Кога ходехме с ботуши и шапки, кога вече ни се иска да си свалим потния епидермис! Не знам, само на мен ли ми се струва, че сезоните тая година се надпреварват да изскачат от засада… Преди да сме се настроили, някак. Преди да се нарадваме на лалетата, долетяха ирисите!…

Извадихме сандалите, летните поли (които ни стават, де), шорти и без шорти! По парковете плъзнаха слънцежадни!

А младите майки… по сламени шапки…

Дядовците – разсеяни! Каска – налична, колелото – вкъщи

Малко кадри от последните снегове (надявам се ) за тази зима. Не, че е била толкова тежка, но съм свикнала с друго да свързвам март. Е, който го влече, се надпреварва с идващата пролет.
Read more »

Ама, че дата си избрах и аз за този любим цвят! Да, да…, снежно е! Бяло е! И е Ден на влажните зони. Но не ми е снежно вече на мен. Копнея за ей, тази изумрудена свежест! Да потъне с дъха ми дълбоко, да ми даде жадуваната глътка нов живот. Толкова невинен, толкова чист и съвършен!
Read more »

(Из записките на Кухненския Корабен дневник):

20-ти ноември. Очертаваше се Втори Ден за размисъл. Време – преобладаващо, с висока, рехава облачност, филтрирана светлина и температури, подходящи за загащване на раницата. Но – Ден Втори за размисъл (и стрийт) се превърна в:

Ден първи

Read more »

Като че ли началото на есента не е точното време да се сещаме за ново начало. Сенките се удължават, сутрините стават хрупкаво-хладни, а прозорците се затварят нощем и оставят последните представления на щурците без публика. Следобедите са окъпани в медена светлина, а целият квартал омайно ухае на печени чушки. От съндъчетата се подават четвърта и пета реколта летни цветя – с попрегорели от жегата листа, но възродени цветчета…

Натежават лозите, изрусели кичури замятат липи и тополи. А някъде там, дълбоко зад защитата на млади тъкани и спечени обвивки, се крие Новият живот. Обвит в надежда, загадъчен и непредвидим.

Семенца в купичката, колкото една капка. Орех – заровен от сойка, с ядка като младо мозъче, надяващо се птицата да е зле с паметта и напролет да пусне лист. Лъскави плодове от кестен, шептящи си уговорки, че никой няма да ги раздели, дори да се разпукне бодливата утроба, която ги е отгледала… Или спасени стръкчета, намерили нов дом…

Заруменяла младост, протягаща милиони власинки, пипалца, правещи първия си досег в новия свят, в друго време, на друго място, но пак под нежността на същото слънце.

Няма сезон, спасен от нашествието на новия живот. Когато и да дойде мига да се събуди, трябва да му се даде шанс. Лъч, по който да се ориентира. Ласка, която да му даде сили…

И радост – да посрещнеш слънцето в него, когато разцъфти.

Трудно е. Бавно и тежко пълзи термометъра, опитвайки се да ме убеди, че е пролет. Като мравка по стъбло със стичащи се дъждовни капки. Ами още не мога да повярвам, че е тук. Не мога да преглътна зимата, студа, това което ми носят. Като да се опитваш да преглътнеш сълзи и да си поемеш дъх, едновременно. Като да се опитваш да цъфтиш, а светлината да ти липсва, като да се давиш от жажда, и от липса на въздух в същия миг. Като да си ослепен от самота зад телените мрежи, всред тълпата.

Събирам си всичките пълзящи и трептящи в мен топлинки – да дам живот на ятото, което се е запътило да се завръща. Да дам сили на луковиците, които избухват в цвят и питат “Защо е толкова студено? Къде е тя?”

Има някаква гавра във всичко това – да ги има цветята ѝ, връзката със сухи чушки на балкона, опустелите саксии – като зимни гнезда, жиците на простора – без дрешка. Нея я няма, а те са тук. И лалетата, колкото са оцелели стоически… А бяха толкова много преди години.

Знам, че е нещо естествено, част от кръговрата, животът си продължава и ще продължава и когато аз се смеся с пръстта. Но ми трябва нещо, в което да вярвам непоколебимо. Толкова неща са преходни, стопяват се, изчезват като че не са били – усмивка, ласка, любов, блясъка в очите. Искам поне да вярвам, че Пролетта винаги ще я има. И сега знам, че се е свила на кравайче в някое бледо лале, като в какавида. Само малко слънце ѝ трябва, да я погъделичка…

Да ѝ каже, че и само едно стръкче живот да има останало, заради него си струва да отвори очи. Да разгъне, пласт по пласт всяка болка – от най-тежките, с ръбати и остри краища, които раздират, до най-тънколистните, примамващи към мазохизъм. Да остави слънцето да ги изцели, да изглади бръчките, да те стопли от луковицата до върха.

Тя си е там. И тук, и навсякъде. Във всичко красиво, което ми е дала. Във всичко нежно, в което усещам ласката ѝ. Като Пролетта…