* * *
Щурец ли подхване ноти да дири
Нощем на жадни за обич да свири
* * *

~ ~ ~
Мак ли пламти сред косите ми луди
Палав копнеж във плътта ще пробуди
~ ~ ~

~ * ~
Мисъл за мен ли в съня те споходи
Върше, реки и жита ще пребродиш

Ще ме откриеш – самодива наречена
С тебе и твоята ласка облечена

/Flo, 06.2013/

Лъчите на слънцето успяха да се промушат през дланите на чинара и да плъзнат сребрист контур по краищата им. Макар, че това далеч не беше крайната им цел, която всъщност се опитваше да се престори, че сънят изобщо не я е изпускал, откакто я загърна в прегръдката си, замаяна и обърната надясно. С ленива грациозност, тя се обърна да изгледа светлоликия нахалник, дръзнал да заплита рано-рано разноцветни звездички между ресниците и. Погледът и попадна на тревата зад нея, изпомачкана на някои места, неуспяла или непоискала да замени споменът за него срещу глътка утоляваща роса.

Същите тези капчици, които самия той сега нейде беше изтичал да събере, че да утоли жаждата на любимата си. Да намокри бузите и, да се усмихват и сияят очите му, докато гледа как се слепват на кичурчета лъскавите, черни косъмчета на веждите и, докато огънят и не ги изпари. Така бяха те двамата – допълваха се, чувстваха, дишаха, съществуваха в едно. Тя – жаркото слънце, той – жива вода.

Тя се протегна сладко, извивайки гръб и се изправи на лакти. Кожата и усещаше играта на сенките. Вятъра носеше дъха на липите – ефирен, изкусителен, неустоимо сладък. Като че нейният любим го беше измагьосал по свое подобие. И нея превърнал в замаяна от пищното великолепие пчела.

А жуженето тепърва ще започва. Тепърва предстои да се чуе монотонното припяване на цикади по пладне, когато маранята разлива контурите като вода. Или цвърченето на щурците и плахото примигване на светулките. Ще изчезнат глухарчетата, с които се кичи пролетта, ще светнат незабравки, маргарити, рошави гергини… Тя тръсна весело коси. Все успяваше да я разроши така, че съвсем да заприлича на неговото малко цвете. Онова, което обичаше да разтваря за него най-сладките си дълбини, същото – което той обичаше да разлиства и да намира неподозирания себе си.

Защото с всички е така. Все мислиш, че се познаваш, докато не се появи Лятото. Онова същото, което говори с шепота на вълните и косите му ухаят на озон, на прах, окъпана от първите едри капки, предшестващи пороя. Лятото на живота ти, чиято страст стопява прегради, чиято ласка разлиства оголели отдавна клони. Разцъфва те, разпява те, усмихва те в слънчогледи. Прегръща те и те отнася като вълна.

А сънят и пак беше с дъх на водорасли. И песъчинки, полепнали по кожата на гърба му, когато го прегърна на брега. Бавно, нежно се сливаха с пулса на морето, вълна след вълна… Над нея леко вибрираше зеления купол на гората. Слънцето погъделичка, зачервеното и от съня, ухо и като чу, че в него все още припява прибоя, завъртя глава закачливо и се шмугна в сенките. На рамото и фина паяжина заплитаха солени следи… С формата на устните му.

Време беше да става. Изтръска поизмачканата рокля, намести тъничките презрамки, смъкнали се по смуглите рамене. Намери пътеката и се усмихна. Зимата е зряла красавица, Пролетта е девойка, Есен е заруменял веселяк. Колко ли хора по този свят, обаче, не знаят, че Лято не е в среден род. Дори не е в никакъв род, просто е… в множествено число, винаги равно на 2. И другото му име е Любов.

Ресите на брезите треперливо отмерват такта на дъжда преди още да е дошъл. Има нещо закачливо в потрепването на връхчетата им – напористо изпреварили листата, голи и гъвкави в предизвикателната си младост. Едно странно спокойствие се провира през клоните на люляците, с гранки, предвесници на опияняващ екстаз. Прошумолява над назъбените листа на глухарчетата и се емва към надвисналото небе – да покани капките на танц.

Спокойствие уж, но само докато усетиш ритъма на живота, който от седмица сякаш заглушава тътена на автомобилите. Така дълго чакан, толкова нетърпимо напиращ в пъпките, наляти до пръсване, че когато най-сетне се случи, не остава друго освен да стоиш замаян срещу бухналите облаци на сливите и ароматът да придърпва ъгълчетата на устните ти.

После вече всеки може да я види и усети. Но тази, най-ранната, най-първата, плахата Пролет, която прави първите си крачки в следите от разтопените преспи, винаги ми е най-мила. Като усещането за любов преди още да си го признал на самия себе си. Когато е само полъх, само спазъм, който те обгръща за миг и преминава като вълна, като електричество през тялото ти и някъде там, в гърдите се свива в неразцъфнала пъпка. И всеки път топлина плъзва от нея, когато мислите извайват лицето му, ръцете с цялата жадувана нежност и връщат думите, които плуват по повърхността на спомена като прашец в капка нега.

А после… друг е спазъма, друга е тръпката. Когато цветът се разтвори остава сиянието, топлината от взаимност, хармонията, в която се усещаш като част от самия живот. Всеки нов лист допълва представата за истинското зелено, всяко облаче е покана да го възседнеш и погледнеш от високо, и всяка фраза в трелите на косовете те кара да усетиш аромата на влажните коси… на тревите и дърветата.

Чакаме дъжда – аз и Пролетта (в мен). Усмихнато ми е, спокойно и разнежено, като в уютна и топла прегръдка. А дълбоко там някъде в гърдите ми, пролетните сокове кипят и бълбукат с ритъма на пороя…

Ледът блести като заоблен гръб на изплувал да си поеме въздух делфин. Гладък, мокър и все още опасно хлъзгав при някоя замаяно невнимателна крачка. А нейните са все едни такива… напоследък. Свикнала е да не гледа къде стъпва. Усещането за сигурност иде от съвсем друго място – далеч над нивото на размекнатите междуплочия, маркирали неправилните квадрати, по които подскокливо се носи пролетта. Неудържима, разтапяща, предизвикателна и млада.

Не е само пролетта, която прави крачките и подхвръкващи. Като че ли самите лъснали звезди я придърпват с невидими нишки звезден прах. Стъпка подир стъпка, отхрущяват токовете на ботушите и в следите зад тях бликват езерца. Назад е зимата – над нея е нежността на небето. Топят се ледовете на самота и безразличие – очите и преливат от нега и нежност. Всеки поглед е магия, уловена в ефирната аура на споделеност… Над глезените и се плъзва вятър – обезоръжаващо гальовен като разглезена котка. Топлината му плъзва нагоре, обвива и разсъблича крачките и, по-нежно дори от връхчетата на тревите през май.

Последните преспи оставят мокри следи по ръба на палтото. А на ръба на зимата, едно щастливо момиче се плъзва по раирания гръб на улицата. През синеоките локви колите са платноходки. Усмихнато сини са стълбите на подлеза и нотите, които изпява всяка капка от капчука. Лазурни са бръчиците в ъглите на усмихнатите му очи, когато я погледне. Всяка стъпка е пролет, всеки дъх – отдаване, всяка усмивка – покана да грейне друга насреща. Щом ръката и е в топлата му длан.

* * *
Нощно тъмни са
Храстите по синора
В златна мараня

Синеок облак
В косите на вятъра
Бляскат осили

Ще ме настигнеш
В сенките танцуващи
На облаци в ръжта

Познавам стъпките ти. Седмици наред следях кога ще се зададеш по пътеката, закачливо разминало се с Пролетта, въртейки в пръстите си последното глухарче, откраднато от косите и.

И тя се опитва да те имитира. Заплита косите на тревите и впръсква жар във вените на дърветата. Но не може като теб! Няма яркостта на усмивката ти, нито вкуса на вишните, останал като награда в ъгълчетата на устните на първия притежател на обелени коленца, който е успял да се покатери достатъчно високо.

Няма друг, който да може така да пренареди шарките, че да образува гъстия къдрав перчем на сенките. Да върне на пейките шепота, приглушения смях и меката сянка, оставена от клепките, притворени за безкрайна целувка под кестените…

Дърпаш якета, захвърляш пуловери. Измъкваш хората от задушния автобус и ги изкушаваш с дълбочината на зеленото. Ти пръскаш капчиците по раменете на момичетата и завихряш цвят в роклите, като магия, която винаги знаем, че притежаваме и понякога отваряме гардероба посред зима – да се уверим, че още е там. И да се успокоим с вярата, че пак ще подейства!

Познавам те по палаво пълзящия загар на лицето си, по напъпилата закачливост в погледа и жаждата да съблека всички грижи и да прегърна небето. По цветовете на булчинския венец и по изкушението да сваля халката – да попие слънцето в кожата, останала бледа под нея години наред…

Ти пусна въртележката на пръскачките и си играеш с дъгата при всеки изненадващ порой. Няма къде да се скриеш с този аромат на озон, на бъз и липи, с който прелита спомена за гардероба в детската стая, върху който майка сушеше липата за чай.

Ти си палавото дете на годината! Зрелостта на Зимата учи на смирение, Пролетта ме усмихва, Есента настоява за съзерцание, но Ти ме изпълваш с радостта от живота, Лято. И с желанието да я раздавам. Усмивката ти е слънце, пътеката – застлана с макове. Толкова, толкова ярки, че да може всеки да я намери.

Обичам го това първо докосване на лятото! Още далеч от жегите и прахта. Свежа глътка, която усещаш да прониква чак отвъд границите на своенравните ти настроения. Попиваш я ненаситно и усмивката плисва по физиономията ти като водата извън басейна, след поредния скок

Друго си е хем да покажеш, че си мъж, хем – че нищо детско и щуро не ти е чуждо. Чаровници!

Тази мислех да я пусна като ППЖ-то на Рошавкото “Животинки на припек”, ама се притесних дали няма да ги заведе в графата “котарляци”… За червейчета определено не стават.

И считайте какво ми е било на мен, с риза и яке, да се пържа в собствен сос и лиги в този момент! Поне на колегата явно му беше по-приятно. А и добре, че мелодийката на онзи незабравим филм витаеше наоколо

“Е, сине, ти не беше чак толкова шарен, но …
По-добре писклив и жив, отколкото сварен жълтък красив!”

Светли празници и пъстро настроение!