Като че ли началото на есента не е точното време да се сещаме за ново начало. Сенките се удължават, сутрините стават хрупкаво-хладни, а прозорците се затварят нощем и оставят последните представления на щурците без публика. Следобедите са окъпани в медена светлина, а целият квартал омайно ухае на печени чушки. От съндъчетата се подават четвърта и пета реколта летни цветя – с попрегорели от жегата листа, но възродени цветчета…

Натежават лозите, изрусели кичури замятат липи и тополи. А някъде там, дълбоко зад защитата на млади тъкани и спечени обвивки, се крие Новият живот. Обвит в надежда, загадъчен и непредвидим.

Семенца в купичката, колкото една капка. Орех – заровен от сойка, с ядка като младо мозъче, надяващо се птицата да е зле с паметта и напролет да пусне лист. Лъскави плодове от кестен, шептящи си уговорки, че никой няма да ги раздели, дори да се разпукне бодливата утроба, която ги е отгледала… Или спасени стръкчета, намерили нов дом…

Заруменяла младост, протягаща милиони власинки, пипалца, правещи първия си досег в новия свят, в друго време, на друго място, но пак под нежността на същото слънце.

Няма сезон, спасен от нашествието на новия живот. Когато и да дойде мига да се събуди, трябва да му се даде шанс. Лъч, по който да се ориентира. Ласка, която да му даде сили…

И радост – да посрещнеш слънцето в него, когато разцъфти.

Трудно е. Бавно и тежко пълзи термометъра, опитвайки се да ме убеди, че е пролет. Като мравка по стъбло със стичащи се дъждовни капки. Ами още не мога да повярвам, че е тук. Не мога да преглътна зимата, студа, това което ми носят. Като да се опитваш да преглътнеш сълзи и да си поемеш дъх, едновременно. Като да се опитваш да цъфтиш, а светлината да ти липсва, като да се давиш от жажда, и от липса на въздух в същия миг. Като да си ослепен от самота зад телените мрежи, всред тълпата.

Събирам си всичките пълзящи и трептящи в мен топлинки – да дам живот на ятото, което се е запътило да се завръща. Да дам сили на луковиците, които избухват в цвят и питат “Защо е толкова студено? Къде е тя?”

Има някаква гавра във всичко това – да ги има цветята ѝ, връзката със сухи чушки на балкона, опустелите саксии – като зимни гнезда, жиците на простора – без дрешка. Нея я няма, а те са тук. И лалетата, колкото са оцелели стоически… А бяха толкова много преди години.

Знам, че е нещо естествено, част от кръговрата, животът си продължава и ще продължава и когато аз се смеся с пръстта. Но ми трябва нещо, в което да вярвам непоколебимо. Толкова неща са преходни, стопяват се, изчезват като че не са били – усмивка, ласка, любов, блясъка в очите. Искам поне да вярвам, че Пролетта винаги ще я има. И сега знам, че се е свила на кравайче в някое бледо лале, като в какавида. Само малко слънце ѝ трябва, да я погъделичка…

Да ѝ каже, че и само едно стръкче живот да има останало, заради него си струва да отвори очи. Да разгъне, пласт по пласт всяка болка – от най-тежките, с ръбати и остри краища, които раздират, до най-тънколистните, примамващи към мазохизъм. Да остави слънцето да ги изцели, да изглади бръчките, да те стопли от луковицата до върха.

Тя си е там. И тук, и навсякъде. Във всичко красиво, което ми е дала. Във всичко нежно, в което усещам ласката ѝ. Като Пролетта…

Всяка година по това време ми е тясно, неспокойно. Не се свърта в черупката всичкото ми негодувание, че слънцето не ми стига. Дере по ръбовете натегнатата пружина, че още нещо има да се случва. Нещо, което е било записано някъде, от някой невидим дух със скрибуцаща перодръжка по гигантски папирус от лед, разпрострял се из Космоса.

Read more »

***
Заплита вятърът
В надиплени къдели жарта
Мак сред осили

Странници нетрайни
Помисли потайни
В сенките крие ръжта

Палавост желана
Нажежена до бяло
Вятър попива жарта…

Злато в пастел
Крилете на закъснелите птици
Инкрустирано лято

Ежегодна любима обиколка из нашия парк! Няма такова “зелено” като новоизлюпените листа на липи и брези! Няма такова “ароматно” като облъхнато от цъфнали люляци утро!

Нито по-цветно – от лехите с рошави лалета (е, като изключим тресящите се от подскачащи хлапета надуваеми замъци )

Няма по-нетърпеливо – от дечурлига преди подаване в ръчичките на първата за сезона фунийка сладолед

… нито по-щуро-подгизнало-щастливо – от ретривър, оставен на самотек на брега на подскоклива река.

Няма по-усмихнато – от келешче като мен – най-сетне успяло да измъкне бирата и Дейна изпод зимните завивки…

… по-хубаво – от младо девойче в нашенска носия!

С две думи – пролет и слънце!

Не е онази зелена бомба, която избухва за седмица! Нея ще я видим тепърва. Тази година Тя е Пролетта, която идва плаха, сякаш се чуди коя да е следващата и стъпка и дали няма росата да се превърне в слана. Онази, която дойде през някоя от миналите нощи, когато дори на звездите някой беше подменил партитурата и напяваха тихо “Let the Sunshine in”!

Успя за един следобяд да усмихне цветчетата, да призове пчелите и да ни смъкне мартениците. Да дари всички с топлина и да извлече от недрата на ежедневието им, всичко детско, палаво и усмихнато.

Натъпках зимните дрехи навътре в гардероба, прибрах ботушите, дето почти ги износих за един сезон само. Изнесох хилавите останки от презимувалите цветя на слънце и пуснах Светлината да се гмурне в недрата на мислите ми.

Светли празници, приятели! Слънцето да не слиза от усмивките ви и доброта да пърха в дома ви! Внимавайте с количествата и калориите, а ако случайно изпотрошите яйцата на децата, признайте си, че сте взели дървеното от скрина!