Може и вие да го усещате, ако не сте още – отворете широко прозореца и вдишайте сребристата трепкаща свежест на дъждеца… Усещането за Пролет!

Разбира се, цикламите и синигерите ги разбират далеч по-добре и по-бързо от нас тези неща. И са се усетили да се разкрасят навреме. За нас остава онова особено гъделичкане под кожата, като се покаже слънцето. Едно такова ти става вихрено, напиращо отвътре, дяволито, примамващо и ти иде да имаш сега едно такова нещо и да хукнеш подир вятъра.

И аз съм така! От днес! Не, може би от около седмица, обаче, не го разбирах докато не Го видях. Красив, примамлив! И първото докосване вече ме отнесе светкавично! Как да го обясня… като да си мечтал винаги да Го вземеш в ръце и да направи за теб света триизмерен, да му даде дълбочина, да те докосне до близкото, да изпрати останалото отвъд. Е оставаше ми само да си взема шапката и…

… да бъдем Заедно! Да се разходим, да издебнем Пролетта отдалеч.

Да хвърлим по едно око на ъгълчета в пикантен цвят и аромат…

Ахх, моят любим! Той е… светъл! Не, не, не е чак блондин, де. Но много светъл, сияен, бляскав…

Много сговорчив! Пъргав, чевръст и лек.

И остър! Вижда всичко, усеща ме, реагира на мига.

Еднакво добър надалеч и нависоко…

… и без да изпуска какво се случва из дебрите на малкия свят в краката ни.

Той е прекрасен и кристален, когато е в цвят…

… и не по-малко изискан в черно-бяло!

Много светкавично реагира ако дебне интересност срещу теб…, както и зад теб

Моята нова Любов… се казва Тамрон!

Когато се опитвам да избягам от него, от спомена за белите варовици, от ласкавия бриз, напоен с мирис на водорасли и влага като сироп на сладко от смокини.

От спомена за кротката двойка “човчици” на пристанището… Усещам, че не мога без да го видя пак!

Ей тази гледка не успяваше да избяга от мен и отново бях щастлива да я имам всяка сутрин щом отворя очи, всеки горещ следобед, когато чайките се вдигат високо да търсят прохладните течения в синевата.

А тази година, двата сини делфина, двата колоса, двете вселени, двете души, които за десетина дни се сляха с моята – Небе и Море – се постараха със спектакъла. С диплите и воалите, които заплиташе вятъра…

Или с натежалата гръд на бурята, която се изсипваше изневиделица, колкото да разгони смеещите се и тичащи по Дамбата туристи. Или да вдигне чайките и гълъбите като фойерверки, преди облекчено да се усмихне в дъга.

И как ще говорим за Белия град ако го няма Тихото гнездо, със спомена във всяка делва, която си е сякаш от векове точно там, където трябва да бъде – за да остане споменът цял и непокътнато чаровен.

Всеки ден лицето на Морето е различно. Всеки ден настроенията му са изписани в йероглифите, които вятъра вае с лежерната си четка върху вълните.

… И всеки ден се изпращаше зад варовиците с усмивка, със светването на фара, с отдалечената глъч, писъка на закъснели птици, полюшващите се около кея и хълбоците на яхтите, медузи…

И с любимата ми музика.

Макар, че се върнах преди няколко дни, нека тези думи да са само началото на хубава приказка, която с всяка снимка ще ме връща пак там.

Или,.. когато светът беше млад, сезоните – неотместени с 3 седмици назад. Животът – по-спокоен, утрото – пълно със светлина и надежда. Когато въображението ми си беше пуснато на спокойствие, а душата – пълна с вяра и живот…

Няколко есенни щрихи, правени с Дейна – първият кадър, обработен с ufraw (2008), вторият – с Darktable (2023).

Ами то е така – като падне първия сняг и вземе, че изпадне някоя възможност, която си чакал почти десетилетие! За единия ми коледен подарък тази година (Lenovo Thinkpad P50) нямах ясно очертана мечта… Тя просто изведнъж разцъфна, узря и се появи на ръка разстояние…

Дали от екрана с нечовешка резолюция или от това, че доста повече внимавам какво си причинявам на снимките в RawTherapee, но от седмица-две си гледам снимките доста ококорено и с някакво топло, недотам познато одобрение. А може и да е от това, че режа всичко, което не прескача оградата…

Вторият ми подранил подарък не беше неочакван. Напротив! Чаках го много дълго, повече от 10 години. Гледах за него, търсех го, питах,.. но който и да имаше скътано това малко бижу, не го пускаше. Досущ като калина, пазеща си плодчетата специално за прииждащите със снега орешарки и червенушки…

И дочаках мига най-сетне този малък кристал да се утаи меко в пазвата на Ал и на Кони. А пък за късмет – дойде и първия сняг! Днес съм ходила по поледицата с вниманието на въжеиграч, който в миг на умопомрачение е стъпил на рибарски конец! Викам, аз може и да се ожуля и натъртя, ама техниката! Техниката е злато!!!

Подозирам, че Велин вече се сеща кое е това малко бижу, което ме направи толкова щастлива и замаяна тези два дни Ами… празници идат. Да се отпуснем малко, да се порадваме, да уловим милиардите светлинки, всяка заредена с ухилени звездички.

От сърце ви го пожелавам! Защото… какво е фотограф, макар и любител, без това … леко, малко, удобно, кристално и толкова светло… 50/f 1.4

Не, не, не съм за завиждане все още. Не съм там (ясно е къде е това там, сигурно няма втори такъв фар като Ахтополския). Но покрай необходимостта да седя повече вкъщи, да пиша отчет и одитни таблици, взе съвсем да ми личи, че морето ми е избило и от поричките. То е така – свърши се аромата на липи и следващия, който усещаш без изобщо да си там .. е дъх на водорасли.

Това ме накара да поразровя архивите и се сетих, че не съм пуснала в целия им блясък графитите на Ахтопол отпреди 5 години. Нали с моя късмет пак попаднах тогава тъкмо след като графити-сборището “We All Write 2017” беше преминало и оцветило града.

Все колоритни майстори от България и отвъд се бяха събрали да създадат това бижу. Целият град беше гъсто осеян с рисунки! Всякакви теми, големини, размах, цветове и техники, във всяко възможно кътче, вкл. кейовете! Първата ми изненада дойде от 140-ideas и техния “Рибар”, който замислено подръпваше мрежите си на стената на хубавата къща на леля Мария (там бяхме на квартира преди 14 години, аз още разцъквах Дейна с кеф).

Основните монументални изпълнения се бяха плиснали по главния пешеходен маршрут по новите къщи на баирчето, откъдето всяка вечер дебнех залеза. И като се тръгне по пътечката, дъха ти спира на всяко от тези неща!… Девойката с пеликана (автор Tretze)

“На море с октопод” и с Arsec & Erase…

Малкият гмуркач – естествено че JahOne!!! Тогава, през 2017 изобщо не познавах почерка. Но сега вече, след няколко Граффопоста (ще им дойде времето и на тях…), вече познавам стила на художника. Няма друг, който така уникално да пресъздава мокра, блестяща, почти люспеста кожа! А и тия живи цветове!

“Морякът” на Esteo:

На стената на един супермаркет се мъдри паното “Гарваните” – съвместна творба на GLOW, Tretze и Corte Art Works. И да не знае човек имената им, не може да сбърка това птиче ОКО! И тук, и при пеликана… Tretze!

Рисунки имаше и по скалите, и по сгради от кейовете… Това са “Мидите” на GLOW

В интерес на истината, останаха за обработка графитите от стената покрай рибарския пристан. В София колите се пречкат като се снимат графити. Е, на морето – лодките Ще им дойде времето (може да пусна втора част).

Продължаваме навътре из уличките. Едно също монументално творение на Pyrotechnix Crew, аз си го кръстих Момичето със сепията…

Близо до улицата, която води към плажа, дрънкат шпаги и шпори – “Конниците” на Manolo Mesa…

А това е сигурно най-любимият ми графит – Deep waters на Corte Art Works. Привечер, по залез, тази огромна рисунка излъчва такова невероятно сияние, че можех да стоя и да я съзерцавам с часове. Естествено, бяха се и постарали да са осветени графитите по възможно най-подходящ начин. Изобщо – чудо!

Това пък е фрагмент от “Native Americans” на Trasher ART. За съжаление, пак коли… и нямам останалата част

Пръснати тук и там по малките улички, надничат пъстро и слънчево изпод дланите на смокини, мустачки на диви лози или.. просто се съчетават прекрасно с екстериора (или интериора?) на специфичната градска среда на курорта. Отражението…

… “Shark summer” на Lazy Eve.

Желираните “Риби – чудовища” на Esteo… Ами на мен си ми приличат на желирани бонбони

И още един творец, за когото през 2017 не бях чувала, но сега знам отлично къде са пръснати негови графити из София – Алекси Иванов. Още ще има да пиша за него – неподражаем, адски креативен, разпознаваем от километри! И много оригинално успява да съчетае елементите от сгради и фасади с рисунките си… “Водолазът”:

И още две неща от него, които пак аз ги накръщавах… Кафе-експрес

… и Майстор Сръчко

И едно разгънато пано на SUNSHINERS & 140ideas, което оставям на фантазията на читателите да му дадат име

Всеки ден зарязвах домочадието да спи и обикалях. По карта, разбира се! Хиляди благодарности на хората, които я бяха направили! Обикаляне, снимане с тая замаяна щастлива усмивка! Двойно щастлива – и като фотограф, и като човек, който е рисувал 7-8 години активно. Нямах насита да гледам, да търся детайли, които не съм видяла вчера или онзи ден… И най-вече всеки ден и светлината е различна.

И пак виждам сега, че имам няколко изтървани, но … основното, неповторимото, атмосферата вярвам вече е тук – на сигурно място…

И да не мислите, че лодките са се отървали

Може да го срещнете най-ненадейно иззад някой ъгъл. Необикновен, уникален, злободневен. И някак небрежен в щрихите си, сякаш виждаш уголемена рисунка от ученическа тетрадка…

Обаче, това е само на пръв поглед. После осъзнаваш, че няма какво да добавиш и няма какво да махнеш. Нито от рисунката, нито от афоризмите,… нито от идеята!

Това е Morio! Анонимният художник, който оставя уникален отпечатък по стените на София… И в мислите ни. Няма как да не се замислиш като видиш негова рисунка.

Спираш, усмихваш се, повдигаш вежда и продължаваш по пътя си. А образите продължават да витаят в съзнанието ти, облечени в думи. Или пък думите, в рамка от щрихи. един цитат от интервю с Morio:

„Човешката памет работи по този начин. Ако ти кажа някаква мисъл, може да я запомниш. Но ако ти кажа определена мисъл и се случи някакво събитие заедно с нея, чисто психологически ти би я запомнил повече. Смятам, че рисунката е свързана по този начин с текста. Повечето от нещата, които правя са точно така, първо намирам дадената мисъл, която ми харесва или дадения афоризъм и след това рисувам рисунката, като залагам много на абсурдни моменти, сатирични.“

И върху негови рисунки се опитват да се упражняват вандали. Сякаш могат да попречат на идеята да се пускат такива малки, словесни и душевни бомби в забързания ни живот. Това е изчистения графит. Как е вандализиран може да видите в галерията на Сан Антонио (линк).

Май от миналата година с него се състезаваме кой ще събере повече графити на Morio в колекцията си. Е, Древният пак ме води – засега с 2 рисунки Но не губя надежда да го задмина. Ето още неща на Morio, които може да се видят главно из центъра на столицата (заснети от Сан Антонио):

Този не сколасах да изчистя, а и реших че е твърде показателно все пак да си остане с вторичните мъдри писания по него… Още повече пасват на контекста на графита идеално

А ето и линкове към две интервюта с художника:
- БНР
- фрогнюз

Продължавай да твориш, Morio! Да човъркаш умовете, да радваш, да възпроизвеждаш визуални и ментални взривове, които да ни карат да се почувстваме отново мислещи същества. А ние ще следваме щрихите ти…

Към магнолии и рододендрони изпитвам някаква нечовешка страст! Не е точно педантичната страст на пчела-работничка или на пърхащо колибри, но пак е свързана с опиянение и благоговение пред тези създания.

Има нещо хипнотично в съвършената подредба на цветчетата, в подканящата извивка на тичинките…

В предизвикателната лепкава повърхност и виртуозното разположение на листа и цветове, така че да покажат най-добре великолепието си…

На такъв ефирен и красив фон дори муха месарка стои като брошка. За съжаление, бомбусите още си вчесваха елеченцата, докато аз се надбягвах със слънцето…

Добре, че по-дребните, но не по малко чаровни азалии бяха много обилно наквасени от дъжда, та нямаше начин да бъдат пропуснати…

Гроздове, изящно потрепващи мустачки, като ята пеперуди, играещи си със светлината…

А като се плисна от екрана ей това великолепие, вече бях напълно влюбена… в тези цветове и бокето! Кой ти гледа колко тежи и дали и как влиза в раницата! Любов е това…

И този тест голямата бира превзе на абордаж, без да се запъне. Супер голяма изненада за мен (като се има предвид колко си обичам другата бира и си виках “Е, не може да е по-добър, ай ся!”). Да видим следващите дни дали ще ми дойдат на фокуса патки и водни кокошки! Пазете се пернати, крилати и космати, раирани и нефризирани, членестоноги и веслоноги създания! Идем!

Решихме да съберем цялата серия бирени кенчета на Минолта. И как не – то няма ни едно калпаво кенче от тях! Та, днес сред много дъжд и локви, добавихме и голямата бира – Minolta AF 75-300mm F/4.5-5.6 “Big Beercan”.


Този пост е с първите ми опити да снимам с тая базука, като ми беше особено любопитно как ще се държи с максимално отворена апертура (в случая, почти всички снимки са на f 5.6). При фокуснo разстояние 75…

… и при 300 мм.

Солиден, тежък (поне в моите ръце идва малко в повече), но стабилен! Една идея ми е малко по-тъмен при максимален зум, в сравнение с обикновената бира (70-210/ f 4, мнооого любимо стъкло!), и се налага да намалявам скоростта при сравнително неидеални полеви условия.

Което за моите трептящи ръчички си е живо изпитание. И въпреки, че пръстена за ръчен фокус е много тъничък (както на другата бира), понякога помага повече от автоматиката.

Пак добре, че дъждът спря, та да се пробвам в тежката артилерия – опити за макро. Минималното разстояние до обекта си е триково. Даваш назад, назад,… докато нагазиш в калта.

Ама нали е за единия трендафил – жертваш се. А и няма някое опасно шарено насекомо, че да го целиш отдалеч

A надалеч е по-леко! В очакване слънцето да блесне в локвите…

И да се отворят глухарчета и паламиди

А на ф 6.3 и баба знае! И на равномерния пейзаж на относително чиста броня на комшийската Тойота…

Мисля, че… ще го бъде и този кен! Експериментите ще продължат! Заедно със сладката кражба на време… Част от което заминава незабележимо, с все по-разширяващите се балконски плантации. Но идва лятото – цветно, с дъх на озон, звук на гръмотевици, вкус на джин с тоник и дълъг ден с много светлина!

(Из записките на Кухненския Корабен дневник):

20-ти ноември. Очертаваше се Втори Ден за размисъл. Време – преобладаващо, с висока, рехава облачност, филтрирана светлина и температури, подходящи за загащване на раницата. Но – Ден Втори за размисъл (и стрийт) се превърна в:

Ден първи


Започна с обичайно съботно успиване, после кафе, размърдване на кокалите, облицовани с добре изразени мастни подплънки (запас за гладна ковидна зима). След солидна доза тера-флу и гореща супа, Янаки спа като къпано болно мече. Събуди се свежарка, омаха си сандвичите и се приготви да ходи на работа – по-ранко, че да се тества… Дадох му плика с боклука и използвах да потичкам след прахосмукачката. След половин час се връща и се лепи на монитора да чака “Кандиларов” да му спусне лелеяния резултат. Сплитам молитвено пръсти в тоалетната “Дано да е ок!…”, ама явно Мадата Нейчър е разтълкувала ОК повратно

- Жижи! Позитиф! – мъжът ми още не може да повярва на плюсчето в изискани скобки, което му излиза на екрана.
- Ми…, очакваше се – авторитетно кимвам.

Янаки праща резултата на Шефката си по месинджъра. Тя, доволно вдига палче След минутка прочита какво ѝ е пратил и звъни на пожар. Следва тюхкане за запълване на графика и съвети за вит. Це.

Обличам се набързо и отиваме пак зад Мола – да се тествам и аз. Попържните на колегите на Янаки, които заварих там, изстреляни от упор да се тестват и бачкат в ден, дето не са по график, ги изтрих от архива на дневника.

Негативен! Звъним на личната:
- Ало, д-р Алтънова, обажда се ваш пациент. Направих си тест… Ами, положителен съм.
- Аха, ми… добре!

Следва рутинен лекарски ентусиазъм и изброяване на първа шепа лекарства: авирони, селени, зинкове и витамини. Купуваме ги и ги почваме. Янаки – по задължение, негативната аз – превантивно, изпълнена със солидарност. Цела шепа е това, ей, три пъти на ден! Па не са бонбони да е лесно…

Ден втори

Температура: 37.6
Неделя е. Пием си илачите и гледаме всеки да си е на машината. Общо състояние на пациента – добро. Ковидноконтактното лице му прави торта.

Ден трети

Понеделник. Температура: 37.2. Въртя се покрай болния и се осведомявам за всеки сант лигавица: нос, гърло, бронхи. За стомаха – той си се грижи. Алтънката каза да продължаваме и да ѝ се обадим ако има промяна. Не каза в какво точно да е промяната, остава да разберем. Обаждаха се от РЗИ да ни предупредят учтиво да не напускаме апартамента. Роднините кръжат наоколо, трептеж и въпроси. Добре сме, ох начи…

Ден пети

Янаки се украси със суха кашлица. Затъкнах го с едно малко хапченце, спомен от един предишен грип. Вечерите става забавно. Решаваме да пробваме алтернативна медицина. Сварявам джезве с 200 гр ракия и мед. Вкусно било, бе! Пийваме с кеф, ма Янаки без обичайния хъс. Нещо тегаво му влиза. Температурата му скача като муфлон, подгонен по чукари! Мериш – 36.5. След 10 минути – вече станала 38. Давам нурофен, завива се презглава, диша тежко. Почвам леко да се потя (той – не!). Питам какво му е, а в главата ми се въртят спомени и страници из нета за симптомите на ковида и кой ден, кога и с какво иде влошаване.

- Не знам какво ми е, ма е гадно. Лошо ми е… Шсе мре! :’(

Трескаво мислене какво да дам, къде да звъня!? Той не дава и да се чуе за Бърза помощ. Логиката бавно си пробива път през тревога и алкохолни изпарения с дъх на мед и гроздова. Какво ме спасява мен като правя кризи с кръвното?! Забърквам прясно изцеден лимонов сок, малко повече захар (да има, той обича сладичко). Разтварям нимезил. Изпива ги… След 10 минути, чистак свежар Янаки, изпълзява изпод одеалата – вир вода като брамин, изджапал от Ганг! Уфффф….

P.S. НИКОГА не смесвайте нурофен с алкохол!

Ден шести

Кашлицата намалява. Нема кръвни картини, нема слушалки и пр. останки от миналия век! Пак ровя из нета, чета за сатурация. Отивам до аптека за уредче. И… за поредна доза илачи и капки за нос. Опа-ла! Още от ден първи Янаки и аз сме като пред развод: различни кърпи, съдове, шишета за вода; спим в отделни стаи; ходя с маска след него из сервизните помещения. Викам си – избегах му! Но хрема като чешмите на Рилската обител. Вечерта пак ТТТ (треска, температура, тахикардия). На кой ли шибан ден пишеше да чакаме влошаване? Всяка вечер очаквам и после си бия шамари за кураж.

Ден седми

Янаки кукуряк – нема температура, хапва, пийва и се весели. Аз, обаче, се давя в сополи. Правя си вкъщи един тест и с абсолютно убеденост мога да кажа какъв ще е. Познах! Тестовата черта цвръкна като олио при запръжка още след секунди! Добре дошла в клуба на ковидните (ще избегаш ли?!? Къде бре!). Отивам чинно, ни лук видяла, ни мирисала, в Рамус за държавен тест. Сертификат се не изпуска, а и любопитство ме гризе (научно и нечисто, за качеството на тестовете). Е, позитивен.

Подпуквам личната, казвам максимума на температурата на Янаки – 38.6. Следва цунами! Не сколасвам да ѝ се похваля, че и аз съм “светнала”… Скачаме в кой каквато има пернишка носия (анцунг + пижама) и бегом към поликлиниката. Взимаме направление за него, за рентген. Бегом в друга поликлиника, щото нашата не правела такива графии. Чакаме на опашка, снимаме, чакаме резултат. За протокола, аз в тоя момент съм се увила в двойна марля, хъркам си зад нея. Янаки – с наченки на пневмония. Звъня на личната, следва ферман за шепа с лекарства №2 (антибиотици, кортикостероиди и придружаващ салтанат пробиотици и др.) Аз се отървавам с възкръсналия от соца бромхексин и … чай.

…
Ден десети (по ковидоброенето на Янаки)

Отново е понеделник. РЗИ ме преслуша и мен. Към карантината на Яначко се добавя и моята. Самият той – кукряк същи! Няма температура, сатурацията му порасна, почти не кашля. При мен – вкус и обоняние – тотал щета! Но требе някой да готви. Режа лук за манджата, рева като магарица и грам мирис нямам! Това беше момента, в който включих към лечението чесън. С глави! Обядваме, веждите на Янаки са се качили при фонтанелата му от изумление. Сърбам супа и бутам четърта скилидка чесън, с очакване за поява на реакция. Няма такава! Чесънът, обаче, не помогна за кашлицата. За съжаление, древният бромхексин тоже. Алтънова ни изстрелва отново на рентген, тоя път за мен. Как, бе, аз селфи не пропускам!

Ами… чисто! Няма нищо, дробчетата в норма.
- Ох, ами.. я, все пак превантивно един антибиотик да попиеш 3 дни – нарежда глас от телефона. Какво да правя, изпълнявам…

Ден четиринадесети (и ден първи след антибиотика)

Не можех да пиша тия три дни. Случвало се е да ми е гадно от антибиотици, ма чак такъв парцал не съм била. А уж само три нещастни сини хапченца! Час-два след изпиване на поредната доза, в стомаха и червата ми настъпва армагедон. Газове, болки, гадене, повръщане! Разстройство на сутринта. Чувствам се, като че съм изяла цял пакет балони и всички са се надули по команда вътре! Мани, ми огромният балон натиска диафрагмата, тя нататък – каквото докопа. Викам си “Ей ся я втасахме! Янаки нямаше такива болки в гръдната област и в сърцето!”. Стиска ме, души ме, и ни антистенокардини, ни валериани и какво ли не – не помага.

Пак разговор с личната и нов час за рентген утре. След това панацеята ми – лимонов сок и нимезил. Натирих бромхексина в долапа и дай боже да не стигам пак до него. Извадих си лекарството с евкалипт (геломиртол). Разтривка на гърба, кашлицата се успокои, заспала съм непробудно. Събуждам се и … за първи път от седмица усещам глад. И мирис! И вкуса на едни краставички, сурова туршия, на които налетя организма ми в неистов опит да си възстанови разбълничканата и изтормозена чревна флора.

Янаки – happy man! Докато аз се гърча като напомпана наденица, него го гони стероиден глад (от дексаметазона). От седмица е минал на зърнена диета и само това, че нямам много апетитен вид, влачейки се от легло на легло, ме спасява! Яде като кърмаче, на всеки 3 часа! Нека му е здраве, пу! От утре вече не е в карантина. А моето обоняние почна да си идва,… щом усетих питката във фурната!

Ден петнадесети (Янакиев) и осми по летоброенето на Жижи

Ново посещение на поликлиниката, направление и втори рентген. Чакам аз да видя имам ли пневмония, а разбирам… , че имам сколиоза. Е, благодаря, ама от нея не кашлям, сякаш Отново чисти дробчета, леко раздразнени бронхи. Отдъхвам си и най-сетне установявам, че мога и да се усмихвам. Даже да се захиля, дори с опасения за пристъп на кашлица после.

- Амми… какво да те правя сега – тюхка се личната – Дали да не ти изпиша доксациклин?…
- А не! Моля ви се, с това се изприщвам – отбранително вия от другата страна – От ученическа възраст още!

Как да е, успявам да се преборя да ме остави на геломиртол. О, небеса! Въздух и слънце в добавка!

Ден четиринадесети по летоброенето на Жижи

Краят на светата карантина! Не ми се пишеше в дневника, щото небесата се отвориха. Въпреки, че не беше лек завършека, да не си помисли някой. За мен де! Цяла седмица имах нощни пристъпи на кашлица. Мислех, че ще си залепя дроба на някоя стена. Ставане, пиене на вода, чай, АЦЦ, мед, лимон, каквото видя. След 15тина минути отминава. Но до следващия Температура – нормална. Сатурация – 98-99%. След като се оказах такъв тестер за странични реакции на Биг Фарма, реших че е крайно време да си надникна в старата Фитотерапия. Янаки, като освободен преди мен, ми достави няколко кила черна ряпа. Всяка вечер, дълбая кладенче, напълвам с мед. На сутринта, изпивам лепкавия сироп, с привкус на сероводород. Вметка за протокола: вкусът и обонянието се върнаха още на 5-6ти ден, за учудване на всички трепкащи роднини. Твърде рано било! Върнаха се и още по-чувствителни даже! Как да е – паметник заслужава ряпата! Другото беше тенджера с отвара: живовляк, подбел и лайка. Цял ден се пие, на глътки. Останалото – почивка, супички, сурова туршия и зеле с природни пробиотици.

И снимки,… когато може! И да идва пролет вече…”

Бележки под черпака:

“Ако някой намери корабния дневник от кухнята на Жижи, да се знае!!! Написах го като добавка към протокола за лечение (ако някога го намерите). Вслушвайте се в организма си, вярвайте в защитните му сили и с каквото трябва му помагайте разумно. Не пийте антибиотици, ако не е напълно ясно, че се налага! С тоя вирус, пък и изобщо с болестите, стомахът и червата трябва да са ТИП ТОП! И най-важното – не се панирайте! Най-тежкото за тези три седмици беше броенето на дните! Това да се чудиш всеки миг и да чакаш със свито сърце на кой там, проклет ден – седми ли, осми, девети ли – идва влошаването! Онова, за което две години ни тровят по всички канали и заслепяват собствените ни усещания! Гледайте напред, отмятайте дните с още един дъх повече от предния ден, с една десета по-малко емоции и шепа в повече трезв разум. Една приятелка от Шарколес ми е казвала, че Пролетта винаги идва на 1 януари. Айде, марш по местата, да я посрещнем. Отивам и аз, че Янаки си търси мезето…”

Наздраве на всички и много да сте здрави! Имам хубави предчувствия за 2022, а това само по себе си е прекрасно!