Есента си минава в шарки, прелитащи листа и скосени лъчи, като все ме кара да посягам сутрин към чантичката с апарата… Зер, днес мъглата може да не се вдигне, преди “задръстването” да ме довлече до парка. Или току-виж някоя катерица пак ме изненада без нищо в джоба и албумчето с животинки си остане недовършено. Ясно е, като бял ден, че съм чадо на светлината и предпочитам деня за снимане. Обаче, как да успееш с тези кратки дни, да се самоизвадиш от ватъка на ежедневието и да пуснеш един тегел сред шарките, заплетени от полегналото на рамото на деня слънце…

В такива случаи просто си отваряш сетивата и се гмурваш в нощта следвайки пътеките на караконджулите. Те знаят, че скоро ще бъдеш завладян от особеното очарование на губещите се очертания, от странния цвят на листата, осветени от прожекторите…

Очите ти ще следват раждащите се и истерично побягващи от всяка минаваща кола сенки, и ще се чудят защо оживяват статуите…

Тогава всяка светлинка е ценна, всеки цвят е отделен и се вплита отчетливо в хармонията. Сякаш и въртележката от гуми не се забелязва толкова, пушекът става ефект на сцената. Да не говорим как изневиделица изскачат фантоми и само очертанията им палаво загатват, че си успял да уловиш забързания им бяг…

Няма начин да не се забележи и синкавото сияние на една любима караконджулска сграда. Стараеш се или не, балкончетата са нежно-сини и си изглеждат като сцена за среднощно парти. А дори по-оправните караконджули да си носят прътите за снимане в готовност, понякога се оказва, че колчетата на кмета по тротоара вършат добра работа

Ако с нещо още е благодатна нощта, това е лесното правене на панорами Няма какво да напасваш в небето, в облаците, да “изглаждаш” синьото като упорити ръбове на пола от лен.

Не минава без клише, разбира се. Макар, че както казва един приятел “няма изчерпан за снимане обект”…

Да не забравя, караконджулите обичат да си сверяват любимите играчки, особено ако са им почти еднакви. Дали по-малката може да повтори същите неща, които по-голямата прави. Както досегашния опит показва, никога не се получават еднакви

За какво още служи нощта? За отмора, за топла постеля, за докосване, за взаимност и обич, за сливане, за раздели и съзерцания… А за някои – време за среднощен тоалет. Хич човек да няма малко спокойствие, брей!

Какво има още сред сенките? Кой се крие зад ъглите, където не успява да проникне дори намигащото лунно око? Имат ли форма сънищата и цветни ли са? Кой знае колко различни отговори може да даде един уловен миг от нощта, един щрих от караконджулския час…

Бавно пада нощта на прага на лятото. Всеки е преживявал поне една такава привечер някъде, далеч от града. На място, където се усеща повея на нощта, почти осезаемо с мириса на влага, окосена трева и хлад, който постепенно измества уютната топлина на деня.

А ние сме тук и сега, сред панелите, където същата тази нощ прави очертанията на сенките кадифени. Същия хлад се увива около стълбовете на лампите, украсени с жици от почти всяка местна кабеларка. А сред изчезващите в тъмнината и извисилата се трева дървета в междублоковите пространства и паркове, все още се намира по някой вироглав славей, който приема предизвикателството да се надпява с хъркащите нагоре по Цариградско автобуси…

Часът между деня и нощта, в който небето придобива наситения цвят на перуника и дава сигнал на светлините на града… Да ги погледаме заедно, преди “Лека нощ”.

Различно са устроени хората – някои изобщо не могат да свикнат с промените, а пък други са достатъчно гъвкави и без много усилия успяват да се закрепят и справят при всяка промяна в средата. Явно втората група успява да изяви по-изразително гените, които човекът е получил в дар от тежката цедка на естествения отбор, когато наравно с другите живи същества е трябвало да търси своята ниша. И така от пещерите и шатрите, постепенно сме стигнали до милионните, сътворени с въображение, труд и борба градове.

Аз съм се родила в малък град и когато дойдох в София всичко ми изглеждаше като някаква адски объркана мозайка, в която изобщо не знаех как съм попаднала и как да се справя. Както казва един мой колега “Жените страдат от топокретенизъм”. Е, аз бих добавила, че все пак има някакъв градиент и аз съм някъде там, по средата (щом поне с карта се оправям без проблеми). И все пак, в онези първи студентски седмици тук бях изпаднала в пълно отчаяние и ужас. Тогава се бях зарекла в никакъв случай да не оставам в тази “гадна и мръсна София”.

Хмм, да, ама … “голям кадър щракни – голяма дума не казвай”!

Не минаха година-две и се оказа, че завърших, намерих си работа тук, омъжих се и в крайна сметка останах. И все пак имам късмета да съм от групата на приспособимите хора, защото постепенно, от година на година ежедневието ме погълна и даже започна да ми харесва. Забързаният живот внася един особен ритъм, към който така привикваш, че в крайна сметка ако го няма, започва да ти липсва. Сякаш постепенно магията на града полепва по теб, заедно с прахоляка по улиците, миризмата на бензин, кишата и солта през зимата, наблъсканите по тротоарите коли и ежедневната тегоба на задръстванията.

И все пак, всичко, което си постигнал, децата ти, семейството, приятелите, хората, които обичаш, местата, които те връщат в хубавите спомени… всичко това те кара някак да се усмихнеш и да погледнеш наоколо с други очи. Тогава откриваш, че въображението ти може да допълни ежедневните картини и от прозореца на тролея, залезът да придобие очарованието на една градска савана, а уличните лампи да заприличат на палми

Или, че първият сняг може да украси улиците, да предизвика хората да се усмихват повече и да преобрази дори местата, които са ти до болка познати…

Постепенно успяваш да намериш местенце, където дори и в сърцето на града, всяка сутрин да минаваш и да се заредиш с енергия. Където може да усетиш босите стъпки на изнизващата се зима, или да успееш да разчетеш песента на лятото в шарката на листата…

София има толкова много лица, толкова цветове, нюанси, настроения, колкото различни възрасти и съдби е приютила. Остава само да се разходиш по улиците, по алеите, да влезеш в храмовете, да се вгледаш в потока от хора или в поникналите в пукнатините на асфалта цветя, и винаги ще успееш да намериш нещо интересно и неповторимо, което да те накара да се усмихнеш и да кажеш “И все пак, въпреки всичко, тя си е нашия дом, нашия обичан и многолик град”.