Archive for the 'Малкият безкраен свят' Category

Глухарчета

Едва чакат да се постопли и огряват наоколо. Не подбират място, нито почва, нито ги е грижа ще ги намерят ли пчелите. Банална гледка през май, но толкова стопляща, така извикваща усмивка…

Къде си хукнал, летящ беглецо? Лесно ти е с парашутчето, бързаш да заживееш отделно. Да нарушиш, отлитайки, идеалната форма на майчината корона.

Сами или заедно, млади и стари, разцъфващи и вехнещи, всяко стръкче носи смисъла на живота на всички. И съвършенството…

Донасят всяка пролет спомен за детсвтото ни и как сме трепвали, когато децата ни са късали лепкавите стъбълца и са духали пухчетата, с вперени в тях очи :D

Толкова малки неща около нас остават незабележими. Обикновено така става, че усещаме значението им, едва ако ги няма.

AF 50/2.8

След много триумене и ахкане по старите висоти, които постигах в малкия свят с безпогрешния ми Canon PowerShot A510, реших да взема да обзаведа и Минолтата с нещо, което да задоволи тая страст. И така, от днес си имам нова играчка – Minolta AF 50/2.8 :D

Много бях изненадана от вида му, нали не бях виждала никога толкова отблизо макро-обектив. Това са първите снимки с него, първо нападнах капачката …

Стратегически срещата за проба на обективчето беше избрана до евентуални обекти, както се оказаха тези маргаритки…

Минималното разстояние до обекта е около 3 см, с Дейна не съм свикнала хич да снимам от толкова близо. Ама нямам търпение да се върна (и то АДСКИ щастлива! :D ) една година назад :D

Безценна приятелска помощ! Някой желаещ да гледа на ръка на този добър човек? ;)

И пак помощ от приятел – чудесен обект за тестване! А аз до този момент не бях и пробвала апертура по-малка от F4.5…

… камо ли F2.8 :)

Е, как сега да не го полееш такова стъкълце! :P

И накрая, една снимка отдалеч, много ми хареса, че става и за това. Възможностите му за портрет (които се споменават многократно в мрежата) не можах да ги пробвам, поради изчерпилото се търение на модела :D

А тази снимка е приятелски папарашки кадър, който много успешно е запечатил хамлетовския ми израз преди покупката :D

Хм… много благодаря! Ще гледам да се реванширам, когато не очакваш ;)

Раждането на един цвят

Дълго време се стаяваше младата пъпка зад плътната зимна люспа. Така и не разбра как успя да надвие любопитството, което я гъделичкаше, да отгърне кожестото връхче и да надзърне. Да види как по оградата се лепят снежинките, или как е затънал в пряспа двора и навъсения съсед-кипарис се е докарал, ще не ще, с бяла гугла. Завиждаше мъничко на бръшляна, че все се перчи с вечнозелените си листа, способни да преживеят зимата. Майка и, старата ипомея, плъзнала с величествени стъбла по жилите на оградата, често казваше “По-добре едно лято в бурен цъфтеж, вместо цял живот кожесто-зеленикава скука!”

Сега по разклонените вени на майката пъплеха неспокойни капки. Небето се усмихваше лазурно и малката пъпка ставаше все по-неудържима. “Почакай! – изпращаше тревожни сигнали майката – Има още какво да ти стори зимата, задръж устрема си! Всеки, който бърза да живее, повяхва пак така бързо. Колкото по-дълго време забавяш насладата, с толкова по-истинска радост ще я изживееш. Може много пъпки след това да родиш, и много ласки на крила да те докосват, но разпукването на първия цвят никога няма се повтори.”

Така капка подир капка живителен сок изпълваше малката пъпка. Тя все повече розовееше от нетърпение и жажда, особено като гледаше как наоколо са избуяли нарцисите. “Не ги гледай тях – самовлюбени аристократи!” – поучаваше я дядо и, плъзнал възлестите си пръсти дълбоко в земята, малко под основите на вкопаната железна мрежа на двора. “Всяка пролет се перчат, ненаситни да изгълтат цялата ранна слънчева топлина. И с корони се закичват – да наподобяват слънцето, но пекне ли по-силно – бързат да се свият обратно в земята. Да не загине свещената им луковица. Така и не смеят да дочакат лятото, като нас, да ги поопърли жегата, да ги поизцеди сушата…”

“Не бързай да живееш, дете! Следвай пътя на всяка живителна глътка влага, която достига до теб, радвай и се, цени я, слей се с нея”. Тези думи така бяха попили в клетките на малката нетърпелива пъпка, че тя започна все по-внимателно да се вглежда в света около нея – да не изпусне мигa, неповторим и единствен.

Един ден, кълбета от сиви облаци се скупчиха над раззеленилия се двор. Блесна кратка светкавица – първата за тази пролет, крехка още, нерешителна. Като приятелско намигване от небето, сякаш да подскаже на жужащите, пъплещи, разтварящи се под него същества “Внимание! Малко ще ви понамокрим! Вардете си тичинките! :D “. Това беше нотката, която очакваше и младата ипомея. Тя цяла се напрегна, после усети как една, после още една, едрите капки пролетен дъжд започнаха да се целят в асфалтовите плочки. Хоп! Уцелиха я и нея! Весело е! Хей, щуро е, страхотно, живо, лудешко и младо! Звукът от леещия се дъжд и тътнещите в далечината гръмотевици я изпълваха с такъв неописуем екстаз, какъвто само зараждащия се живот може да дари!

Малката пъпка не се пазеше от капките, а от цялото същество на майчиния храст се усещаше единствено кипящата радост на живота, който връща вибрирането във вените, в тревите, в стъблата, дори в бодлите на розите, или в кожестите доспехи на стария бръшлян. Тежки и сладки, последните капки се гмуркаха в локвите и образуваха прозрачни полусфери, в които облаците оглеждаха разпокъсаните си дрешки и бързаха да се скрият зад планината, да се позакърпят. А малката пъпка усети едно приятно хладно гъделичкане – няколко капки се полюшваха пъстрооки по нея, а тя.. тя самата не беше вече малката розова пъпка!

Беше се удължила, стройна, ефирно бяла, от мъхнатата си чашка. А завитото и ръбче постепенно попиваше капките и разтваряше цвета още повече… , докато не блесна в цялата си ослепителна красота и свежест. По гръбчето на новия цвят още се спускаха ситни капчици…

…, когато новороденото цвете усети пак някой да го гъделичка. Разтвори още повече цикламената си чашка и какво да види – в нея вече се беше намърдало едно мъхнато, крехко създанийце, с щръкнали антенки. “Не бой се! Няма да те омачкам, виждам, че си съвсем нова. Само да се скрия от капките, мислят си, че е забавно да ми мокрят антенките и крилцата!”

Цветето толкова се зарадва, че още руменина изби по листенцата. Спомни си как майка и разказваше, че няма нищо по-прекрасно от приятелите – тези пернати и мъхнати същества, които пъплят около теб. Понякога весели, друг път забързани, някои тъжни, други досадни, леки или тежки, красиви или грозновати. Всички, обединени с една дума – приятелите! “Те не се подбират така, както градинаря обира най-зрелите и красиви ябълки! Не са само красивите, гразциозните. Те са тези, които ще разпознаеш по топлите лъчи на усмивката им. Тези, без които денят ти би бил сив и незрачен. Които споделят радостта ти и са готови да ти бъдат опора, да помогнат, ако някой иска да прекърши крехкото ти стъбло. И на които ти си готов да помогнеш, за да направиш живота им светъл и цветен.”

Тогава разбрал новороденият цвят какво значи истинското щастие, тази радостна тръпка, която изпълва всяка клетка с живот и те кара да засветиш…

Скоро оградата сияеше цяла, обсипана в разтварящите се всеки ден нови и нови цикламено-виолетови грамофончета. “Щастлива майка си ти – каза на ипомеята старият кипарис – Ако домът ви скоро отеснее, … може да се прехвърлите при мен. Клони много, има място за всички.”

“Всяка пролет стават чудеса!” – избоботи под земята дядо и плъзна ново разклонение, крехко като бебешко пръстче, в съседния двор… :)


Честит Рожден Ден, Лелино Вещерче!!! Запази душата си все така пъстра и чиста! :-*

Легенда за лабиринта

Всяка съдба е сфера втечнена светлина. Зрънце надежда, търкулнато в момента на раждането ни и хукнало по така неуловимо предначертания за всеки път. Този, който ни кара да повярваме и приемем, че добър или лош, по-простичък и безцветен или толкова сложен, колкото само ние можем да си го направим, този живот си заслужава.

Когато първите сфери съдба се втурнали в играта на живота, вселенските сили на Светлината и Мрака видяли, че пътят им често се лута, кръжи по спирала, а понякога се губи съвсем и заедно с него изчезва завинаги и сферата, с целия си ценен ресурс от енергия. Твърде голям им се сторил хаоса, за да се нарече тяхно съвършено творение, както морето или зеления лист. Затова решили да оградят пътя на съдбите човешки със стена. Така се родил той — житейският лабиринт, в който се раждаме, препускаме, все си търсим пътя, лъкатушим, връщаме се и така до повратната точка, в която броенето започва отново.

Какво ли само няма в този лабиринт! Редуват се тъмни и светли коридори, остри завои, пълни с изненади, стръмнини и спускания, падeния и победи, ледени фъртуни или изпепеляващ зной. Пътищата в него се пресичат с тези на други сфери, връщат се пак или попадат в задънен участък. Езера, родени от сълзи и кратери са пръснати по него. “В дупка съм!”, чували сте го, че и кой ли не е бил и не е усетил колко е студено и тъмно в нея. За някои целият лабиринт е просто по-тъмен, за други — по-цветен и сияещ.

Но какъвто и да е той, никой не може да излезе от него. Избор ли? Има, винаги има място, където да се търкулне сферата по различни пътища, да избере един или друг завой, но няма измъкване от стената. И понеже тя е най-близо до търкалящата се съдбовна сфера във всеки един момент, тя поема и всеки вопъл, всяка усмивка, попива сълзите и болките, спомените, докосването…

Стената е един отделен, необятен свят, а уж изглежда толкова крехка и незабележима. Не се сещаме много често да и обърнем внимание, вперили поглед все напред и нагоре, все в бързане, в спасяване, оцеляване и търсене на нови предизвикателства. А тя е там, около нас, поема нашите настроения и ражда надежди…

Тя отнема болките и от сълзите образува дъга, когато над стената проникнат лъчи. Грабва случайно изплъзнали се, неосъществени желания и мечти, и им дава опора да оцелеят, защото не се знае кога ти, той, някой друг ще мине оттук, ще ги преоткрие и осъществи.

По нея се плъзват и изпридат фина мрежа спомените ни, следите, които показват откъде сме минали. Към някои от тях се връщаме пак, и пак…, както ръката не устоява да погали самотно цвете…

Други… просто забравяме. Завинаги. По-точно искаме да забравим, но те са си там, втъкани в стената. Както и оплетените в паяжини наши грешки, съсухрени и грозни, да ни напомнят ако преминем пак оттам, колко боли.

Стени имат и дупките в лабиринта, но дори да са тъмни и дълбоки, в тях се намират стръкчета светлина, за които да се уловим и да се върнем на пътя.

Само в най-дълбоките кратери стената потъва, стопява се, изчезва и ни остава без опора. Едва тогава осъзнаваме колко е трудно без тази стена, без малкия и свят, който ни свързва с миналото, с всичко в него — добро или зло. И започваме да ровим, да дълбаем със зъби и нокти да стигнем дъното, пак част от стената, да се оттласнем оттам. Ако ли не, събуждаме лавата и само нейният взрив може да ни върне обратно. Благословен миг… Колко блестящ изглежда пак пътя, пълен с живот, многобагрен и светъл! И как бързо невидим остава пак малкият свят и стената!

Гениално творение или приумица е лабиринта и стената му, чудо невидимо на звездните властелини. Уж пречка някаква, от която не можем да избягаме. А същевременно спасение, памет, втъкана сред невидими скали, образи и думи, оживяли в рисунъка и. Следите, по които сме минали и пак се връщаме, за да открием по нещо непрочетено преди, някоя искра, която не сме забелязали, болка, която не знаем, че сме причинили. Огледалото на живота ни, което ни помага да станем по-добри, след време… или просто, когато броенето започне отново.

Градината на феите: мъховете

Не знам дали и кога са се появили на бял свят приказките за феите и подобни на тях горски магически същества, но доста по-рано, благодатната ни планета е станала сцена, на която са се появявали какви ли не чудати създания. На феите, обаче, сигурно се дължи това особено тайнство, което ни обгръща като навлезем сред една широколистна гора. Този осезаем, проникващ навсякъде хлад, заедно с желанието да напуснеш пътеката и да обиколиш дънерите, поставил длан на топлата кора. С откритото под бука изворче, в чиято вода сякаш е разтворен пчелен восък… И с този дъх на влага, на опадала шума и гъби. Е, ако сте изпитвали подобно тайнство, значи сте посетили Градината на феите :)

Едни от най-крехките растения тук са мъховете. На фона на доста по-многобройните си братовчеди, семенните растения, които са и доста по-млади, мъховете са скромни, нямат пищни цветове, вкусни плодове или жужащи около тях опрашители. Но пък си имат интересен ‘вътрешен живот’, гарнирайки половото размножаване с безполово. На върха на женските и мъжки растения се развиват половите органи. Обаче, за да се осъществи успешната мисия по оставяне на здраво потомство е нужна … капка вода.

Веднъж прибрало на “топло” мъжкото его, връхчето на женското растение започва да се удължава и в края му се появява този симпатичен качулат израстък със звучното име калиптра. Различни по форма и големина, но винаги държеливи и упорити. Къде ли само не израстват и в какви ли не условия…

И как няма да издържа лед и пек, като в калиптрата са скрити безценните спори, от които прорастват новите растения. Мъховете нямат корени, а ризоиди, с които се прикрепват по скали, стени, дънери и навсякъде, където усетят влагата. Върху прорастъка се появяват мъжките и женски растения, които образуват мекия килим, подходящ както за игра на криеница на феите, така и за сутрешни уроци по бродерия с роса…

А докато си говорим за мъховете се оказа, че не знам някои любопитни неща. През Втората световна война мъховете са били използвани за първа помощ, слагали са ги върху раните като абсорбент. В Мексико пък ги използват за коледна украса, а в Англия – в производството на уиски ;)

Не ги подминавайте. Малкия свят винаги може да ви изненада, най-вече с красота.

Go, Child!

Когато останеш насаме с мислите си и обърнеш поглед навътре, откриваш винаги, че сред гънките на собствения ти лабиринт, колкото и да е тъмно, се крият късчета светлина. Проблясват и те топлят, спасяват те, радват, дават ти кураж да продължиш и ти говорят. Винаги ми се е струвало, че техния език, тоналност и лъчи са нещо, което е дълбоко скрито, неразбираемо и ненужно никому, освен на теб самия. До момента, в който не се намериха точните думи и сърца, които също знаят, че тези светлинки съществуват и могат да огреят и стоплят и други. Те отвориха вратата (тайничко ;) ) и първата светлинка, крехка и потрепваща, побърза издайнически да се откъсне и полети.

Върви, дете! Танцувай с трелите на косовете, потопи се в небето, отплувай с речните нимфи, докосвай, оглеждай се в очите, цъфти и посей нови шепи светлина. А аз ще се опитам да те следвам.

Благодаря ви, приятели!

« Previous Page