Махнах лампичките. И Дядо Коледа замина в едно кисе да дреме. Какво си пожелавам?… Да мога да ги окача пак.

Тези първите седмици са винаги много тегави. Като началото на нанагорнище. Крачиш и си викаш “Нищо и никакво, ей сега ще го гътна!”, а подметките ти сякаш са метални… И си глътнал цял средиземноморски циклон с ветровете…

И какво още да си пожелая?… Да видя Ариана пълна, и с патици с нова реколта патенца.

И дали украсата на Орлов мост ще надмине тазгодишната. Не е непостижимо, като гледам.

Желанието за жива елха следващия път се изпари. Ей затова, заради тази гледка обикновено…

Празни улици, празни кръчми, празни места,… обичам и толкова искам и аз да изпразня изцяло кошера в главата ми…

И все не успявам! Всяка година си го пожелавам и после пак се оказвам като стара къща – пълна със спомени, затънала в бурени…

Та си мечтая за една пожарна… Да вземе да пусне маркуча и да ми промие всички черни камъчета в кофата.

Да ми остави само въображението – реещо се свободно като клоните с вятъра… Чисто, синеоко и ледено като локвите през януари!

Поне винаги знам, че природата е в съзвучие с мен. Има ли буря вътре, има я или ще се появи и над мен.

Пък после си казвам “Дано не ставам ей такава, зареяна! Нищо не виждаща, не усещаща!”. Всяка радост е чудо, всяка болка – и тя!

Та нали това е да усетиш самия живот – да те разтърси, да те посмачка, да се вдигнеш пак! Да усетиш захапката му здрава!

… просто брънка, бодил, пчела, пейка или скала. Всеки ден различна, и себе си.

Или лятна есен,… както и да го наречем важното е, че този топъл вятър, който ни накара да хвърлим якетата, който плисна усмивки по улиците, който завихри палитри по тротоари и улици и пребоядиса настроенията…

… е нетипичен! Неочаквана някаква такава ваканция. Всяко утро си казваш “Е, хайде още малко, още ден, два… А може и седмица да се задържи така!” Има още пътеки необходени, още рокли неразмятани, още коси нецелунати от слънце. И още сладоледи… неопитани!

И с удивление си намираш цветовете, които цяло лято някак си пропуснал. И детайлите, които после изплуват заедно с усмивка и спомен за мелодия…

А пък е жега! Истинска лятна жега та чак гюрука да свалиш. Да се изфукаш… Докато не ти декорират предното стъкло…

Вървиш и попиваш с всички сетива – това вибриращо и бълбукащо разнообразие от образи, звуци, форми и цветове.

Време за чудо и приказ! Време да се забавиш след работа, да пиеш по бира или кафе, … да пориташ след училище…

… да срещнеш сродна душа.

Изненадващо, неочаквано, като топлия вятър…

Всяка година си казвам, че ще е по-различно. А то пак си е такова – забързано цветно. Напоследък все пролетта закъснява, все я чакаме, все броим градусите, прибираме предварително палтата, пък после… Леле! Снегът ще затрупа магнолиите!

Имате ли идея колко много магнолиеви дръвчета има в София? А как да ги намерите?

С хода на пехотата, разбира се! Преди двайсетина години, когато за пръв път се оказах в огромен град в чужбина, колегата с мен ми даде следния съвет — най-добре се опознават забележителностите след като премине пехотата през града. Е, какво като има да се чисти, имат да се подготвят трапези, да се правят манджи!… Скачайте си в кецките и al aire! Изходен пункт – градинката на Ректората.

Там по това време цъфти една не много голяма, но разкошна Magnolia soulangeana. След това вече се оставяте на интуицията. Тръгвате по “Шишман”, на зиг-заг обхождате малките улички. Чакат ви изненади по Славянска, или по приказно шарената “Иван Вазов”. Като успеете да отвлечете обектива от графитите, ще забележите феерията на Magnolia liliiflora ‘Nigra’…

Преминавате Народния, прецапвате после в посока Графа, после Солунска,.. и там пак вълшебства по Ангел Кънчев и прилежащите му улички. Докато не ви спре дъха друга групичка розови и бели красавици. Малко дръвче, окичено с бели панделки и ефирен аромат (другите магнолии го нямат, btw) – това е Magnolia stellata:

Тази цветна медитация си я причиних миналата събота. И толкова ми повлия, че и днес явно се отрази на пастелните тонове на яйцата

Стига работа, време е за хармония, за изпращане на слънцето с усмивка. Какво като не се надигнал козунака или са се пукнали половината яйца. Какво като сте забравили да си измиете прозорците, или нямате покривка с подскачащи зайци! Дори и шоколадови зайци си нямате?! Ужаси! Важно е вътре да ви е чисто и светнало – в душата. Там се заплита фитила на любовта и се ражда всяко зрънце щастие. И от нас единствено зависи да го излъчим. За да има и за тези до нас. А и за тези горе и отвъд.

Защо не ми стига топлината тази есен? Изведнъж ли ме връхлетя, та съм се свила като хванат по тънки масти лалугер, не успял да инкрустира подземното си жилище със запаси. Или не ми стига куража да проверя докъде е стигнала шарката на кленовете. Дали съм изпуснала онова първо близване на връхчетата на листата, от което лумват клоните после. Всяка сутрин посягам и все оставям Ал,… за да наместя в джоба маската ли,… страха ли? Толкова малко ни е нужно, че да ни изкарат от равновесието. От лекия щит на вярата в себе си, който уж мислим, че е от стомана пък то,… тънкокор орех. Всеки може да го счупи с пръсти.

И като стане така, пак ще забързам натам. В мястото, където слънцето ще ме съгради наново. Протяга лъчи, придърпва ме и ме кара да се погледна.

- Ох…, заслепяваш ме! Очите ми сълзят, пипнала съм нещо,.. май.
- Не си, но ще пипнеш – прошумоляват листата на тополите – Нас! Пусни ни във водата…

Виждаш ли колко много малки огледалца се раждат по ръбовете ни? Във всяко едно имаш по една Теб. Под различен ъгъл, сложно скроена, къде по-крива, къде по-лъчезарна. Някъде на фокус, другаде – с размазани очертания. Тук си трепкава, нестабилна, лесно ранима. А там… като изрязана в стъкло.

Посядам на пейката. Слънцето лукаво подръпва крайчетата на усмивката ми. Пощипва ухо, гъделичка носа ми, завива се в кичурите и се мъчи да пробие твърдия ми череп, в който пак се е насадило съмнение.

- Можеш ли да преброиш колко листа има около теб? – вдигам скептично вежда – Е, колко хора мислиш на този свят знаят, че съществуваш? Колко от тях си усмихнала, на колко си дала светлина – като мен? Колко от тях те помнят с добро и би им липсвала, ако се оставиш съмнението да прогние в теб. Всеки лист е различен, всеки е хубав, неповторим, със собствена красота. И аз съм във всеки един! Ако не вярваш в себе си, повярвай в слънцето в теб, което никога няма да те изостави.

А където има Слънце, има и топлина. Има сила, лъчи, има смисъл и живот. Как можах да забравя, че това е времето, в което слънчевата арфа ме чака. Кой ако не точно мен? Мога да я уловя в мелодия, да лекувам с лъчите ѝ, да пътувам в небесата ѝ, да достигна до недрата си. Да разроша струните ѝ така, че да накарам да се разтворят всички страхове, съмнения и болки. Ще стъпя под олтара ѝ, с поглед в клоните. И няма да повярвам, че иде зима.

Много неща има сбъркани в тая година. В това, че сливите цъфнаха без мен. Или затова, че синигерите не искаха да взимат семена от ръката ми,… защото някой им беше сложил безопасни (и пълни) хранилки. Или защото не пътувам с автобуса на юг, да снимам отвисоко, над мантинелата, зелените гърбове на хълмовете. Сбъркано е, защото прегърнахме страха и желанието да се срещаме един с друг, се стопи постепенно. Останаха жилките на спомените… да ни убиват като неносени дълго обувки.

Цяла пролет тляхме затворени, като влажно сено под навеса на грижи и страхове, докато през юли не пламнаха пожарите. Повсеместни! На кой в мислите, на кой – в джоба, на щастливиците – в сърцата, на честните и търпеливите – в очите! Колкото по-дълго те съсухря огорчението, чувството за несправедливост, толкова по-истинска е праханта и по-качествено избухва кладата. Като августовски стърнища…

И лятото дойде някак колебливо. Маковете останаха непогалени, скорците – непосрещнати, вишните – невкусени. Само слънцето неотклонно вдяваше нишките на залеза между развятите знамена на Триъгълника, като наниз семена… За бъдеща сеитба.

И сякаш тук е заровена тайната на добрата жътва! Не знаеш от кое семенце ще изникне по-успешния, по-якия и здравия клас. Дали най-отбраните ще утолят глада в нетърпеливите очи? А кой ще ги отбере и докато ги пробира, почвата ще погълне жадно останките от пороя, помел калта. Трябва да се засеят всички, малки и големи, поолющени и цели, узрели отдавна и туку-що отделили се от класовете. Заедно – в една нива.

И дните ми са някак сбъркани…, като да тичаш срещу безпощаден вятър. А хем знаеш, че ще ти обрули шушулките като на боб-приткар по пладне, и никога вече зърно не ще захлебиш… Ама на, пусто, обичаш го този вятър. Но най-сбърканото от всичко са нощите. Лято е, а по нищо не личи. Няма ги, щурците! Винаги с август идва и тяхната песен. Аз ли остарях и оглушах!? Те ли ни намразиха и изоставиха? И тях ли ги е тръшнала пандемията, щото и за нея казваме “щура работа”.

Отварям широко прозореца. Пускам прохладата да потече през мен и отнесе праха. Погледът ми търси Орион. Ослушвайте се, хора. Чуете ли щурците или пък видите следващия месец полегналия Орион, поне ще знаете че има на тая планета и неща, които се случват закономерно и неизменно. В очите ви пак ще светне влага, а под пръстите – ще усещате свежестта на новия живот. На лятото кожата е зелена…

Та, от около една седмица може да се каже, че лека-полека се връщам към работен режим. Най-тежко се оказа ставането рано в първите дни, но с малко повече вечерна подготовка (ако изобщо успееш да предвидиш, че на следващата сутрин ще ти трябва полар плюс яке, въпреки традицията, която те убеждава, че “р-то” е изчезнало от името на месеца), и остъргване на излишни кератинови израстъци (подстрижка, намаляваща необходимостта от по-трудоемко лимбопроизводство в сънена форма), успях да се справя. После, пътуването си беше връщане в уюта на дни от лятната ваканция, когато автобусите са полупразни. Единственото важно е да се усетиш навреме, че сваляйки намордника, откачаш и ластиците с омотани на тях кабели на слушалки, при което гумените тапички има опасност да влязат в нечие деколте. Конфюз!

В дъ лаб всичко цъфти и връзва! Тропическият ми ъгъл може да се похвали с млада финикова палма, която в мое отсъствие е успяла да завземе нови територии светлина. И с все още липсващ цветонос на една орхидея, проявяваща завидна упоритост да се цупи вече пета година (ще взема да ѝ слагам в саксията навити петдесетолевки вместо тор). След като привършвам огледа на растителността (и си отбелязвам да похваля шефа и портиера за нежните грижи за поддръжка на тропиците), решавам да пусна компа… И тук дебне изненада – нямам нет! Понеже по съвместителство са решили да ми поверят ключа от сървърното помещение, заедно с грижата ако нетът изчезне, да го връщам (лежейки сред стари ларви за магическите ми способности), не ми остава друго освен да нагледам двата стари токмака, гальовно наричани сървъри с имена gate и mail… О, чудеса – работят! Слава богу, защото токмаците са набор 2008 и всеки път изтръпвам докога ще продължават да търкалят жизненоважната ни кореспонденция, научен, емоционален и социален живот в спретнатия колектив от около 50 потребителя. От които в този момент, в сградата са не повече от 5-6, всички нагледани и разпитани за наличието на мрежа. Ха-така, втасахме я – само аз нямам! Притичва се приятел на помощ (моят IT-гуру сър Тони) и след ред-два с команди, решаваме че мрежовата ми карта на дъното е сдала богу дух.

Като човек с типична, нерядно срещана диагноза (хардуерен геронтофил с носталгична обсебеност), си пазя… под масата някоя и друга стара машина Та след като не успях с телефонна поръчка на нова USB-мрежова карта (добре, че и регистрациите понякога не сработват и сайтовете отказват да ме разпознаят! то след тия два месеца сред 4 стени и аз не мога да се позная в огледалото!), решихме с моя IT-гуру да поработя с отвертката. Запретнах ръкавки и разпорих едната барака, измъкнах мрежовата карта и успешно я намамих в habibi (това беше старото име на служебната ми машина, заменило още по-старото sheherazade).

Натискам копчето, благоговейно заела поза тип зелена богомолка пред брачен танц, сплела прашлясали лапички и … мрежата разпозната, нет – йок! Кълне се, че никога не е чувала кой е gate и изобщо, какво е това да си влизаш в нета, както си искаш!? Вместо това, на заявка да отвори някой сайт, лисицата решава да ми говори на китайски!

Брех! Зацъкваме команди, интерфейси (ей, не ми влизат в главата, в потрес съм!), прокарваме пътечки… Who the f*** is XiaoQiang?! През мислите ми прелитат какви ли не подозрения, като първото е хакнали са мрежата! Или само мен!? Е, как пък точно мен? Все пак, трябва да е хардуера, сигурно тая карта нещо не бачка. Я, за всеки случай дай втория пълнител!… Демек, клякай и вади изпод масата барака #2 – моят стар домашен комп. Ей, съжалявам, че не снимах една от външните карти, която има закачена на тая машина от 2001-ва. Тя е за модем. Но ще си я запазя за реликва Слагаме втората карта за тестване – отново пинг само към XiaoQiang!

В този момент вече концепцията за вина на хардуера се спихна като купа с разбити белтъци, оставена до фурната. Подозрението, че някое дете-идиотче нелегално си е включило устройство с антенки (вместо да се заиграва с каквото леличка и чичко са му пуснали на разположение) и не е уцелило дупките, започва да се нажежава като котлон на 18-годишен Раховец с паднал обръч. И да пуши в посока на първия заподозрян – колега от долния етаж. Нахълтвам в стаята му,… следва обяснение, чифт ококорени сини очички, невинен като току-що разопакована led-крушка от поне 75 W! Нейсе, аз имам списък!

- Ще ходиш ли да питаш ония от кръчмата дали не са пускали някакво ново устройство последната седмица?
- Да, бе, ей ся… Само да свърша тук. Що, на теб неудобно ли ти е?

Да, бе, неудобно! На коя точно от трите глави на ламята да ѝ е неудобно (и една да има – малцинство е). Изхвърчам от сградата по посока заведението и нахълтвам сред уханията на шкембе-чорба, цигари, бира и Refan-а на готвачката (в неизмерими с просто вдишване количествени съотношения, поради преобладаване на чесъна). Я да видя рутера… “Кое ся беше рутер! Ма аз не съм пипАл нищо от месеци. То си е тука, те!” – подава ми устройството, но първо изважда със замах кабелите, предизвиквайки рева на жена си, играеща игричка във фейсбук. Пускам един убийствен поглед изпод кавказката си единична веждА и настава тишина… Заключение – невинни!

Е, остана третия заподозрян – самият сисадмин! Звъня нервно и обяснявам случката, както и че познанията ми по китайски не са достатъчни, но единственото име, наподобяващно XiaoQiang е на скъпият ни колега Ву Куанг Манх, който обаче е виетнамец!

- Еее, Гери, чакай чакай.. А бе, аз смених оня рутер в мазето.
- ?!?
- Бе сложих един, китайски, щото няма какво да му се настройва и да му се прави. И той си върви, де. Само че wifi мрежата има май име с йероглифи…
- Е върви де, ходи насам натам и раздава адреси! – промърморвам аз и с почти танцова стъпка подтичвам към сутерена.

- А бе виж, моля те – гласът на системния почва леко да се колебае – че ние с една колежка го слагахме. Дали не сме заврели кабела в lan-порта, вместо във wan!…

Виждам новото устройство, хищно навирило 4 антенки. Обещавам по телефона на глас, че ще проверя (наум обещавам да намеря, когото трябва и да го фризирам подобаващо с томахавка). Естествено, така се и оказа. След смяна на позицията на кабела, горкият китайски рутер започна да мига съвсем здравословно и миролюбиво.

Е, останалото е… pura vida! Отново сглобяване на двете стари бараки, пътьом си отбелязах, че днес съм се научила къде се намират, как се махат и слагат мрежови карти… Старателно миене и насипване на жадуваните ъпдейти в habibi. Глътна ги, примляснa доволно и едва не ме наруга, че съм искала да ѝ набутам мрежова карта на външна USB-пишка.

Машини! Какво да ги правиш… Честит ми първи пълноценен работен ден! И пак останаха винтчета, защо все става като след ремонт на Трабант, не знам