Ресите на брезите треперливо отмерват такта на дъжда преди още да е дошъл. Има нещо закачливо в потрепването на връхчетата им – напористо изпреварили листата, голи и гъвкави в предизвикателната си младост. Едно странно спокойствие се провира през клоните на люляците, с гранки, предвесници на опияняващ екстаз. Прошумолява над назъбените листа на глухарчетата и се емва към надвисналото небе – да покани капките на танц.

Спокойствие уж, но само докато усетиш ритъма на живота, който от седмица сякаш заглушава тътена на автомобилите. Така дълго чакан, толкова нетърпимо напиращ в пъпките, наляти до пръсване, че когато най-сетне се случи, не остава друго освен да стоиш замаян срещу бухналите облаци на сливите и ароматът да придърпва ъгълчетата на устните ти.

После вече всеки може да я види и усети. Но тази, най-ранната, най-първата, плахата Пролет, която прави първите си крачки в следите от разтопените преспи, винаги ми е най-мила. Като усещането за любов преди още да си го признал на самия себе си. Когато е само полъх, само спазъм, който те обгръща за миг и преминава като вълна, като електричество през тялото ти и някъде там, в гърдите се свива в неразцъфнала пъпка. И всеки път топлина плъзва от нея, когато мислите извайват лицето му, ръцете с цялата жадувана нежност и връщат думите, които плуват по повърхността на спомена като прашец в капка нега.

А после… друг е спазъма, друга е тръпката. Когато цветът се разтвори остава сиянието, топлината от взаимност, хармонията, в която се усещаш като част от самия живот. Всеки нов лист допълва представата за истинското зелено, всяко облаче е покана да го възседнеш и погледнеш от високо, и всяка фраза в трелите на косовете те кара да усетиш аромата на влажните коси… на тревите и дърветата.

Чакаме дъжда – аз и Пролетта (в мен). Усмихнато ми е, спокойно и разнежено, като в уютна и топла прегръдка. А дълбоко там някъде в гърдите ми, пролетните сокове кипят и бълбукат с ритъма на пороя…

Ледът блести като заоблен гръб на изплувал да си поеме въздух делфин. Гладък, мокър и все още опасно хлъзгав при някоя замаяно невнимателна крачка. А нейните са все едни такива… напоследък. Свикнала е да не гледа къде стъпва. Усещането за сигурност иде от съвсем друго място – далеч над нивото на размекнатите междуплочия, маркирали неправилните квадрати, по които подскокливо се носи пролетта. Неудържима, разтапяща, предизвикателна и млада.

Не е само пролетта, която прави крачките и подхвръкващи. Като че ли самите лъснали звезди я придърпват с невидими нишки звезден прах. Стъпка подир стъпка, отхрущяват токовете на ботушите и в следите зад тях бликват езерца. Назад е зимата – над нея е нежността на небето. Топят се ледовете на самота и безразличие – очите и преливат от нега и нежност. Всеки поглед е магия, уловена в ефирната аура на споделеност… Над глезените и се плъзва вятър – обезоръжаващо гальовен като разглезена котка. Топлината му плъзва нагоре, обвива и разсъблича крачките и, по-нежно дори от връхчетата на тревите през май.

Последните преспи оставят мокри следи по ръба на палтото. А на ръба на зимата, едно щастливо момиче се плъзва по раирания гръб на улицата. През синеоките локви колите са платноходки. Усмихнато сини са стълбите на подлеза и нотите, които изпява всяка капка от капчука. Лазурни са бръчиците в ъглите на усмихнатите му очи, когато я погледне. Всяка стъпка е пролет, всеки дъх – отдаване, всяка усмивка – покана да грейне друга насреща. Щом ръката и е в топлата му длан.

* * *
Нощно тъмни са
Храстите по синора
В златна мараня

Синеок облак
В косите на вятъра
Бляскат осили

Ще ме настигнеш
В сенките танцуващи
На облаци в ръжта

Познавам стъпките ти. Седмици наред следях кога ще се зададеш по пътеката, закачливо разминало се с Пролетта, въртейки в пръстите си последното глухарче, откраднато от косите и.

И тя се опитва да те имитира. Заплита косите на тревите и впръсква жар във вените на дърветата. Но не може като теб! Няма яркостта на усмивката ти, нито вкуса на вишните, останал като награда в ъгълчетата на устните на първия притежател на обелени коленца, който е успял да се покатери достатъчно високо.

Няма друг, който да може така да пренареди шарките, че да образува гъстия къдрав перчем на сенките. Да върне на пейките шепота, приглушения смях и меката сянка, оставена от клепките, притворени за безкрайна целувка под кестените…

Дърпаш якета, захвърляш пуловери. Измъкваш хората от задушния автобус и ги изкушаваш с дълбочината на зеленото. Ти пръскаш капчиците по раменете на момичетата и завихряш цвят в роклите, като магия, която винаги знаем, че притежаваме и понякога отваряме гардероба посред зима – да се уверим, че още е там. И да се успокоим с вярата, че пак ще подейства!

Познавам те по палаво пълзящия загар на лицето си, по напъпилата закачливост в погледа и жаждата да съблека всички грижи и да прегърна небето. По цветовете на булчинския венец и по изкушението да сваля халката – да попие слънцето в кожата, останала бледа под нея години наред…

Ти пусна въртележката на пръскачките и си играеш с дъгата при всеки изненадващ порой. Няма къде да се скриеш с този аромат на озон, на бъз и липи, с който прелита спомена за гардероба в детската стая, върху който майка сушеше липата за чай.

Ти си палавото дете на годината! Зрелостта на Зимата учи на смирение, Пролетта ме усмихва, Есента настоява за съзерцание, но Ти ме изпълваш с радостта от живота, Лято. И с желанието да я раздавам. Усмивката ти е слънце, пътеката – застлана с макове. Толкова, толкова ярки, че да може всеки да я намери.

Обичам го това първо докосване на лятото! Още далеч от жегите и прахта. Свежа глътка, която усещаш да прониква чак отвъд границите на своенравните ти настроения. Попиваш я ненаситно и усмивката плисва по физиономията ти като водата извън басейна, след поредния скок

Друго си е хем да покажеш, че си мъж, хем – че нищо детско и щуро не ти е чуждо. Чаровници!

Тази мислех да я пусна като ППЖ-то на Рошавкото “Животинки на припек”, ама се притесних дали няма да ги заведе в графата “котарляци”… За червейчета определено не стават.

И считайте какво ми е било на мен, с риза и яке, да се пържа в собствен сос и лиги в този момент! Поне на колегата явно му беше по-приятно. А и добре, че мелодийката на онзи незабравим филм витаеше наоколо

“Е, сине, ти не беше чак толкова шарен, но …
По-добре писклив и жив, отколкото сварен жълтък красив!”

Светли празници и пъстро настроение!

Балконът започна да се съживява. Не само със завърналите се от няколко седмици сандъчета мушкато, които използваха последните слънчеви дни да заменят болнавия си зимен цвят с плътно зелен. Дори щипките изглеждат по-ярки и по-весели на слънцето. Да не говорим как все по-малко ме свърта вътре и все гледам да си намеря някаква работа по терасата… Ето и сега, едва дочаквам Мара да изпере. Хладният допир до прането така приятно контрастира със закачливото гъделичкане на слънцето по ръцете ми. Как да не му обърнеш внимание? И да не се усмихваш, примижал от удоволствие като котка на припек.

Тази година ябълката няма да цъфти много. Но пък люляците са почти готови! И вече почти достигат височината на балкона. Обожавам люляци! Има нещо магнетично в тези лилави гроздове, в търсенето на две абсолютно еднакви по багра и форма четирилистни цветчета, докато в същото време не можеш да се въздържиш да дишаш, да дишаш до замайване. През май простирането вечер си е чиста наслада. Приглушено се носи фон от улицата, децата подвикват и смехът им се стрелва под липите. Вечерта пада бавно, сякаш и тя иска да извлече и попие до дъно стопления през деня аромат.

Изчириква синигер. Чак рязко ми идва в унеса гласчето му. Така е притихнало всичко в следобеда. Полегнала лениво на хълбок, Земята е разтворила всяко цветче, което може, всяко листенце се е наместило така, че да поеме повече лъчи. Пък нали и е празник днес Нагъсто сред тревата са се пръснали петна от великденчета. Като че някой е изливал час по час на различни места морава боя за яйца. А отблизо цветчетата им приличат на личица на извънземни (както ги представят по филмите )

Колко рядко се сещаме да съзерцаваме красотата. Липсва ми времето, когато можех с часове да седя на просторния балкон в къщата ни. Погледът ми чертаеше плавната линия на западните възвишения. Прекъсвана от някой покрив в ръждива охра, комин, с килната антена, на която задължително се подвизаваше някой от моите крилати любимци. Тогава умеех да разтварям сетивата си, да попивам всеки аромат, всяко трепване на сенките, подскок на птица сред къдравите лози, всеки полъх на вятъра и всеки аромат, който носи…

Играта на облаците! Най-добре я виждаш със затворени очи. Когато се опитваш да гадаеш формата на разплитаната от вятъра дантела по танца на слънцето, по силата, с която пари клепачите ти, или по хладната ласка, която усещаш с устните си, когато се скрие зад облак.

Мимолетно докосване, вятърът носи цвят от дърветата… Как така става, че цял живот се учим на най-простичкото нещо – как да живеем? И най-често изпадаме в терзания, че не успяваме да намерим пътя. Не ни стига време или търпение да потърсим верния, или ни е по-лесно да се заблуждаваме, че сме го намерили. На това нещо Земята е научила останалите си чеда доста по-успешно… Цветовете се ронят. Само малко да ги подхване вятъра и с разточителна щедрост дърветата са готови да му отдадат цялото си съвършенство.

Дали е това – да се научиш да отдаваш? Да оставиш през теб да премине частица светлина, чиста животворна енергия. И не да се стремиш да я задържиш, а да я оставиш да отлети. Задържайки само онова, което тя е породила в теб. Само осветеното, стопленото, покълналото. Онова, което се е променило, за да стане по-добро.

Какво ли не му минава на човек през главата, като го позатопли слънцето. Первазът пари под ръцете ми. Зад мен ризите вече изсъхнаха, ухаят на слънце, на цъфнали сливи, на изпръхнала от топлина земя. Иде ми да простра душата си, подгизнала от зимни мисли. Едвам я опазих от мухъл. Да мине слънцето през нея, да я стопли, да изчовърка и изгони тъмните ъгълчета, да ослепи нетърпението, да изглади ръбовете, да приласкае едни желания, да ги замени с други – простички, осезаеми. И да го пусна да си отиде. Да се засмее и да го видя как ми намига в измития прозорец… Ха! Само не знам дали ще издържат въжетата на пролетния простор. Кой ли изобщо е измислил тая дума?!

Студено, студено, ама… вече март! Няма накъде да мърда, макар че все си мисля как ли се справят скорците, дето още преди седмица се бяха разщъкали из Шарколес. Екстремисти такива! Вчера имах едни други приятни занимания и не остана време да ви честитя и позакича. А пък и вчера всички си честитят, та за днес вече не остават пожелания и ето моите ще се намерят тъкмо навреме, докато суграшицата отвън си играе на зима.

Честита Баба Марта!

Бъдете здрави, румени, и усмихнати посрещайте всеки ден! Независимо дали очите ви ще срещнат слънцето, вие си знаете, че една от причините просто да бъде ден, да има светлина, е че то изгрява и за вас!

Поздрави и от Тукси, който се е закичил с поредната ми идея за линукс-лого-мартеница. След ubuntu и fedora, дойде ред на любимата ми дистрибуция. Логото на дебиан просто е сътворено да бъде на мартеничка. Още повече, от няколко седмици имам щастието да се радвам на новата му версия – Debian 6.0.0. (Squeeze). Из паяжината има достатъчно и далеч по-изчерпателни обяснения какви са предимствата му, за мен просто е операционната система, която ми дава сигурност, удобство, удоволствие, лекота и в работата, и при заигравки с хобитата ми! Squeeze лети доста по-добре и на двете ми машини. Ще направя само една малка вметка за желаещите да го пробват на по-стар хардуер. Специално с моя лаптоп (IBM Thinkpad T30), по време на инсталацията имах проблем с намирането на wifi картата. Инсталаторът ми рапортува, че липсва един определен фърмуеър, който се намери на ето това полезно място. Качих го на флашка, след което инсталаторът си го намери и по-нататък нещата си продължиха гладко. При добра мрежа, инсталирането с CD-netinstall става за 20 минутки. Хайде, стига за техника! Време е за почивка, за ски, за снимане, защото се задава затопляне на времето!

Прегръдки топли за весели празници! Хм…, а по едно капучино преди лягане?

Винаги избираше за тази проверка последния сняг. Не, че след края на януари всеки сняг не се считаше за последен. Но негова беше дарбата да го разпознава още щом открехнеше полукръглата вратичка, облицована отвън с модерната за Шарколес топлоизолация от био-фибран.
Read more »