всички ли гномчета сте такива любопитни? Виж сега, сезоните сме само чеитирима. Но месеците са друга работа. Имаме си инкубатор, в който всяка година се залагат нови месеци. И в зависимост от погледа на Слънцето и Светлината, и от докосването на космическия Вятър, всеки месец се ражда различен. И всяка година е различен. Ти сега да не си мислиш, че март е винаги ухилената баба Марта с вързоп червено-бели конци. Нееее…

- Всяка година е различно. Миналата, примерно, взе че се излюпи… тъй де, прероди се март като един рошав тийнейджър. Със смъкнати дънки, суичър с качулка и като извади един спрей – зафърга сняг на парцали! После изяснихме, че след излюпването, системния на инкубатора го направил геймърче. Само Frozen Throne цъкал, за малко Пролетта изобщо да не може да си покаже носа.
- И какво правите в такива случаи? – попита Дръм
- Ами наложи се тъщата да яхне метлата и да ходи да си прибере недорасляка. Април беше един мазен, мазен принц… Излюпиха го с ускорител и по-висока температура. Така и не му поникна брада после.

- Хм, и всички месеци са все … различни? – продължаваше да недоумява гномчето, което усещаше, че всичко което в неговия род се знаеше за сезони и месеци се сгромолясва някъде вдън гора!
- Е, някои се прераждат в доста близки форми. Например лелите ми Августина и Септемврина, първи братовчедки на майка ми по майчина линия.

Дръм усети как започва да реди клечици, за да вдене оплетеното родословие на Есен.
- Те двете често си приличат – едни такива здрави, яки мадами! Загорели, напращели, винаги усмихнати, с гореща кръв. Като на едната не и стигне август да лудува, често залита и се впуска в приключения заедно с другата. Иде смях, иде слънце, вълни се плискат, грозде зрее… ех, живот на талази! – младежът разпери големите си ръце, загреба шумата и я пръсна над себе си.

Гномчето едва успя да се изрови от листата и да понамести килната се гугла, когато Есен го тупна с показалец по главичката:
- Такива ми ти работи, Дръмчо! Хайде, трябва да поемам, че имам и на други да разказвам, имам да проверявам една неприбрана царевица. Да оправям бакиите от ранния сняг на начумерения чичо Октомври, дето се пръкна тая година. За малко да ми обърка плановете!
- Тъкмо щях да попитам… тая година какво става с месеците – повдигна вежди Дръм – Нещо много топъл септември беше, пък после … този сняг.

- Я ми кажи, Дръмишвили, ти къде живееш?
- Ми къде… в Шарколес!
- А Шарколес къде се намира?
- Ами… в царство Нийделандия.
- Тъй тъй… И всички хора в Нийделандия щастливи ли са?
- Е, за хората не знам. Ние сме си добре гномчетата… Всяка вечер имаме забава, пеем, свирим. От време на време ме викат на бис, свиря им едно яко соло, “Пънкчушка” се казва…

- Супер! Малките човечета правилно вдяват, че за щастието не е нужно много. А ония хора, големите, дето минават сутрин през Шарколес? Щастливи ли са?
- Ами не знам, има и усмихнати. Например, има едно момиче, храни синигерите и все се усмихва – гномчето се ухили, после усмивката му помръкна – Ама онзи ден дори и тя изглеждаше някак тъжна.

- Ааа, видя ли сега! – Есен тържестуващо щракна с пръсти – Това е от управата на царството. Ръководството на Нийделандия е поверено на зарзавати. По едно време управляваха репи. Нали си чувал оная песен за зеленчуците, дето ряпата се смеела напук. И те така, вечно нахилени, всичко им е по мед и масло, зачервили бузките, ама… народът нещастен. Друг път начело са заставали марули – прости и зелени, без хал хабер как да се справят с ръководене на царство. Пък сега, Дръмбой, управляват тикви. Ти им говориш, те не отбират. Нищо не влиза вътре, ама и нищо добро не излиза. И не само това, ами и на хората главите взеха да одървеняват. А я си представи цяла Нийделандия в тикви и кратуни?!

Гномчето чак залитна, като си представи колко ли ще е тежко да има тиква вместо глава. Есен успя доста чевръсто за ръста си да се надигне, поотупа полепналите листа и се усмихна:
- Ей, затова, за да могат хората да са щастливи поне малко, шетам аз и пазя Слънцето да не си иде твърде бързо. Като не са случили на управници, поне да случат на време в моя сезон. Ако хората запазят топлината, ако в очите им винаги свети пламъчето на доброта и надежда, ще могат по-лесно да се справят с всички зарзавати. Хайде, до скоро, мъник! Пък дано и по-свестни плодове и зеленчуци поникнат в човешкия инкубатор. Някои честни, благи, меки и добри…
- Банани?! Дано не – хем чуждоземци, хем бързо се развалят – компетентно закима Дръм – До скоро, Есен! Радвам се, че се запознахме. Пък ако големите човеци искат да им помогнем, да им занесем печурки, а?…